краища се докосваха.
Без да ги вземе, той положи десница над тях, изрече няколко думи и по лицето му внезапно изби пот. Тя усети как дланта й странно потръпна, сякаш върху нея се бе разбудило малко спящо животинче. Гед си пое дълбоко дъх, отпусна се и избърса чело.
— Така — каза той, взе пръстена на Ерет-Акбе и го плъзна през пръстите плътно около дясната й китка. — Така. Става ти. Сигурно е бил гривна на жена или дете.
Загледа се в него със задоволство.
— Дали ще се закрепи — промърмори нервно тя, чувствайки нежната и хладна сребърна пластинка около тънката си ръка.
— Ще се закрепи. Не можех да слепя с проста магия пръстена на Ерет-Акбе, както селска врачка би поправила някакъв си бакър. Трябваше да призова Силите на съзиданието и да го възстановя единен. Сега той е цял, сякаш никога не се е чупил. Трябва да тръгваме, Тенар. Ще донеса торбата и манерката. Сложи си наметалото. Има ли още нещо?
Додето тя се суетеше пред вратата, за да я отвори, той спомена:
— Иска ми се да си взема жезъла.
— Пред вратата е. Донесла съм го — прошепна Тенар.
— Защо си го донесла? — учуди се той.
— Смятах… да те преведа през вратата. Да те пусна да си вървиш.
— Не си имала такъв избор. Би могла да ме превърнеш в роб и ти да останеш роб; или да ме освободиш и свободна да ме последваш. Хайде, малката ми, събери смелост и превърти ключа.
Тя завъртя драконообразното езиче на ключа и отвори вратата към ниския черен коридор. Излезе от Съкровищницата на Гробниците с пръстена на Ерет-Акбе върху ръката си, а мъжът я последва.
Дочу се не толкова шум, колкото се почувства слаба вибрация в стените, настилката и пода, целите от скала. Донякъде напомняше далечен трясък от тежък предмет, паднал на голямо разстояние оттук.
Косите й настръхнаха. Без да спира, тя духна пламъка в тенекиения фенер. Чуваше стъпките на мъжа зад себе си. Съвсем тихо и така близо, че дъхът му докосна косите и, той каза:
— Остави фенера. Аз мога да запаля светлина, ако е нужно. Кое време е вън?
— Когато идвах насам, отдавна минаваше полунощ.
— Тогава ще трябва да продължим. Тенар не помръдна. Разбра, че се налага да го води. Единствено тя знаеше пътя за излизаме от Лабиринта и той чакаше, за да я последва. Тръгна приведена, защото тунелът бе много нисък, но вървеше с бърза крачка. От невидими пролуки полъхваха хлад и остър, усоен мирис — безжизненият дъх на огромната кухина под тях. Когато проходът леко се извиси и тя вече можеше да се изправи, забави ход и започна да брои крачките си при наближаването на пропастта. Стъпвайки леко и усещайки всяко нейно движение, Гед я следваше отблизо. Щом Тенар спря, на минутата спря и той.
— Ето я пропастта — прошепна тя. — Не мога да налучкам ръба. А, не, тук е. Внимавай, струва ми се, че камъните са разклатени… Не, не, почакай — наистина са разклатени …
Предпазливо се измъкна назад, понеже настилката под краката и се люлееше. Мъжът я хвана за ръка да я подкрепи. Сърцето й биеше силно.
— Ръбът не е стабилен. Камъните се клатушкат.
— Ще запаля малко светлина да ги зърна: Ще се опитам да ги укрепя с необходимата дума. Всичко е наред, малката ми.
Мина й през ума колко е странно, че той я наричаше, както винаги я бе наричал Манан. Щом на върха на жезъла се появи бледият светлик, наподобяващ светенето на гнило дърво или звезда иззад мъгла, Тенар стъпи върху тясната ивица край черната бездна и видя как в тъмното зад магьосника се мержелее масивна фигура, в която разпозна Манан. Но гласът й заседна в гърлото като уловен с примка и тя не можа да извика.
Манан се опита да блъсне Гед от несигурната му опора в пропастта и в тоя момент той вдигна очи, съзря го и с внезапен крясък на изненада или гняв замахна с жезъла към него. При този вик светлината блесна, бяла и непоносима, право в лицето на евнуха. Манан закри очи с огромната си ръка, отчаяно протегна другата да улови Гед, ала не успя и падна.
Падна, без да извика. От черната пропаст не достигна звук от удар на тяло, нито смъртен стон, нищо, съвсем нищо. С опасност за живота си, долепени до ръба, коленичили, замръзнали на самия край, Гед и Тенар не помръдваха. Ослушваха се. Не чуха нищо.
Сивкавият сноп светлина бе едва видим.
— Ела — каза Гед и й подаде ръка. Тя я пое, направи три рисковани стъпки и той я преведе. После загаси светлината.
Тенар отново тръгна напред, за да води. Беше съвсем вцепенена, лишена от мисъл. Едва след някое време се запита: дали беше надясно или наляво ?
Тук спря. Зад нея на няколко стъпки спря и той и нежно я запита:
— Какво има?
— Изгубих се. Запали светлина.
— Изгуби ли се?
— Аз… аз обърках броя на завоите.
— Броил съм ги — приближи се Гед. — Ляв завой след пропастта, после десен и отново ляв.
— Тогава следващият ще бъде отново десен — каза автоматично тя, но не помръдна. — Запали светлина.
— Светлината няма да ни ориентира за пътя, Тенар.
— Нищо не би могло да ни ориентира. Ние го загубихме. Свършено е с нас.
Над нейния шепот се спусна мъртвешко мълчание, погълна го.
Тя усети спътника си, неговото движение и топлина близо до себе си в хладния мрак. Той потърси ръката й и я пое в своята:
— Върви нататък, Тенар. Следващият завой вдясно.
— Запали светлината — примоли се момичето. — Тези тунели имат толкова много завои…
— Не мога. Нямам излишна сила. Тенар, те са… Те знаят, че сме напуснали съкровищницата. Знаят, че минаваме край пропастта. По следите ни са. Търсят ни, търсят волята ни, духа ни, да го убият, да го погълнат. Трябва непрестанно да ги отклонявам. Влагам цялата си сила. Трябва да издържа на натиска им. Заедно с тебе. С твоята помощ. Длъжни сме да продължим.
— Оттук няма излизане — отвърна тя, но пристъпи напред. После още веднъж, с колебание, сякаш всеки път под нея се разтваряше черната куха пропаст с цялата си подземна празнота.
Той държеше здраво и топло ръката й в своята. Продължиха така пътя си.
Стори им се, че мина много време, преди да достигнат стълбата. Преди тя не изглеждаше толкова стръмна, с тези хлъзгави резки в скалата вместо стъпала. Но те я изкачиха и после тръгнаха малко по-бързо, защото Тенар знаеше, че витият проход продължава след стълбите дълго без завои. Пръстите й се ориентираха по лявата стена и налучкаха един отвор вляво.
— Оттук — промълви тя, обаче той се дръпна назад: нещо в движенията й го усъмни.
— Не — запъна се объркана жрицата, — не този, следващият вляво. Вече не зная. Не мога да се справя. Няма излизане оттук.
— Отиваме към Рисуваната стая — каза тихият глас в мрака. — Как се стигаше дотам?
— След този завой — левия.
Тя продължи да води. Направиха дълга обиколка около една уловка и се запътиха към прохода, чието разклонение вдясно водеше към Рисуваната стая.
— Направо — прошепна Тенар и мракът, който се разпростираше толкова дълго, сега започна да става по-поносим, защото тя стотици пъти бе преброявала завоите и познаваше добре пътя към Желязната врата.
Въпреки странната тежест в съзнанието си Тенар не можеше да се заблуди, щом не се стараеше нарочно да мисли. Но те все повече и повече доближаваха онова, което й тегнеше, и бяха толкова уморени и потиснати, че тя един-два пъти простена, силейки се да помръдне. Мъжът до нея дишаше тежко, задържаше дъх отново и отново, с огромно усилие, напрегнал цялото си тяло. Понякога рязко и приглушено изпускаше дума или сричка. По този начин най-сетне достигнаха Желязната врата. И обладана от внезапен
