Внезапно таванът се издигна — Арха можеше да застане изправена и да протегне ръце, без да допре стените. Въздухът, душен и застоял, сега докосна лицето й по-прохладен и влажен и лекият му полъх създаваше усещане за обширност. Арха пристъпи предпазливо напред в непрогледния мрак. Един камък се изтърколи изпод обутите й в сандали нозе, удари се о друг й тихият звук събуди ехото. То отекна с множество гласове — слаби, далечни, все по-далечни. Навярно пещерата бе огромна на шир и длъж, но не и празна — нещо в нейната тъма, повърхнини на невидими предмети или прегради, разчупваше ехото на хиляди отломъци.
— Тук сигурно се намираме под Надгробните камъни — прошепна момичето и шепотът му се разбяга из кухата чернилка, разливайки тънки като паяжина звуци, които продължително отекваха.
— Да. Това са Гробниците. Върви. Аз не мога да остана тука. Все по лявата страна. Ще преминеш покрай три отвора.
Шепотът на Косила съскаше (и слабото ехо просъскваше след нея). Тя се страхуваше, тя наистина се страхуваше. Не искаше да бъде сред Безименните, между техните гробове, в техните пещери, в мрака. Мястото не беше нейно, тя не му принадлежеше.
— Ще дойда тук с факла — каза Арха, като опипом си проправяше път край стената и се удивляваше на странните скални образувания, хлътнатини, изпъкналости, заоблености и ръбове, ту груби като въже, ту гладки като пиринч. Това определено бе ваятелство. Може би цялата пещера бе дело на древни скулптори.
— Тука светлината е забранена — рязко прошепна Косила.
Начинът, по който го изрече, накара Арха да разбере, че така е редно. Бяха в самия дом на мрака, в сърцето на нощта.
Три пъти пръстите й напипваха отвори сред подвеждащата скална тъмнина. Четвъртия отвор тя обходи с ръце на длъж и шир и влезе в него. Зад нея идваше Косила.
В тунела, отново леко наклонен, те задминаха един ляв отвор и при следващото разклонение поеха вдясно — налучкваха и опипваха пътя си в подземния мрак, в тишината на земните недра. През цялото време трябваше да вървят с разперени ръце и да следват двете страни на тунела, за да не пропуснат да преброят някой отвор или незабелязано да отминат определено разклонение. Ориентираха се само с докосване, пътят не се виждаше, а се налучкваше.
— Това ли е Лабиринтът?
— Не. Това е проходът, който се намира под трона.
— А къде е входът на Лабиринта? Арха харесваше тази игра в тъмното. Искаше да се изправи пред по- голяма загадка.
— Във втория отвор на Подземието, който задминахме. Сега потърси една врата вдясно, дървена врата, ако не сме я пропуснали вече.
Арха долови как Косила неспокойно опипваше с ръце стената и се жулеше о твърдия камък. Тя леко плъзна връхчетата на пръстите си по скалата и в миг усети гладката дървена повърхност. Блъсна я и проскърцвайки, вратата се отвори без усилие. Един миг стоя, ослепена от светлина.
Влязоха в ниска широка стая, със стени от дялан камък, осветена от увиснала на синджир димяща факла. Помещението бе душно от пушека на факлата, защото не се проветряваше. Очите на Арха смъдяха и се насълзиха.
— Къде са затворниците?
— Ето там.
Най-сетне осъзна, че трите неясни купчини в далечния край на стаята бяха хора.
— Вратата не е заключена. Няма ли стража?
— Не е необходима.
Тя колебливо надникна през димната завеса. Двата глезена и китката на затворниците бяха оковани във вериги, забити в скалната стена. Ако някой поискаше да легне, окованата му ръка оставаше вдигната, провиснала на веригите. Косите и брадите им бяха сплъстени и заедно със сенките скриваха лицата им. Единият бе полуизлегнат, другите двама — седнали или приклекнали. Бяха голи. Миризмата, която се излъчваше от тях, бе по-силна дори от димната смрад.
Един затворник сякаш наблюдаваше Арха; стори й се, че вижда блясъка на зениците му, после си помисли, че се лъже. Останалите не помръдваха с наведени глави.
Тя се извърна настрани и каза:
— Това вече не са мъже.
— И никога не са били. Те са демони, зли духове, които са готвили покушение срещу свещения живот на Бога-крал! — очите на Косила горяха в червената светлина на факлата.
Арха отново погледна затворниците със страхопочитание и любопитство.
— Как би могъл човек да нападне бог? Нима е възможно това? Вие там, как сте се осмелили да нападне-те самия жив бог?
Единият от мъжете се взря в нея изпод черната си четина, но не отвърна нищо.
— Отрязали са им езиците, преди да ги изпратят от Авабат — каза Косила. — Не говори с тях, господарке. Те са осквернени. Твои са, ала не за да приказваш с тях, не за да ги гледаш или да мислиш за тях. Твои са, за да ги предадеш на Безименните.
— Как ще бъдат принесени в жертва?
Арха вече не гледаше към затворниците. Вместо това се обърна към Косила, извличайки сила от масивното тяло, от хладния глас. Зави и се свят, от димната смрад и сажди й призляваше, но тя разсъждаваше и говореше със съвършено спокойствие. Не беше ли постъпвала така много пъти досега?
— Жрицата на Гробниците най-добре знае каква смърт ще удовлетвори нейните Повелители и тя трябва да я избере. Има доста начини.
— Нека Гобар, капитанът на стражите, отсече главите им. А кръвта да се излее пред трона.
— Като приношение на козел ли? — Косила сякаш се присмиваше над нейната липса на въображение. Арха остана безмълвна. Косила продължи да говори:
— Освен туй Гобар е мъж. А никой мъж не може да влезе в Местата на мрака на Гробниците — моята господарка положително помни това? Ако влезе, не може да ги напусне…
— Кой е довел тук тези роби? Кой им дава храна?
— Надзирателите Дюби и Юахто, които служат на моя храм: те са евнуси и могат да слизат тука в услуга на Безименните, както и аз. Стражите на Бога-крал оставиха затворниците, оковани пред стената, а аз и надзирателите ги въведохме през Затворническата врата, вратата в червените скали. Винаги се е постъпвало така. Храна и вода им се подават през тавански отвор от стаята зад трона.
Арха вдигна поглед. Зад синджира, където висеше факлата, видя дървен четириъгълник, вдълбан в каменния таван. Беше твърде малък, за да мине през него човек, но едно въже би достигнало тъкмо до средния от тримата затворници. Тя отново бързо отмести очи.
— Тогава да не носят повече храна и вода. И да загасят факлата.
Косила се поклони:
— А какво ще правим с телата, когато умрат?
— Нека Дюби и Юахто ги погребат в голямата пещера на Подземието, през която минахме — отвърна момичето, като повиши глас. — Това да стане на тъмно. Моите Повелители ще погълнат телата им.
— Ще бъде сторено.
— Правилно ли е така, Косила?
— Правилно, господарке.
— Да тръгваме тогава — каза Арха много рязко, спусна се обратно към дървената врата и излезе от Оковната стая в мрака на тунела.
Той изглеждаше спокоен и мирен като беззвездна нощ — безмълвен, невидим, лишен от светлина и живот. Тя се потопи в чистата тъма, гмурна се в нея както плувец във вода. Косила забърза след момичето, като изоставаше все повече, пъшкаше и се тътрузеше. Без никакво колебание Арха премина за втори път разклоненията, които бяха следвали и пропуснали при идването си насам, заобиколи широкото кънтящо Подземие и огъната надве, запълзя нагоре по последния дълъг тунел към затворената врата в скалите. Там се наведе и потърси дългия ключ на обръча, опасващ кръста й. Откри го, но не можа да намери процепа на ключалката. Нямаше ни лъч светлина по невидимата стена пред нея. Заопипва я с пръсти, търсейки брава,
