отведе в някакво село — десет-дванадесет наредени къщи. Осъзнавайки, че се намират в близост до човешко присъствие, тя тревожно погледна спътника си. Погледна, но не го видя. Редом до нея, в облеклото на Гед, с неговата походка и обувки, крачеше друг човек. Беше със светла кожа и голобрад. Той хвърли поглед към нея — имаше сини очи. Намигна и.
— Дали ще ги измамя? — попита човекът. — Как ти стоят дрехите?
Момичето се огледа. Носеше кафява пола и жакет на селянка, с голям червен вълнен шал.
— О, това наистина си ти — извика Тенар, като се спря внезапно. — Това си ти, Гед!
С произнасянето на името му тя съвсем ясно го видя — мургавото белязано лице, което познаваше, тъмните очи. Ала там все пак стоеше светлоликият непознат.
— Не произнасяй истинското ми име пред другите. Аз също няма да произнасям твоето. Ние сме брат и сестра, идваме от Тенакбах. Смятам да помоля за някоя хапка вечеря, ако срещнем любезен домакин. Той я хвана за ръка и те влязоха в селото. На следващата сутрин поеха с пълни стомаси, след като се наспаха добре в един плевник.
— Магьосниците често ли просят? — запита Тенар на път през зелените поля, където пасяха кози и дребни петнисти волове.
— Защо питаш?
— Имаш вид на човек, свикнал с това. Просеше всъщност съвсем умело.
— Ами да. През целия си живот съм просил, ако погледнем по този начин. Знаеш ли, магьосниците не притежават много. Впрочем когато скитат, те нямат нищо освен жезъла и дрехите си. Другите хора ги приемат с радост и им дават подслон. И магьосниците наистина им се отплащат.
— По какъв начин се отплащат?
— Ето например тази жена от селото. Аз излекувах козите й.
— От какво страдаха?
— И на двете виметата им бяха възпалени. Аз съм пасъл кози като момче.
— Каза ли й, че си ги излекувал?
— Не. Защо трябваше да й казвам? Нима беше необходимо? След известно мълчание тя добави:
— Виждам, че магията ти не служи само за големи неща.
— Гостоприемството — отвърна той, — любезността към един непознат е нещо много важно. Разбира се, достатъчна е благодарността. Но за козите ми стана жал.
Следобед стигнаха до голям град. Беше построен от глинени тухли и заграден със стени като каргадските градове, с надвиснали зъбати стрехи, с наблюдателници в четирите краища и една-единствена входна врата, пред която чергари пасяха голямо стадо овце. Над жълтеникавите тухлени стени на повече от стотина къщи стърчаха алени керемидени покриви. Двама стражари с червенопери шлемове, напомнящи онези, които носеха служителите на Бога-крал, стояха пред вратата. Тенар бе мярвала мъже с подобни шлемове да идват веднъж-дваж в годината в Мястото. Те съпровождаха даренията на роби и пари за Храма на Бога-крал. Когато спомена това на Гед на минаване покрай стените, той каза:
— Виждал съм ги като момче. Те нападаха Гонт, идваха в моето село, за да грабят. Ала бяха прогонени. На брега, долу край Ар, стана битка. Много хора бяха убити — стотици, казват. Може би сега, когато е съединен пръстенът и Изчезналата руна е възвърната, не ще има повече такива набези и убийства между Каргадската империя и Вътрешните земи.
— Ще бъде глупаво, ако всичко това продължи — рече Тенар. — Какво би правил Богът-крал с толкова много роби?
Спътникът й сякаш се замисли за известно време:
— Имаш предвид в случай, че Каргадските земи покорят Архипелага? Тя кимна.
— Смятам, че това едва ли може да стане.
— Но виж колко е силна империята — този огромен град с неговите стени и всичките тия хора. Как вашите земи биха устояли на едно нападение?
— Градът не е особено голям — каза той внимателно и кротко. — И на мен щеше да ми се стори огромен, когато за първи път слязох от моята планина. Но в Землемория има много, много големи градове, между които този е само едно малко градче. Има много, много земи, Тенар. Ти ще ги видиш.
Тя нищо не отвърна. Следваше неотклонно пътя, лицето й беше затворено.
— Прекрасно е да се зърнат тези нови земи, които изникват от морето с приближаването на лодката. Фермерските имения и горите, градовете с техните пристанища и дворци, пазарите, където се продава всичко на света.
Тенар кимна. Знаеше, че той се опитва да я окуражи, ала радостта й бе останала горе в планините, в здрачната долина край потока. В нея сега се спотайваше страх, който все повече растеше. Непознато й бе всичко предстоящо. Известни й бяха само пустинята и Гробниците. Каква полза имаше от това? Познаваше завоите на един разрушен Лабиринт, танците, които се играеха пред един паднал олтар. Не знаеше нищо за планините, за градовете, за човешките сърца.
Внезапно попита:
— Там ти ще бъдеш ли с мене?
Не гледаше към него. Гед продължаваше да пази своята илюзорна маскировка на светлокож каргадски провинциалист, а пък на нея не й беше приятно да го вижда такъв. Гласът му обаче оставаше непроменен, същият този глас, който и бе говорил в Лабиринта.
Той се забави с отговора си:
— Тенар, аз отивам там, където съм изпратен. Следвам моето призвание. То никога не ме е оставяло дълго да се застоя някъде. Разбираш ли? Аз върша онова, което съм длъжен. Където отивам, трябва да отивам сам. Докато ти се нуждаеш от мене, аз ще бъда с теб в Хавнър. А ако някога отново ти потрябвам, повикай ме. Аз ще дойда. Ще дойда дори от гроба, ако ти ме повикаш, Тенар, но не мога да остана с тебе.
Тя не отвърна нищо. След малко той продължи:
— Там аз няма да ти бъда задълго необходим. Ти ще срещнеш щастието.
Момичето кимна мълчаливо в знак на съгласие. Продължиха пътя си към морето редом един до друг.
12. ПЛАВАНЕТО
Той бе скрил своята лодка в пещера от едната страна на огромен скален масив, който местните хора наричаха Облачния нос. Някакъв селянин им даде за вечеря паница задушена риба. Те си проправиха път през скалите надолу към брега в последните отблясъци на сивия ден. Пещерата представляваше тесен процеп на около тридесет стъпки навътре в масива. Песъчливото й дъно бе влажно, издигащо се току над нивото на прилива. Отворът и се виждаше откъм морето и Гед каза, че не бива да палят огън, за да не ги забележат нощните рибари от малкия си сал и това да събуди любопитството им. Така че те лежаха окаяни върху пясъка, изглеждащ мек между пръстите, но твърд като скала под уморените им тела. И Тенар слушаше морето на няколко ярда под пещерата — то се удряше, отливаше и отекваше в скалите и неговият гръм се чуваше на много мили по брега. То отзвучаваше пак и пак, и пак — все същото и въпреки това различно. Нямаше отдих. По всички брегове из всички земи, по целия свят то нескончаемо, неспирно подемаше своите неспокойни вълни. Пустинята, планините — те бяха неподвижни. Те не стенеха вечно с този велик, монотонен глас. Морето говореше неуморно. Но неговият език бе за нея непознат, неразбираем.
Когато се появи първата синкава светлина, когато приливът се отдръпна, Тенар се събуди от неспокойния си сън и видя магьосника, който излизаше от пещерата. Наблюдаваше го как се разхожда босоног, препасал наметката си, търсейки нещо по черно обраслите скали долу. Щом се върна, той с влизането си засени пещерата.
— Ето — подаде й шепа мокри, противни неща, които приличаха на лилави камъни с оранжеви устни.
— Какво е това?
— Скални миди. А тези тук са стриди — те даже са по-вкусни. Погледни — като тази.
С малкото ножче от нейния обръч с ключове, което тя му бе дала в планините, той отвори една черупка и изяде оранжевата мида с морска вода вместо сос.
