птица, ястреб или пустинен орел, се виеше нависоко, тъй нависоко, че отразяваше слънцето, пламнала в златисти петна.
— Аз съм Тенар — тихо произнесе тя и потръпна от студ, страх и възбуда — там, под откритото, окъпано в слънце небе. — Върнах си името. Аз съм Тенар!
Златистите петна закръжиха на запад, към планините, и изчезнаха от погледа. Слънцето позлати стрехите на Малкия дом. Хлопатарите на овцете подрънкваха долу в кошарите. Лекият свеж ветрец понесе от комините мириса на дървесен пушек и елдова каша.
„Толкова съм гладна… Как е научил, как е могъл да научи името ми? О, трябва да се нахраня, толкова съм гладна…“
Придърпа качулката си и забърза за закуска.
Храната след тридневния пост й вля устойчивост и увереност. Престана да се чувства подивяла, безволна и уплашена. Подир закуската се усети напълно способна да се справи с Косила.
На излизане от столовата на Големия дом тя приближи високата, едра фигура и каза:
— Приключих с крадеца… Какъв прекрасен ден!
Студените сиви очи я погледнаха изкриво под черната качулка:
— Струва ми се, че една жрица е длъжна да се въздържа от храна три дни след извършване на жертвоприношение.
Истина беше. Арха бе забравила и лицето и я издаде.
— Той още не е мъртъв — отговори накрая тя, опитвайки се да запази безразличния тон, който само преди миг и се бе удал така лесно. — Жив е погребан. В Гробниците. В един ковчег. Може да влезе малко въздух, ковчегът не е запечатан, дървен е. Умирането ще бъде много бавно. Когато разбера, че е мъртъв, ще започна постите.
— Как ще разбереш?
Объркана, Арха се запъна отново:
— Ще разбера… Моите Повелители ще ми известят.
— Ясно. Къде е гробът?
— В Подземието. Заповядах на Манан да го изкопае под Гладкия камък.
Не беше нужно веднага да отговаря по такъв смирен, глупав начин. Пред Косила трябваше да се държи с цялото си достойнство.
— Жив, в дървен ковчег. Това е съмнително, щом става дума за магьосник, господарке. Успя ли да се увериш, че устата му е запушена, за да не може да изрича заклинания? И че ръцете му са завързани? Тези хора са способни да правят магии с едно мръдване на пръста даже когато езикът им е отрязан.
— Нищо не е останало от магиите му, това са само прости трикове — повиши глас момичето. — Той е погребан и моите Повелители чакат душата му. А останалото не те засяга, жрице!
Тоя път тя отиде твърде далеч. Можеха да чуят и останалите — Пенте и няколко други момичета, Дюби и жрицата Мебет се намираха наблизо. Момичетата бяха целите в слух и Косила го съзнаваше.
— Всичко, което става тук, ме засяга, господарке. Всичко, което се случва във владенията на Бога-крал, се отнася към него — Безсмъртния човек, комуто аз служа. Дори в подземната обител и в сърцата на хората прониква той и вижда; и никой няма да му забрани да влезе!
— Аз ще му забраня. В Гробниците не се влиза, ако Безименните не позволят. Те са съществували преди твоя Бог-крал и ще съществуват след него. Внимавай, когато говориш за тях, жрице. Не предизвиквай тяхната мъст над себе си. Те ще влязат в сънищата ти, ще проникнат в мрачните кътчета на твоето съзнание и ти ще полудееш.
Очите на момичето светеха. Лицето на Косила беше скрито, отдръпнато в черната качулка. Пенте и другите ги наблюдаваха, ужасени и очаровани.
— Те са остарели — чу се гласът на Косила — слаба, съскаща нишка звук изпод качулката. — Остарели са. Забравено е преклонението пред тях навсякъде освен тук. Свършено е със силата им. Те са само едни сенки и вече не притежават сила. Не се опитвай да ме уплашиш, Погълната. Ти си Първата жрица. Не означава ли това, че си също и последната?… Не можеш да ме уплашиш, аз виждам и твоето сърце. Мракът нищо не скрива от мене. Пази се, Арха!
Тя се обърна и тръгна с широки решителни стъпки, тъпчейки заскрежените бурени с обутите си в сандали тромави нозе, запътена към дома с белите колони, дома на Бога-крал.
С крехката си и тъмна фигура момичето стоеше сякаш сраснало със земята в предния двор на Големия дом. Никой и нищо не помръдна, освен Косила, навред. Додето поглед стигаше, в двора и в храма, из хълма и пустинята, в равнината и планината.
— Нека тъмните сили погълнат твоята душа, Косила — извика тя с глас, приличен на ястребов писък, и вдигна ръка с твърдо изпъната длан, за да отпрати проклятието към гърба на жрицата, въпреки че тя вече изкачваше стълбите на своя храм. Косила се олюля, но не спря, нито се обърна. Продължи и влезе в Храма на Бога-крал.
Този ден Арха прекара седнала върху най-ниското стъпало на Празния трон. Не се осмеляваше да слезе в Лабиринта, не искаше да отиде при другите жрици. Беше я налегнала някаква тежест и час след час я приковаваше в студения сумрак на огромната Тронна зала. Бе се вторачила в двуредните дебели прозрачни колони, които се губеха в мрака на отвъдния край на залата, в светлината, която се спускаше на снопове през процепите на покрива, и дима, който гъсто се виеше от бронзовия триножник с дървени въглища близо до трона. Тя рисуваше с малки миши кости фигурки по мраморната стълба, навела глава, с активно, но притъпено съзнание. „Коя съм аз?“ — питаше се Арха и не намираше отговор.
Манан се довлече в залата между двуредните колони дълго след като светлината вече не проникваше в мрака и студът се бе усилил. Бледото му лице беше много натъжено. Той застана малко надалеч от нея, отпуснал ръце. Скъсаният подгъв на вехтото му наметало висеше над петите му.
— Малка господарке?
— Какво има, Манан? — тя го погледна с унила привързаност.
— Малката ми, остави ме да направя, каквото ми каза. Той трябва да умре, малката ми. Омагьосал те е. Косила ще си отмъсти. Тя е стара и жестока, а ти си твърде млада. Няма да ти стигнат силите.
— Нищо не може да ми направи.
— Дори ако явно, пред очите на всички, те убие, никой в цялата империя няма да се осмили да я накаже. Тя е Върховната жрица на Бога-крал, а Богът-крал е господар над всички. Ала тя няма да те убие явно. Ще го направи тайно, ще те унищожи нощем.
— Тогава ще се преродя отново.
Манан сплете пръсти.
— Би могла и да не те убие — прошепна той.
— Какво искаш да кажеш?
— Би могла да те заключи в някоя стая в … там долу … Както ти направи с него. И може би ще живееш години наред … А нова жрица няма да се роди, защото ти няма да бъдеш мъртва. Но няма да има и Жрица на Гробниците и танците при новолуние няма да се танцуват, нито да се правят жертвоприношения и да се лее кръв. Преклонението пред Силите на мрака ще бъде завинаги забравено. Ще се осъществи желанието на Косила и на нейния господар.
— Те ще ме освободят, Манан
— Не и докато са ти разгневени, малка господарке — прошепна Манан.
— Разгневени?
— Заради него… Непринесеното жертвоприношение. О, малката ми1 Те не прощават!
Навел глава, Манан седеше на най-ниското стъпало в праха. Тя разглеждаше върху дланта си нещо дребно, миниатюрен миши скелет. Бухалите в стрехите на трона леко се размърдаха. Притъмняваше с приближаването на нощта.
— Не слизай тази нощ в Лабиринта — рече много тихо Манан. — Отиди си у дома и се наспи. На сутринта иди при Косила и й кажи, че вдигаш клетвата си от нея. И това е всичко. Не трябва да се тревожиш. Аз ще й дам доказателство.
— Какво доказателство?
— Че магьосникът е мъртъв.
Тя не помръдна. Бавно сключи пръсти и крехкият скелет изпука и се скърши. Когато отвори ръка, в нея
