болт или дръжка, обаче нищо не откри. Къде трябваше да влезе ключът? Как ще се измъкне оттук?

— Господарке!

Гласът на Косила, умножаван от ехото, просъска и отекна далече зад нея:

— Господарке, вратата не се отваря отвътре. Няма как да излезем. Няма обратен път. Арха се облегна на скалата. Не каза нищичко.

— Арха!

— Тук съм!

— Ела!

Тя допълзя на ръце и колене като куче до полите на Косила.

— Вдясно. Побързай. Аз не трябва да се застоявам тука. Не принадлежа на това място. Последвай ме.

Арха се изправи на крака и здраво се хвана за робата на Косила. Вървяха дълго, следвайки отдясно причудливо изваяната пещерна стена, след което навлязоха в една черна дупка в мрака. Поеха нагоре по някакви тунели и стълби. Момичето продължаваше да се държи за робата на жената. Очите му бяха затворени.

Почувства върху клепачите си червена светлина. Помисли си, че отново е в стаята с факлата и не отвори очи. Но въздухът миришеше сладникаво на застояло и плесен, с дъх на познато. А краката й стъпваха като по стръмна скала. Арха се пусна от робата на Косила и открехна очи. Над главата й зееше тавански отвор. Промъкна се през него след Косила. Той ги отведе в стая, която познаваше — малка каменна килия с няколко сандъка и железни ковчези в поредицата от стаи зад Тронната зала. Дневната светлина мъждукаше сива и немощна във външния коридор.

— Другата, Затворническата врата, води само към тунелите. Тя не извежда навън. Този е единственият път за излизане. Ако съществува друг, нито аз, нито Тара го знаем. Ако го има, ти самата трябва да си го спомниш. Но струва ми се, че няма.

Косила продължаваше да говори полугласно и с някаква злост. Пълното й лице под черната качулка бе бледо и влажно от потта.

— Не си спомням завоите на този път за излизане.

— Аз ще ти ги кажа. Ала само веднъж. Ще трябва да ги запомниш, защото следващия път няма да дойда с тебе. Аз не принадлежа на това място. Трябва да дойдеш сама.

Момичето кимна. Вдигна поглед към лицето на възрастната жена и си помисли колко странно изглеждаше то — бледо от едва овладян страх и в същото време тържествуващо, сякаш Косила тайно се наслаждаваше на нейната слабост.

— После ще дойда сама — рече Арха, но когато направи опит да се откъсне от Косила, коленете й се подкосиха и стаята се завъртя пред очите й. Свлече се като малко черно кълбо в краката на Върховната жрица.

— Ще се научиш — каза Косила и все още дишаше тежко, застанала неподвижна. — Ще се научиш.

4. СЪНИЩА И РАЗГОВОРИ

Няколко дни Арха се чувстваше зле. Лекуваха я от треска. Тя оставаше в леглото си или сядаше на верандата пред Малкия дом в мекото есенно слънце и гледаше нагоре към западните хълмове. Усещаше се слаба и глупава. Отново и отново се връщаше към тези мисли. Срамуваше се от своя припадък. Пред Стената на Гробниците така и не бяха поставили стража, но тя вече не се осмеляваше да пита Косила за това. Изобщо не искаше да види Косила — никога. Защото се срамуваше, че припадна.

Често, седнала на слънце, тя кроеше планове как ще се държи другия път, когато отиде в местата на мрака под хълма. Много пъти размишляваше каква смърт ще определи на следващите затворници — по- сложна, по-подходяща за ритуалите на Празния трон.

Всяка нощ се будеше в тъмното и простенваше:

— Още не са умрели! Все още умират!

Сънуваше много. Присънваше й се, че трябва да сготви храна — огромни котли с вкусна овесена каша — и да я излее в една яма в земята. Сънуваше, че трябва да пренесе в мрака пълно ведро с вода, дълбоко пиринчено ведро, на някой, който е жаден. И все не достигаше до този човек. Събуждаше се самата тя жадна, ала не ставаше да пие. Лежеше будна, с отворени очи, в иззиданата без прозорци стая.

Една сутрин Пенте дойде да я посети. Арха видя от верандата как тя наближаваше Малкия дом безгрижно и безцелно, сякаш съвсем случайно минава насам. Ако Арха не я бе заговорила, Пенте нямаше да се качи по стълбите. Но Арха бе самотна и я заговори.

Пенте направи дълбок поклон, задължителен за всички, които доближаваха Жрицата на Гробниците, след това тежко се отпусна на стълбата под Арха, издавайки нещо като: „Пух!“ Станала бе доста висока и закръглена. Каквото и да направеше, винаги поруменяваше като череша и този път беше почервеняла от вървенето.

— Чух, че си болна. Скътала съм ти малко ябълки. Тя ненадейно измъкна изпод огромната си черна роба едно серкме, натъпкано с шест-седем чудесни жълти ябълки. Пенте вече бе посветена в служба на Бога- крал и служеше в неговия храм под ръководството на Косила. Още не беше жрица и затова се обучаваше и работеше заедно с послушничките.

— Тази година двете с Попе сортирахме ябълките и аз ти скътах най-хубавите. Винаги сушат наистина хубавите ябълки. Така се съхраняват най-добре, но е жалко за тях. Нали са великолепни?

Арха поглади светлозлатистата гладка кора на плодовете, зърна вейките, по които още се крепяха някои кафяви листа.

— Действително са чудесни.

— Вземи си една.

— Не сега. Ти си вземи.

От учтивост Пенте избра най-малката и я изгълта на десетина сочни, умели, лакоми хапки.

— По цял ден мога да ям — каза тя. — Все не ми стига. Бих предпочела да бъда готвачка наместо жрица. Бих готвила по-добре от тази стара стисната Натаба и освен това щях да облизвам гърнетата… О, чу ли за Мюнит? Тя трябвало да лъска онези пиринчени гърнета, в които държат розовото масло, онези високи тесни съдове със запушалки, нали знаеш? Помислила си, че трябва да ги почисти и отвътре, пъхнала, нали знаеш, ръката си с един парцал и не могла да я измъкне. Толкова се опитвала, че цялата се запъхтяла и се подула в китката, нали знаеш, та наистина се заклещила. Хукнала из спалните и пищяла: „Не мога да се освободя! Не мога да се освободя!“ А Пунти, който е вече съвсем глух, си помислил, че е станал пожар и започнал да крещи на другите надзиратели да идват да спасяват послушниците. Юахто в същото време доял мляко и изскочил от кошарата да види какво става, дойните кози наизлезли, втурнали се в двора и налетели на Пунти, на надзирателите и на малките момичета, а Мюнит истерично размахвала пиринченото гърне на ръката си и всички се щурали нагоре-надолу, когато Косила дошла от храма и възкликнала: „Какво е това? Какво значи всичко това?“

Хубавото закръглено лице на Пенте направи такава отблъскваща гримаса, коренно различна от хладното изражение на Косила и едновременно тъй наподобяваща, че Арха избухна направо в ужасен смях.

— „Какво е това? Какво значи всичко това?“, продължила да вика Косила и тогава… тогава кафявата коза я ухапала — Пенте се разтресе от смях, сълзи бликнаха от очите й. — И тогава М-М-Мюнит ударила козата с г-г-гърнето.

Двете момичета се запревиваха от кикот, люлеейки се напред-назад, държаха се за коленете, задушаваха се.

— А Косила се обърнала и казала: „Какво е това? Какво значи всичко това?“ на… на… на козата. — Краят на разказа бе заглушен от смях. Най-сетне Пенте избърса очите и носа си и разсеяно захапа нова ябълка.

От толкова продължителен смях на Арха й се зави малко свят. Тя си наложи да се успокои и след известно време попита:

— Как си попаднала тук, Пенте?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×