открито море отвъд най-далечния остров на Източния разлив, била е в Селидор, където е загинал Ерет-Акбе, далеч на запад. Мъдра, опитна лодка е „Взор“. Човек може да й се довери.
Тенар лежеше в лодката, движена от магия над огромните дълбини, и гледаше нагоре в мрака. През целия си живот бе гледала в мрака, но сега той беше различен — просторният мрак на морската нощ. Нямаше таван, нямаше край. Простираше се отвъд звездите.
Движеха го неземни сили. Съществувал бе преди светлината, щеше да продължи да съществува и след нея. Съществувал бе преди живота, щеше да продължи да съществува и след него. Той се простираше отвъд злото.
Тя проговори в тъмата:
— Тук, в това море, ли се намира онзи малък остров, където си получил талисмана?
— Да — чу се в отговор гласът му. — Някъде тук, може би на юг. Не съм го откривал втори път.
— Аз зная коя е старицата, дето ти е дала пръстена.
— Така ли?
— Разказвали са ми историята. Когато бях обучавана за Първа жрица. Най-напред ми я разправи Тара в присъствието на Косила, а след това по-пълно, когато бяхме сами. Тогава ми говори за последен път, преди да умре. Имало една благородна династия в Хупун, която се опълчила срещу разбунтувалите се върховни жреци в Авабат. Основател на династията бил крал Торег и сред съкровищата, които оставил на своите наследници, бил полупръстенът, който Ерет-Акбе му дал.
— Това наистина е записано в „Подвизите на Ерет-Акбе“. Там се казва… на твоя език, Тенар, там се казва: "Когато пръстенът се счупил, половината останала в ръцете на Върховния жрец Интатин, а другата половина — в ръцете на героя. И Върховният жрец изпратил счупената половина на Безименните, на Древните в земята на Атуан и тя лотънала в мрака, в неведоми места. Но Ерет-Акбе дал счупената половина в ръцете на девойката Тиарат, дъщеря на мъдрия крал, с думите: „Нека тази половинка остане на светло, като-моминска зестра, нека остане на тази земя, докато бъде съединена.“ Така казал героят, преди да отплава на запад.
— И тъй, полупръстенът се предавал от една дъщеря на друга н династията през всичките тези години. Но когато върховните жреци се самопровъзгласили за Жреци-крале и после, когато Жреците-крале образували империята и започнали да се наричат Богове-крале, династията на Торег все повече отслабвала и обеднявала. И накрая, така рече Тара, от потомството на Торег останали само двама, две малки деца, момче и момиче. Богът-крал от Авабат по онова време бил бащата на този, който управлява сега. Той откраднал малчуганите от двореца им в Хупун. Имало пророчество, че един от потомците на Торег ще доведе до падането на империята и това го карало да се страхува. Разпоредил да отвлекат децата, да ги заведат на самотен остров някъде насред морето и да ги зарежат там само с дрехите на гърба им и малко храна. Страхувал се да ги убие с нож, да ги удуши или отрови. Те били от кралска кръв, а убийството на крале носи проклятие даже върху боговете. Наричали се Енсар и Антила. Пръстена ти е дала Антила. Той дълго мълча.
— Така историята става цяла. Както стана цял пръстенът. Но това е жестока история, Тенар. Тези малки деца, островът, старецът и старицата, които видях… Те почти не познаваха човешката реч.
— Ще те помоля нещо — каза тя. — Аз не искам да ходя във Вътрешните земи, в Хавнър. Мястото ми не е там, в големите градове, сред непознати хора. Мястото ми не е на никоя земя. Аз предадох народа си. Аз нямам народ. Извърших голямо зло. Остави ме сама на някой остров, както са били оставени кралските деца, но остров самотен, където няма хора, където няма никого. Остави ме и занеси пръстена в Хавнър. Той принадлежи на тебе, не на мен. Както и на твоя народ. Остави ме сама със себе си.
Бавно, постепенно, но за нея изненадващо изгря светлина, която изглеждаше като бледа луна в мрака — магическата светлина, явила се по негова воля. Висеше на върха на жезъла, изправен в ръцете му, докато той седеше на носа, загледан в Тенар. Светлината озаряваше със сребрист блясък долния край на мачтата, планшира, дъските и лицето на магьосника. Погледът на Гед бе насочен към Тенар.
— Какво зло си сторила ти?
— Заповядах трима души да бъдат оставени заключени в една стая под трона и уморени от глад. Те умряха от глад и жажда и бяха заровени в Подземието. Надгробните камъни покриха гробовете им.
Тя млъкна.
— Има ли още нещо?
— Манан.
— Неговата смърт тежи на моята душа.
— Не. Той умря, защото ме обичаше и ми беше верен. Мислеше си, че ме закриля. Той задържа меча си над моята шия. Когато бях малка, когато плачех, се държеше мило с мене. — Тенар отново млъкна, понеже сълзите и напираха, а не искаше повече да плаче. Ръцете й бяха впити в черните дипли на робата.
— Аз не бях добра с него никога — продължи тя. — Няма да дойда в Хавнър. Няма да тръгна с тебе. Намери някой остров, където не идва никой, и ме заведи там, остави ме. Злото трябва да се заплаща. Аз не съм свободна.
Меката светлина, посивяла от морската мъгла, блещукаше помежду им.
— Чуй, Тенар. Чуй ме внимателно. Ти си била само съдина на злото. Сега злото се е изляло навън. С него е свършено. Заровено е в собствения си гроб. Ти не си създадена за жестокост и мрак. Създадена си да носиш светлина, като горящ фенер, който съхранява и отдава своя пламък. Аз открих фенера незапален. Няма да го оставя на някой пустинен остров като нещо намерено и захвърлено. Ще те заведа в Хавнър и ще кажа на принцесата на Землемория: „Погледни! В мястото на мрака аз открих светлината и нейното въплъщение. Чрез нея едно древно зло бе разбито. Чрез нея бях изваден от гроба. Чрез нея счупеното бе съединено и където цареше омраза, ще се възцари мир.“
— Няма да дойда — извика Тенар в агония. — Не мога. Това не е истина!
— И после — тихо продължи той — ще те отведа далеч от принцовете и богатите господари; защото е истина, че мястото ти не е там. Ти си твърде млада и твърде мъдра. Ще отидем в моята земя, в Гонт, където съм роден, при моя стар повелител Оджиън. Наричат го Мълчаливия. Живее в малка къщичка на големите скали в Ри Алби, високо над морето. Има кози и парче земя. През есента се скита из острова сам, в горите, по склоновете на планините и речните корита. Някога, когато бях по-млад от тебе, живеех при него. Не останах задълго, защото нямах мъдростта да остана. Поех в търсене на злото и наистина го намерих… Но ти идваш, избягала от злото, потърсила свобода. Ти се нуждаеш от мълчание, докато откриеш своя път. При Оджиън ти ще срещнеш добротата и мълчанието, Тенар. Там огънят на фенера ще се стаи за известно време от вятъра. Приемаш ли?
Морската мъгла се прокрадваше сива между лицата им. Лодката леко се издигаше по дължината на вълните. Наоколо им бе нощта, а под тях — морето.
— Да — каза тя с дълбока въздишка. И след време добави:
— Искам да стигнем там по-скоро… Да можехме да отидем сега.
— Няма да трае дълго, малката ми.
— Ще идваш ли понякога там?
— Когато мога, ще идвам.
Светлината угасна. Всичко около тях потъна в мрак.
Подир изгревите и залезите, подир тихите дни и ледените ветрове на това зимно плаване те се озоваха във Вътрешно море. Преминаха оживените морски пътища край грамадните кораби, достигайки пролива Ебавнор, и навлязоха в залива, заключен в сърцето на Хавнър.
Прекосиха го и стигнаха голямото хавнърско пристанище. Видяха белите кули и целия град, бял и лъчист в снега. Стрехите на мостовете и алените покриви на къщите бяха покрити със сняг и платната на стотиците кораби в пристанището блестяха на зимното слънце целите в скреж. Новината за пристигането им бе дошла преди тях, защото кърпените червени платна на „Взор“ бяха добре известни по тези морета. Огромна тълпа се бе стекла на заскрежения вълнолом и боядисаните вимпели скърцаха под ведрия, студен вятър над главите на хората.
Тенар седеше изправена на кърмата в прокъсаното си черно наметало. Поглеждаше халката на китката си, после претъпкания, пъстроцветен бряг, дворците и високите кули.Тя вдигна дясната си ръка и слънцето просветна в среброто на пръстена. По вятъра долетяха одобрителни възгласи. смътни и радостни над развълнуваното море. Гед докара лодката до брега. Стотици длани се протегнаха да докоснат въжето, с
