имаше само парчета кости и прах.
— Не — каза жрицата и отърси праха от дланта си.
— Той трябва да умре. Направил ти е магия, Арха. Загубена си.
— Не ми е направил никаква магия. Ти си стар и наплашен, Манан, страх те е от дърти жени. Как мислиш да стигнеш до него и да го убиеш, за да се сдобиеш със своето „доказателство“? Знаеш ли добре пътя до Голямото съкровище, който снощи измина на тъмно? Можеш ли да преброиш завоите, да стигнеш стълбата, после пропастта и най-сетне вратата? Можеш ли да отключиш същата тази врата?… О, бедният ми стар Манан, разумът ти се е замъглил. Тя те е уплашила. Сега върви в Малкия дом, поспи и забрави за всичко това. Не ме тревожи никога с приказки за смъртта… Аз ще дойда по-късно. Върви, върви, стари глупако, стари тромчо.
Арха се бе изправила и нежно го потупа по широките гърди, подтиквайки го да тръгне.
— Лека нощ, лека нощ!
Той се обърна тежко и с неохота, обладан от лоши предчувствия, но покорен, и тромаво запристъпя надолу през дългата зала под колоните и рухналия покрив. Тя наблюдаваше как той се отдалечава.
Когато си отиде, Арха известно време се повъртя около подиума на трона и после изчезна в мрака зад него.
9. ПРЪСТЕНЪТ НА ЕРЕТ-АКБЕ
В Голямата съкровищница на Гробниците на Атуан времето беше спряло. Нямаше светлина, нямаше живот, дори и паяк в праха не помръдваше, нито червей в студената земя. Там имаше само скали, тъма и безвремие.
Върху каменния похлупак на един от големите сандъци, проснат по гръб, лежеше крадецът от Вътрешните земи, подобен на скулптура, изваяна върху надгробен камък. При движенията си бе вдигнал прах, посипал се по дрехите му. Не помръдваше.
Ключалката щракна и вратата се отвори. В мъртвешкия мрак проникна светлина и свеж полъх прониза мъртвешкия въздух. Мъжът остана легнал неподвижно.
Арха затвори вратата, заключи я, постави фенера.си върху сандъка и бавно приближи към застиналата фигура. Движеше се плахо, с широко отворени очи, със зеници, все още разширени от продължителното вървене на тъмно.
— Ястребе!
Докосна го по рамото и повтори името му още веднъж и още веднъж.
Магьосникът се размърда и простена. Най-сетне се повдигна и приседна с измъчено лице и празен поглед. Гледаше я, без да може да я познае.
— Това съм аз, Арха — Тенар. Донесох ти вода. Ето, пий.
Той непохватно се пресегна към манерката, сякаш ръцете му бяха сковани, и отпи, но не много.
— Колко време е минало? — попита с усилие.
— Два дни, откакто си в тази стая. Сега е третата по-ред нощ. Не можах да дойда по-рано. Трябваше да открадна храна — ето я…
Тя извади един плосък сив самун от торбата, която носеше, ала той кимна:
— Не съм гладен. Това… това е убийствено място. Обгърна главата си с ръце и застина така.
— Студено ли ти е? Донесох ти наметалото от Рисуваната стая.
Ястреба не помръдваше. Тя остави наметалото долу и се загледа в него. Потръпваше и очите й бяха все още тъмни и разширени.
Внезапно се свлече на колене, преви се и заплака с дълбоки хлипове, разтърсващи цялото й тяло, но без сълзи.
Целият вдървен, той се надигна от сандъка и се наведе над нея.
— Тенар?
— Не съм Тенар. Не съм и Арха. Боговете са мъртви, мъртви са.
Магьосникът отметна качулката й, постави длани върху главата й и заговори. Имаше мек глас, говореше на език, който тя никога не бе чувала. Звукът му падаше като дъжд в сърцето й. Притихна и се заслуша.
Когато се успокои, той я вдигна като дете и я постави на големия сандък, където беше легнал преди малко. Положи ръцете си върху нейните:
— Защо плачеш, Тенар?
— Ще ти кажа, макар да няма никакво значение. Ти нищо не можеш да направиш. Нищо да предотвратиш. И ти умираш, нали? Следователно няма значение. Нищо няма значение. Косила, Жрицата на Бога-крал, винаги е била жестока, опитваше се да ме накара да те убия. Както убих онези, другите. Но аз отказах. С какво право искаше това? Тогава тя отправи предизвикателство към Безименните, присмя се над тях, а аз я проклех. От този момент се страхувам от нея, защото Манан каза вярно, че Косила не вярва в боговете. Иска те да бъдат забравени и е способна да ме убие, така както спя. Затова и не се оставих да заспя. Не се върнах в Малкия дом. Останах в Тронната зала през цялата нощ, в една от галериите, където са танцувалните дрехи. Преди да се развидели, слязох в Големия дом и откраднах малко храна от кухнята, после се върнах в залата и стоях там през целия ден. Опитвах се да измисля какво да правя. А вечерта, вечерта бях толкова уморена, помислих си, че мога да отида на някое свещено място и да поспя, тя може да се уплаши да дойде там. И така, слязох в Подземието. В голямата пещера, където те видях за първи път… А… а Косила беше там. Трябва да е влязла през вратата в червените скали. Носеше фенер. Ровеше гроба, изкопан от Манан, за да се увери дали в него има труп. Като плъх в гробище, огромен, дебел, черен плъх, който дълбае. И светлина, която гори в Свещеното място, в мястото на мрака. А Безименните не и сториха нищо. Не я убиха, не я накараха да полудее. Остарели са вече, както каза тя. Мъртви са. Изчезнали са. Аз не съм вече жрица.
Мъжът стоеше и слушаше с леко наведена глава, ръцете му лежаха върху нейните. Лицето и осанката му бяха си възвърнали енергията, макар белезите на бузата му да се очертаваха синкавосиви, а косата и дрехите му да бяха потънали в прах.
— Успях да премина в Подземието покрай нея. Свещта й хвърляше повече сенки, отколкото светлина, пък и тя не ме чуваше. Исках да вляза в Лабиринта, за да се махна от нея. Но вътре все имах усещането, че ме следва. През всичките коридори продължавах да чувам някого подире си. Не знаех къде да отида. Мислех, че съм на сигурно място тук, мислех, че моите Повелители ще ме закрилят. Обаче те няма да го сторят. Изчезнали са, мъртви са…
— За тях ли плачеш — за тяхната смърт? Но те са тук, Тенар, те са тук!
— Откъде знаеш? — вяло попита тя.
— Откакто стъпих в пещерата под Надгробните камъни, аз се мъча да ги овладея, да ги направя неосезаеми. Цялото ми изкуство е насочено натам, то изтощава всичката ми сила. Оплетох в тези тунели безкрайна мрежа от заклинания — заклинания за сън, умиротворяване, укриване, ала те продължават да усещат моето присъствие — получувствителни, полусънни, полубудни. А аз напълно се изтощих да им се противопоставям. Това е най-страшното от всички места, тук няма надежда за човека. Когато ти ми даде вода, аз умирах от жажда, но не само водата ме спаси. Спаси ме силата на ръцете, които ми я поднесоха.
Като каза тези думи, той взе дланта й в своята и известно време я разглежда. После се обърна, направи няколко крачки из стаята и отново застана пред нея. Тя мълчеше.
— Наистина ли си помисли, че са мъртви? Твоето сърце чувства най-добре това. Те са тъмни и безсмъртни и мразят светлината: кратката, ярка светлина на нашата смъртност. Безсмъртни са, ала не са богове. И никога не са били. Не заслужават никоя човешка душа да ги боготвори.
Момичето слушаше с натежали очи, втренчено в потрепващия фенер.
— Какво си получила от тях, Тенар?
— Нищо — прошепна тя.
— Те нищо не могат да дадат. В тях няма творяща сила, силата им е насочена към мрака, към разрушението. Те не умеят да се отделят от това място, те са мястото. И то трябва да им бъде оставено. Не бива да се отричат, нито забравят. Обаче не бива и никога да се боготворят. Земята е красива, светла и блага. Но не само това. Земята също е страшна, мрачна и жестока. Заекът стене, когато умира в зелените
