Никога всекидневните ритуали и задължения не бяха и се стрували толкова много, така незначителни и дълги. Малките момичета с техните бледи лица и спотаеност, неспокойните послушници, жриците, строги и студени, с битие, което бе една тайна смесица от съперничества и злочестини, от дребни амбиции и празни страсти — всички тези същества, сред които бе живяла винаги и които представляваха нейният човешки свят, сега й изглеждаха едновременно жалки и досадни.
Но тя, която служеше на великите сили, тя, жрицата на мрачната Нощ, бе недосегаема за подобна дребнавост. Нямаше защо да се страхува от гнетящата досада на настоящето, от дните, изпълнени с единствената радост да получиш по-тлъсто агнешко в супата си от своята съседка… Изобщо Арха беше недосегаема от дните. В Подземието дни нямаше. Там винаги бе само нощ. И в тая нескончаема нощ затворникът — тъмният мъж, владеещ тъмни магии, окован в желязо и прикован към камък, който чакаше дали тя ще дойде или не, дали ще му донесе вода, хляб и живот или нож, жертвен бокал и смърт според прищявката си.
На никого освен на Косила не беше казала за този мъж, а тя не би издала тайната на друг. Вече три денонощия гостът се намираше в Рисуваната стая, а Косила още не бе питала за него. Може би вече го смяташе за мъртъв и мислеше, че Манан е извлякъл трупа в Костната стая. Не беше в стила на Косила да приема каквото и да било на доверие. Обаче Арха си каза, че няма нищо странно в мълчанието й. Косила искаше всичко да бъде държано в тайна и мразеше да задава въпроси. Освен това Арха й заяви да не се бърка в работите й. Косила просто се подчиняваше.
Но щом се предполагаше, че мъжът е мъртъв, Арха не можеше да иска храна за него. Затова освен с някои ябълки и сух лук, откраднати от избите на Големия дом, тя минаваше без ядене. Под предлог, че желае да се храни сама, разпореди да и изпращат закуските и вечерите в Малкия дом и всяка нощ занасяше дажбата си долу в Рисуваната стая на Лабиринта — всичко с изключение на супите. Имаше навика да пости от един до четири дни наведнъж и не се замисляше за това. Мъжът в Лабиринта излапваше дребните й дажби от хляб, сирене и боб, както мечка лапва муха — ам! и готово. Явно би го повторил пет-шест пъти. Ала той вежливо й благодареше, сякаш беше гостът, а тя — стопанката на онези трапези от пировете на Бога-крал, за които се говореше, че са целите отрупани с печено месо, маслени хлябове и вино в кристални чаши. Беше много странен човек.
— Разкажи ми за Вътрешните земи.
Арха носеше малък кръстат стол от слонова кост, за да не и се налага да стои права, докато му задава въпроси, но и да не се принизи да седне на пода до него.
— Има много острови. Четири пъти по четиридесет, разправят, само в Архипелага. После са Разливите. Никой не е преплавал всички Разливи и не е преброил всичките им земи. Напълно са различни един от друг. Но може би най-красивият е Хавнър — голям край в средоточието на Земята. В сърцето на Хавнър, разположен на обширен пристанищен залив, е градът Хавнър. Кулите му са построени от бял мрамор. Къщите на всеки принц и търговец имат бели кули, които се издигат една над друга. Покривите са покрити с алени керемиди, а всички мостове над каналите — с мозайка, червена, синя и зелена. Флаговете на принцовете също носят различни цветове и се развяват от белите кули. На най-високата е поставен мечът на Ерет-Акбе, насочен към небето като карфица. Когато слънцето изгрее над Хавнър, то осветява първо това острие и го озарява, а когато залезе, известно време мечът се издига позлатен във вечерта.
— А кой е бил Ерет-Акбе? — притворно попита тя. Той вдигна очи към нея. Не отговори, само леко се подсмихна. Сетне премисли и каза:
— Вярно е, тук ти би могла да узнаеш малко за него. Вероятно нищо, освен че е идвал в Каргадските земи. Каква част от този разказ ти е позната?
— Че е загубил магическия си жезъл, амулета и силата си — като тебе — отвърна тя. — Изплъзнал се от Върховния жрец, побягнал на Запад и там драконите го убили. Но ако беше дошъл в Гробниците, нямаше да има нужда от дракони.
— Съвсем правилно — рече нейният затворник. Тя не искаше да говорят повече за Ерет-Акбе, долавяше нещо опасно в тази тема.
— Казват, че бил господар на драконите. Ти твърдиш същото за себе си. Обясни ми, какво значи господар на драконите?
Тонът и винаги беше подигравателен, неговите отговори — прости и прями, сякаш приемаше всичко за чиста монета.
— Господар на драконите е онзи, с когото драконите са склонни да разговарят — каза той. — Това поне е най-важното. Не ловкост да покоряваш драконите, както мислят повечето хора. Драконите не могат да бъдат покорени. При дракона съществува само един въпрос — дали ще говори с тебе, или ще те погълне. Ако можеш да разчиташ, че ще направи първото, а не второто, ти си господар на драконите.
— Те умеят ли да говорят
— Разбира се! Тяхната реч е най-древната, езикът, който ние, хората, научаваме толкова трудно и използваме така неправилно, когато правим своите магически заклинания и призоваваме духовете. Нито един човек не познава този език, дори и една десета част от него. Човекът няма време да го научи. Но драконите живеят по хиляда години… С тях си струва да се говори, както се досещаш.
— Има ли дракони тук, в Атуан?
— Мисля, че от много векове насам няма, както и в Карего-Ат. Но казват, че на вашия най-северен остров, Хур-ат-Хур, още са останали големи дракони в планините. Сега те всички са се отдръпнали на запад от Вътрешните земи, в далечния Западен разлив, на острови, където не живеят хора или идват твърде рядко. Когато огладнеят, нападат земите на изток, ала това не става често. Виждал съм острова, на който отиват да танцуват. Летят на спирали с огромни криле, навътре-навън, все по-високо и по-високо над западните морета, като вихрушка от жълти есенни листа.
Изпълнени от видения, очите му се взряха отвъд черните рисунки по стените, отвъд стените и земята на мрака, сякаш съзираха равното открито море в залеза и златистите дракони, носещи се в златистия вятър.
— Лъжеш — каза момичето ожесточено. — Измисляш си. Той я погледна сепнат:
— Защо да лъжа, Арха?
— За да ме накараш да се чувствам като глупачка, тъпа и уплашена. За да се изкараш умен, смел и силен, господар на драконите и какво ли не. Виждал си танцуващи дракони и кулите на Хавнър и знаеш всичко за всичко. А аз изобщо не зная нищо и никъде не съм била. Но цялото ти знание е лъжа. Ти не си нищо друго освен крадец и затворник, ти нямаш душа и никога няма да излезеш оттук. Няма значение дали съществуват Океани, дракони и какво ли не още, защото ти никога повече не ще ги видиш, не ще видиш дори слънчевата светлина. Аз познавам само мрака, подземната нощ. И това е всичко, което съществува истински. Най-сетне — всичко, което трябва да се познава. Мълчанието и мракът. Ти знаеш всичко, магьоснико. Обаче аз зная единственото, което е истинско!
Той сведе глава. Дългите му меденокафяви ръце спокойно лежаха на коленете. Тя различаваше четиризъбия белег на бузата му. Гостът бе достигнал по-далеч от нея в мрака. Познаваше по-добре смъртта, дори смъртта… В гърдите й се надигна пристъп на омраза и в миг я задуши. Защо седеше там, така безпомощен и тъй силен? Защо тя не можеше да го срази?
— Ето затова те оставих да живееш — заговори внезапно Арха, без ни най-малко да помисли. — Искам да ми покажеш триковете на магьосниците. Докато притежаваш умения, които можеш да ми покажеш, ще бъдеш жив. Ако няма нищо, ако всичко е само заблуда и лъжи, тогава с тебе е свършено. Разбираш ли?
— Да.
— Прекрасно. Продължавай.
За миг той подпря глава на ръцете си и се поотмести. Железният пояс му пречеше да застане удобно, освен ако не легне изпружен.
Накрая вдигна лице и заговори много сериозно:
— Чуй, Арха, аз съм магьосник, заклинател, както ме наричаш. Притежавам известни умения и сила. Това е вярно. Вярно е също, че тук, в Мястото на Древните сили, моята сила и моето изкуство не ми се подчиняват. Мога да ти направя някои илюзии и да ти покажа всякакви чудеса. Това е незначителна част от магьосничеството. Аз можех да правя илюзии още като дете. Мога да ги правя дори и тук. Но ако им повярваш, те ще те уплашат, а ако страхът те разгневи, ти може да поискаш да ме убиеш. Ако пък не им повярваш, ще видиш в тях само лъжи и измама, както казваш, и аз отново рискувам живота си. А моята цел
