ливади. Планините сключват огромни длани, в които е скрит огън. В морето има акули, има жестокост и в човешките очи. И там, където хората обожествяват всички тези неща и се унижават пред тях, там вирее злото. Има места на света, където се събира мракът, места, изцяло предадени на онези, които наричаме Безименни, на древните и свещени сили на Земята отпреди Светлината, силите на мрака, на разрухата, на лудостта… Мисля, че те са накарали твоята жрица Косила да полудее много отдавна. Мисля, че тя е пребродила тези пещери, както е пребродила лабиринта на своята душа, и не може вече да види светлината на деня. Говорила ти е, че Безименните са мъртви. Само една изгубена душа, душа, изгубена за истината, може да вярва в това. Те съществуват. Ала не са твои Повелители. И никога не са били. Ти си свободна, Тенар. Накарали са те да бъдеш роб, но ти се освободи.
Тя го слушаше, обаче лицето й оставаше непроменено. Повече той нищо не каза. И двамата потънаха в мълчание, но не в мълчанието преди нейното идване. Сега дишането им бе доловимо, както пулсът на живота във вените им и горящата свещ в калаения фенер, която тихо, приятно пращеше.
— Как научи името ми?
Той крачеше напред-назад из стаята, раздухваше по-сипалия се прах, протягаше ръце и рамене в усилие да се отърси от сковаващия студ.
— Да научавам имената е моят занаят. Виждаш ли, за да омагьосва, човек трябва да открие истинското име на нещата. В моя край ние цял живот крием истинските си имена освен от онези, в които имаме пълно доверие. Защото името спотайва голяма сила и голяма заплаха. Някога, в началото на времето, когато Сегой въздигнал островите на Землемория от океанските глъбини, всички неща носели истинските си имена. И всяка магия и досега зависи от познаването — повторното научаване, припомнянето — на този същински, древен език на Сътворението. Разбира се, трябва да се усвоят някои заклинания, някои начини да се използват думите. Трябва също да се познават последиците. Но животът на магьосника е посветен на откриването на имената и на начините, по които се стига до тях.
— Как откри моето име? Един миг той я гледаше с дълбок, чист поглед, отвъд сенките, които ги разделяха. Леко се поколеба:
— Това не мога да ти кажа. Ти приличаш на фенер, увит и дълбоко скрит на тъмно. Ала светлината грее въпреки всичко, светлината те не са успели да загасят. Не са успели да те скрият. Аз познах името ти, както познах светлината, Тенар. В това е моята дарба, моята сила. Не мога да ти открия нищо повече. Но кажи ми, какво ще правиш сега? Косила вече е намерила гроба празен. Какво ли ще стори?
— Не зная. Ако се появя горе, ще накара да ме убият. Една Върховна жрица, която е излъгала, се наказва със смърт. Може да ме принесе в жертва на стъпалата пред трона, стига да пожелае. И този път Манан ще трябва наистина да посече главата ми, а не просто да вдигне меч и да чака Тъмната фигура да го спре. Този път няма да бъде спрян. Мечът ще падне, за да отсече главата ми.
Говореше вяло и бавно. Той смръщи вежди:
— Ако останем дълго тук, ти, Тенар, ще полудееш. Гневът на Безименните се е спуснал над твоето съзнание. Както и над моето. По-добре е, че сега си тук, много по-добре. Но мина доста време, преди да дойдеш, и аз изразходвах голяма част от силата си. Никой сам не може дълго да противостои на Силите на мрака. Огромна е тяхната мощ.
Той спря да говори. Гласът му спадна и сякаш се загуби нишката на мислите му. Потри чело и отново отиде да пийне от манерката. Отчупи комат хляб и седна отсреща на сандъка да хапне.
Думите му бяха верни. Тя почувства тежест, някакъв натиск над съзнанието си, който замъгляваше и объркваше всяка мисъл и чувство. Въпреки това не бе уплашена, както по коридорите, когато идваше. Страшна беше само тази пълна тишина наоколо. На какво се дължеше тя? Никога по-рано Арха не беше се страхувала от тишината на Подземието. Но и никога не бе проявявала непокорство пред Безименните, не беше им се противопоставяла. Момичето горчиво се усмихна:
— Ето ни тук, седнали върху най-голямото съкровище в империята. Богът-крал би дал. всичките си жени, за да притежава и един сандък от него. А ние дори не отворихме някой капак да го погледнем.
— Аз отворих — каза Ястреба, докато дъвчеше.
— На тъмно ли?
— Запалих малко светлина. Магическа светлина. Трудно ми бе тук. Дори и жезълът не би ме облекчил много, ала без него беше като опит да запалиш огън с мокри дърва в дъжда. Все пак накрая се появи. И аз намерих онова, което търсех.
Арха бавно повдигна лице и го погледна:
— Пръстена ли?
— Половината пръстен. Другата половина е в тебе.
— В мене ли? Но другата половина е била изгубена.
— И намерена. Аз я носех на верижка около шията си. Ти ми я взе и ме попита дали не мога да се сдобия с по-добър талисман. Единственият талисман, по-добър от полупръстена на Ерет-Акбе, е целият пръстен. Ала, както се казва, половин хляб е за предпочитане пред нищо. Така че сега ти имаш моята половина, а аз — твоята.
Той й се усмихна през сенките на гробницата.
— Когато я взех от тебе, ти каза, че не зная какво да правя с нея.
— Това е вярно.
— А ти самият знаеш ли? Магьосникът кимна.
— Разкажи ми: какъв е този пръстен, как си се сдобил със загубената половина, как си достигнал дотук, защо. Трябва да узная всичко и тогава може би ще разбера какво да сторя.
— Може би. Добре. Какво представлява пръстенът на Ерет-Акбе ли? Е, сама виждащ, че не изглежда скъпоценен, дори не е и пръстен. Прекалено е голям. Възможно е да е бил гривна, но пък тогава е твърде малък. Никой не знае за кого е бил предназначен. Носила го е красавицата Елфаран навремето, преди остров Солеа да потъне в морето. Когато тя го е носила, пръстенът е бил вече много древен. Накрая попаднал в ръцете на Ерет-Акбе … Металът е чисто сребро, пробито с девет дупки. От външната страна има вълнообразен знак, а от вътрешната — деветте Руни на силата. Върху твоята част са четири от руните и половината от петата; върху моята — също. Счупен е точно през средата на един от символите, който е унищожен. Оттогава му казват Изчезналата руна. Магьосниците познават останалите осем: Пир, която пази от лудост, от вятър и огън; Гес, даряваща издръжливост, и така нататък. Но Изчезналата руна е онази, която е обединявала земите. Била е Руната на единението, знакът на суверенната власт, знакът на мира. Никой крал не би управлявал добре, ако не управлява под този знак. Не се знае как е бил изписан. След като бил изгубен, изчезнали великите крале на Хавнър. Появили се принцове и тирани, възникнали войни и вражди между всички краища на Землемория.
И тъй, мъдрите владетели и магьосниците от Архипелага поискали пръстена на Ерет-Акбе, за да възстановят Изчезналата руна. Ала накрая се отказали да изпращат хора да го търсят, защото никой не успял да се сдобие с едната половина в Гробниците на Атуан, а другата половина, която Ерет-Акбе дал на един каргадски крал, оттогава насетне изчезнала. Решили, че няма смисъл да се дири. Това било преди много години.
И така, ето как стигнах до амулета. Когато бях на малко повече от твоите години, се бях впуснал в една гонитба, нещо като преследване по море. Онова, което преследвах, ме подведе и аз се намерих изхвърлен на пустинен остров, недалеч от бреговете на Карего-Ат и Атуан, югозападно оттук. Островчето беше малко, не по-голямо от пясъчна ивица, по средата с дълги затревени дюни, един извор солена вода и нищо друго.
Там живееха двама души — старец и старица. Мисля, че бяха брат и сестра. Те изпаднаха в ужас, щом ме видяха. Не зная колко дълго не бяха зървали друго човешко лице. Може би години, десетки години. Но аз бях в нужда и те се държаха любезно с мен. Имаха колиба от плавей, имаха и огън. Старицата ме хранеше — миди, които отлепяше от скалите при отлив, и сушено месо от морски птици, които убиваха с камъни. Страхуваше се от мене, обаче ми даваше храна. После, когато престанах да я плаша, старата жена ми се довери и ми показа своето съкровище. И тя си имаше съкровище… Това беше една малка рокля, изтъкана от коприна, посипана с перли. Малка детска рокля, роклята на принцеса. Самата старица бе облечена в нещавена тюленова кожа,
Не можехме да водим разговор — по онова време аз не владеех каргадски, а те не говореха никой от езиците на Архипелага и съвсем слабо собствения си език. Изглежда, бяха доведени там като деца и
