— О, била съм шестото момиче на моите родители и те просто не могли да отгледат толкоз много и да ги оженят. Тъй че като съм навършила шест години, ме довели в Храма на Бога-крал и ме посветили. Това станало в Осава. Предполагам, че там е имало твърде много послушнички, защото скоро съм била изпратена тук. А може да са сметнали, че от мене ще излезе голяма жрица или нещо подобно. Но тука са се излъгали! — Пенте отхапа от ябълката със засмяно, разочаровано лице.
— Би ли предпочела да не си жрица?
— Дали бих предпочела? Разбира се! Бих предпочела да се омъжа за свинар и да живея в канавките, бих предпочела всичко друго, само не и да стоя жива погребана през всичките дни на земния си живот с тая женска паплач в една загниваща стара пустиня, където не стъпва човешки крак. Ала какво предпочитам е без значение, понеже вече съм посветена и не мога да се отърва. Надявам се през следващия си живот да бъда танцьорка в Авабат! Ще съм си го заслужила!
Арха се вгледа в нея с внимателни тъмни очи. Не я разбираше. Стори й се, че не бе забелязвала Пенте преди, не бе я наблюдавала и не беше успявала да я види — закръглена, жизнена и сочна като някоя от нейните златни ябълки, тя изглеждаше доста красива.
— За тебе храмът нищо ли не значи? — попита Арха твърде рязко.
Пенте, винаги покорна и лесно податлива, този път не се уплаши.
— О, зная, че твоите Повелители имат голямо значение за тебе — каза тя с безразличие, което удиви Арха. — В това все пак се крие някакъв смисъл, защото ти си специална тяхна служителка. Не си просто посветена, а си призвана по рождение. Но погледни ме мен. Трябва ли да изпитвам особено благоговение и прочие към Бога-крал? В края на краищата той е просто човек, макар и в Авабат да живее в дворец със златни покриви, който се простира на десет мили околовръст. Той е близо петдесетгодишен и плешив. Можеш да го видиш на всички статуи. И се обзалагам, че си подрязва ноктите като всички останали. Прекрасно зная, че е и бог. Но си мисля, че ще бъде много по-божествен, след като умре.
Арха бе съгласна с Пенте, защото беше почнала тайно да гледа на самородните Божествени императори на Каргад като на самозвани, фалшиви богове, опитващи се да похитят преклонението, дължимо на истинските и вечни Сили. Ала зад думите на Пенте се криеше нещо, с което не можеше да се съгласи, нещо напълно ново за нея, нещо, което я плашеше. Тя не бе осъзнала колко са различни хората и по какъв различен начин гледат на живота. Почувства се така, сякаш бе вдигнала очи и съзряла изведнъж цяла нова планета, увиснала точно над прозореца, огромна и гъсто населена, един съвсем странен свят — свят, в който боговете нямаха значение. Тя беше уплашена от твърдото неверие на Пенте. В уплахата си предприе нападение.
— Вярно е. Моите Повелители са мъртви от много, много време. И никога не са били хора… Знаеш ли, Пенте, бих могла да те призова в служба на Гробниците.
Говореше любезно, сякаш предлагаше на приятелката си добър шанс.
Руменината изчезна от бузите на Пенте.
— Да — каза тя, — би могла. Но аз не съм… не съм способна на това.
— Защо?
— Страхувам се от тъмнината — тихо рече Пенте. Арха възкликна леко презрително, обаче остана удовлетворена. Беше постигнала целта си. Пенте може и да не вярва в боговете, но се страхува от безименните сили на мрака — както всяка смъртна душа.
— Знаеш, че ако не искаш, няма да го направя — промълви Арха.
Помежду им настъпи дълго мълчание.
— Ти все повече заприличваш на Тара — меко и унесено, както обикновено, заговори Пенте. — Добре, че не заприличваш на Косила. Но си толкова силна. И на мене ми се иска да бъда силна, ала аз просто обичам да ям…
— Продължавай — каза Арха, надменна и заинтригувана, а Пенте бавно изхрупа и третата ябълка до семките.
Подир няколко дни повелите на нескончаемите ритуали на Мястото извадиха Арха от уединението й. Една коза бе родила извънсезонни близнаци и те щяха да бъдат принесени в жертва на боговете — според традицията това бе важен ритуал, на който Първата жрица трябваше да присъства. Церемонията се изпълияваше по новолуние пред Празния трон. Арха вдъхваше упойните аромати на билките, които горяха в широки бронзови подноси пред трона, и танцуваше сама в черно. Танцуваше пред невидимите сенки на мъртвите и неродените и душите по време на този танц витаеха във въздуха около нея, следваха играта на нозете й, бавните сигурни движения на ръцете. Тя пееше песните, чиито думи никой смъртен не разбираше и които сричка по сричка бе научила от Тара много отдавна. Хор от жрици, скрити в сянката зад огромните двуредни колони, подемаше след нея странните думи и грамадната рухнала зала отекваше от гласове, сякаш стълпените души повтаряха песнопенията отново и отново.
Богът-крал на Авабат не изпрати повече затворници в Мястото и Арха постепенно престана да сънува тримата, които отдавна бяха вече мъртви и погребани в плитките си гробове в гигактската пещера под Гробниците.
Тя събра целия си кураж, за да отиде пак в пещерата. Трябваше да го направи — Жрицата на Гробниците бе длъжна да посещава собственото си владение без страх и да познава неговите пътища.
Когато влезе първия път, таваиският капак бе залостен здраво, но не колкото се страхуваше. Подготвила се бе толкова добре, събрала беше такава решимост да отиде сама и да овладее нервите си, че когато слезе, почти с разочарование откри: няма нищо страшно. И да имаше гробове, те не се виждаха, нищичко не се виждаше. Царяха тъмнина и тишина. И това бе всичко.
Ходеше там ден подир ден, влизаше както винаги през таванския отвор на стаята зад трона, додето хубаво опозна целия обход на пещерата със странните й скулптурни стени, доколкото нещо невидимо можеше да се опознае. Не се отделяше от стените, защото ако се спуснеше в огромната дупка, щеше да загуби ориентир в тъмното и да се добере до стената слепешком, без да знае къде се намира. Както се убеди още първия път, в местата на мрака важното бе да помниш кои завои и отвори си отминал и кои ти предстоят. Трябваше да ги броиш, понеже при допир всички си приличаха. Арха имаше тренирана памет и не срещаше трудности с този стар трик да си намира пътя, като опипва и брои, а не както обикновено, когато може да го види. Скоро научи наизуст всички коридори, открояващи се в Подземието, цялата плетеница от проходи под Тронната зала и хълма. Но в един коридор тя никога не влизаше — втория, вляво от входа сред червените скали. Знаеше, че ако сбърка и хлътне през него, никога повече няма да открие обратния път. Все по-силно копнееше да слезе и опознае Лабиринта, но потискаше този копнеж у себе си, преди да бе научила всичко възможно за него там горе, на земята.
Тара не знаеше много — само имената на някои от стаите и описанието на посоките и завоите, които трябваше да се следват и пропускат, за да се стигне до тези стаи. Тя можеше да ги каже на Арха, ала не и да ги начертае в праха или дори с жест във въздуха.А и самата тя не ги беше изминавала, не беше влизала никога в Лабиринта. Но когато Арха я питаше: „Как се стига от отворената Желязна врата до Рисуваната стая?“, или: „Къде върви пътят от Костната стая до тунела край реката?“, Тара помълчаваше малко и издекламирваше странните посоки, които бе научила доста преди предишната Арха — трябва да се минат толкова и толкова кръстопътя, да се вземат толкова и толкова завоя и така нататък. Всичко това Арха запаметяваше, както го бе запаметила и Тара — от първо чуване. По цели нощи, докато лежеше в леглото си, тя си ги повтаряше и се опитваше да си представи местата, стаите, завоите.
Тара показа на Арха множество шпионки, които гледаха към Лабиринта от всяка сграда и храм на Мястото и даже под скалите извън него. Мрежата от каменни тунели се простираше под цялото Място и дори отвъд стените му; тунелите опасваха в мрака много мили. Никой освен нея, двете върховни жрици и техните специални слуги, евнусите Манан, Юахто и Дюби, не знаеха за съществуването на Лабиринта, който се простираше под всяха тяхна стъпка. Сред останалите се носеха смътни слухове за него; всички бяха чували за някакви пещери и помещения под Гробниците. Но никой не проявяваше любопитство, свързано с Безименните и техните свещени места. Може би усещаха, че колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Арха, разбира се, бе изключително любопитна и щом научи за шпионките към Лабиринта, отиде да ги потърси. Те обаче бяха така добре замаскирани в подовите настилки и пустинните местности, че не успя да открие нито една, дори и тази в Малкия й дом, докато Тара не й я показа.
Една пролетна нощ тя взе със себе си фенер със свещ и без да го пали, се спусна през Подземието в левия коридор на прохода, към който водеше вратата сред червените скали.
