вдясно, после вървиш по дълга вита пътека и надолу по една стълба, голяма, хлъзгава и прекалено тясна за обикновената човешка стъпка. По-далеч от тази стълба Арха не беше отивала.
Тук въздухът бе по-застоял и неподвижен, миришеше силно. Посоките се открояваха отчетливи в съзнанието й, дори чуваше гласа на Тара, която ги произнасяше. Надолу по стълбите (зад нея затворникът се препъваше в катранената тъма и тя долавяше как се задъхва, когато Манан го насочва със силно дръпване на веригата) и в края на стълбите — веднага завой вляво. Държиш лява посока и след два отвора влизаш в първия отдясно, после дясна посока. Тунелите се виеха и преплитаха. Никой от тях не вървеше направо.
— Сетне трябва да заобиколиш пропастта — каза гласът на Тара от мрака на съзнанието и. — Пътят е много тесен.
Тя забави крачка, наведе се и опипа с една ръка настилката отпред. Сега коридорът беше прав и твърде дълъг, създавайки фалшиво спокойствие у госта. Внезапно чувствителната й длан, която опипваше, леко докосвайки скалата пред себе си, се оказа пред нищо. Достигнали бяха каменния край на ръба, отвъд който зееше празнина. Стената вдясно на коридора се спускаше отвесно в бездната. Отляво личеше издатина, не по-широка от човешка длан.
— Тук има пропаст. Обърни се вляво към стената, прилепи се към нея с тялото си и върви настрани. Плъзгай стъпала. Дръж веригата, Манан… На ръба ли си? Той се стеснява. Не пренасяй тежестта на петите си. Аз вече отминах пропастта. Подай ми ръка. Така…
Тунелът се виеше на къси зигзаги с много отвори встрани. Преминавайки край тях, шумът на стъпките им ехтеше странно, някак си кухо. Още по-странно бе едно леко притегляне, едно всмукване навътре, което можеше да се усети. Коридорите свършваха с пропасти като тази, която отминаха. Може би тук, под долната част на Лабиринта, имаше кухина — пещера, така дълбока и обширна, че би надминала по размери пещерата на Подземието — огромна черна вътрешна празнота.
В тъмните тунели над бездната, където вървяха, коридорите постепенно се стесняваха и снижаваха и самата Арха трябваше да спре. Нямаше ли край този път?
Краят се появи внезапно — една затворена врата. Както вървеше приведена, малко по-бързо от обикновено, Арха се блъсна в нея и си удари главата и ръцете. Тя напипа ключалката, после малкия ключ на обръча около талията си, който никога не бе използван, сребърния ключ с езиче във формата на дракон. Той се пъхна в ключалката и се превъртя. Арха отвори вратата към Голямото съкровище на Атуан. Сух, противен, спарен въздух полъхна навън в тъмното.
— Манан, ти не трябва да влизаш тук. Почакай отпред.
— Той може, а аз — не?
— Ако влезеш в тази стая, Манан, няма да можеш да излезеш. Такъв е законът за всички освен за мене. Никой човек с изключение на мен не е напускал жив тази стая. Ще влезеш ли?
— Ще почакам отвън — каза меланхоличният глас в мрака. — Господарке, господарке, не затваряй вратата.
Неговата паника така я разстрои, че тя остави вратата открехната. Всъщност мястото я изпълваше със смътен страх и Арха изпита някакво недоверие към затворника, макар да бе здраво завързан. Влязла веднъж, тя запали светлината. Ръцете й трепереха. Свещта на фенера се разгоря трудно; въздухът беше застоял и мъртвешки. Жълтеникавото блещукане, което изглеждаше ярко след дългите нощни проходи, постепенно откри наоколо им съкровищницата с раздвижените сенки, които я изпълваха.
Имаше шест огромни каменни сандъка, покрити с дебел слой сив ситен прах като хлебен мухъл. Нищо друго. Стените бяха груби, таванът — нисък. Мястото беше студено, с дълбок, безветрен студ, който сякаш спираше кръвта в сърцето. Нямаше паяжини, само прахоляк. Нищо не живееше тук, съвсем нищо, дори и редките дребни паяци от Лабиринта. Прахът бе плътно наслоен и всяка прашинка в съкровищницата бе престояла макар и ден — дни, месеци, години, векове се бяха превърнали в прах.
— Това е мястото, което търсеше — каза Арха и гласът й бе непоколебим. — Това е Голямото съкровище на Гробниците. Ти го достигна. И няма да можеш никога да го напуснеш.
Той не отвърна, лицето му беше спокойно, но нещо в очите му я разтърси: някаква безутешност, поглед на човек, когото са предали.
— Ти каза, че искаш да останеш жив. Аз зная само това място, където можеш да съхраниш живота си. Косила ще те убие или ще принуди мене да те убия, Ястребе. Само тук тя не може да достигне.
Гостът продължаваше да мълчи.
— Ти никога не би могъл да напуснеш Гробниците и без това, не разбираш ли? Едно и също е. Поне стигна до… края на твоето пътешествие. Ето го онова, което търсеше.
Той седна върху един от големите сандъци с вид на загубен човек. Провлачената верига остро издрънча по камъка. Ястреба огледа сивите стени и сенките наоколо, после нея.
Тя гледаше встрани към каменните сандъци. Нямаше никакво желание да ги отваря. Не се интересуваше какви чудеса се криеха в тях.
— Не е необходимо да влачиш тази верига тук. Тя приближи, освободи железния пояс и откопча от ръцете му кожения ремък на Манан.
— Сега трябва да заключа вратата, но когато идвам, ще се доверявам на тебе. Знаеш, че не можеш да излезеш оттук — че не трябва да се опитваш. Аз съм тяхната мъст и изпълнявам тяхната воля. Ако аз им изневеря — ако ти излъжеш моето доверие, — тогава те ще си отмъстят. Не се мъчи да излезеш от тази стая, като ме нараниш или измамиш, когато идвам. Трябва да ми вярваш.
— Ще направя, каквото кажеш — отвърна той ласкаво.
— Ще ти донасям храна и вода, щом мога. Няма да бъде много. Вода ще има достатъчно, но известно време храната няма да бъде изобилна. Аз също огладнявам, разбираш ли? Ще имаш достатъчно, за да живееш. Възможно е да не успея да дойда отново ден или два, а може би и по-дълго. Трябва да отклоня Косила от следите. Обаче ще се върна. Обещавам ти. Ето манерката. Пази я. Не мога да дойда скоро, но ще дойда.
Той вдигна лице към нея. Изражението му бе особено.
— Пази се, Тенар — бяха думите му.
8. ИМЕНА
Тя поведе Манан обратно по витите пътеки в мрака и го остави в тъмното Подземие да копае гроба, който трябваше да послужи за доказателство пред Косила, че крадецът е бил наистина наказан. Стана късно, прибра се направо в Малкия дом и си легна. През нощта внезапно се събуди; спомни си, че наметалото й остана в Рисуваната стая. В това усойно Подземие той няма да има с какво да се стопли освен с късата си наметка, няма да има къде да легне освен на прашния камък. „Студен гроб, студен гроб“ — въртеше се в мислите й печално, ала тя бе твърде изнурена, за да се събуди окончателно, и скоро отново се унесе в сън. Присъниха й се разни неща. Сънува душите на мъртвите по стените на Рисуваната стая, фигурите, които приличаха на огромни раздърпани птици с човешки ръце, крака и лица, клекнали в праха на мрачната обител. Те не можеха да полетят. Храна им беше глината, вода им бе прахът. Това бяха душите, които не се прераждаха. Наобиколили я бяха свити сред сенките и от време на време от тях долиташе някакво жужене или писукане. Една я доближи. Отпърво тя се уплаши и направи опит да се отдръпне, но не можа да помръдне. Беше не с човешко лице, а с лице на птица. Обаче имаше златни коси и проговори с глас на жена:
— Тенар — нежно, меко. — Тенар.
Събуди се. Устата й беше запечатана с глина. Лежеше в каменна подземна гробница. Ръцете и краката й бяха увити в покров и тя не можеше нито да мръдне, нито да проговори.
Отчаянието й стана толкова силно, че разкъса гърдите й, проби камъка като огромна птица и изхвръкна в дневната светлина — съвсем слабата дневна светлина в нейната стая без прозорци.
Този път се надигна наистина разбудена, изтощена от нощните сънища, със замъглено съзнание. Облече се и излезе на водоема в оградения двор на Малкия дом. Там потопи в ледената вода ръцете и лицето си, цялата си глава, докато тялото й се разтресе от студ и кръвта бързо потече в жилите й. После отметна мокра коса, изправи се и обгърна с поглед утринното небе.
Минаваше изгрев слънце, беше прекрасен зимен ден. Небето бе жълтеникаво и много ясно. Някаква
