— Дарове! Неговият храм се зографисва всяка година, олтарът му е покрит със сто кила злато, розово масло гори в кадилниците му! А виж Тронната зала: по покрива — дупки, куполът се руши, по стените са плъзнали мишки, бухали и прилепи… Ала туй ще сполети и Бога-крал заедно с всичките му храмове, и всичките крале, които ще го наследят. Този храм е бил тук преди тях и ще остане след тях, когато те изчезнат. Той е сърцето на всички неща.
— Той е сърцето на всички неща.
— В него се крият съкровища. Понякога Тара ми е разказвала за тях. Биха могли десет пъти да изпълнят Храма на Бога-крал. Злато и трофеи, получени преди векове, преди сто поколения, незнайно кога. Всичко това е заключено в дупки и ровове в Подземието. Още отказват да ме заведат там, карат ме все да чакам и чакам. Но аз зная как изглежда. Има помещения под залата, под цялото Място, под нас, където стоим сега. Огромна мрежа от тунели, Лабиринт. Прилича на грамаден тъмен град под хълма. Пълен със злато, с мечове на отколешни герои, със стари корони, кости, години, мълчание.
Тя говореше като в транс, като обладана. Манан я наблюдаваше. Неговото плоско лице никога не изразяваше нещо повече от безжизнена, грижовна тъга. В момента то бе по-тъжно от обикновено.
— И ти си господарка на всичко това — каза той. — На мълчанието,на мрака.
— Да. Но те не искат да ми покажат нищо освен над-земните стаи зад трона. Не са ми показали даже входовете на Подземието. Само понякога ще смотолевят нещо. Крият от мене собственото ми владение! Защо ме карат все да чакам и да чакам?
— Още си млада — рече Манан с дрезгавия си алт. — А и може би се страхуват, малката ми. Когато влязат там, те са в опасност. Няма смъртен, който да не се бои от Безименните.
Арха не отговори, обаче погледът й просветна. Отново Манан и бе открил нов начин да гледа на нещата. Тара и Косила винаги й се бяха стрували така студени, тъй силни — тя дори не си представяше, че могат да изпитват страх. Но Манан беше прав. Те се плашеха от местата, които й принадлежаха, част от чиято сила бе Арха. Страхуваха се да се спуснат в местата на мрака, за да не бъдат погълнати.
Сега, когато слизаше с Косила по стълбите на Малкия дом и се изкачваше по стръмната вита пътека към Тронната зала, тя си припомни този разговор с Манан и пак възтържествува. Все едно къде ще я заведат, какво ще й покажат. Тя няма да се уплаши. Тя ще намери пътя си.
По пътеката, малко зад нея, Косила нареждаше:
— Едно от задълженията на моята господарка, както й е известно, е жертвоприношението на затворници, престъпници от благородно потекло, които чрез светотатство или предателство са съгрешили спрямо нашия господар, Бога-крал.
— Или срещу Безименните — допълни Арха.
— Точно така. Не е прието Погълнатата, докато е още дете, да поема такова задължение. Но моята господарка вече не е дете. В Оковната стая има затворници, изпратени преди месец от Негово превъзходителство, нашия господар Бога-крал от град Авабат.
— Не знаех, че са пристигнали затворници. Защо не съм била уведомена?
— Затворниците се водят нощем скрито, както повеляват древните обичаи на Гробниците. Пътят е таен и моята господарка може да стигне до него, ако върви по пътеката край стената.
Арха се отклони, за да поеме край огромната каменна стена, която ограждаше Гробниците зад залата с купола. Беше построена от масивни скали. Най-дребните бяха по-големи от човешки бой, а най-едрите имаха размери на каруца. Макар и неогладени, те бяха внимателно свързани и подредени. Въпреки това на места върхът на стената се бе свлякъл и скалите лежаха в безформени купища. Подобно нещо можеха да сторят само необозрими периоди от време, векове от жарки дни и мразовити нощи в пустинята, хилядолетия, през които хълмовете бяха вършили своите невидими движения.
— Гробищната стена може да се прескочи съвсем лесно — каза Арха, докато минаваха под нея.
— Нямаме достатъчно мъже да я възстановят — отговори Косила.
— Имаме достатъчно мъже да я пазят.
— Само роби. Не можеш да се довериш на един роб.
— Ще можеш да се довериш, ако му вдъхнеш страх. Наказанието за тях трябва да бъде същото каквото за непознат, допуснат да пристъпи Свещената земя от вътрешната страна на стената.
— А наказанието какво е?
Косила питаше не за да чуе отговора. Тя самата бе учила Арха на този отговор много отдавна.
— Да се обезглави пред трона.
— Нима волята на моята господарка е да се определят стражи за Стената на Гробниците?
— Да — отвърна момичето.
Под дългите черни ръкави пръстите му надменно се свиха. То знаеше, че Косила не иска да отделя роби за тази цел, а и това беше ненужно задължение, защото — какви непознати идваха тук? Едва ли някой мъж би могъл да се скита, случайно или преднамерено, на около миля от Мястото, без да бъде забелязан. Сигурно бе, че той няма да успее да приближи Гробниците. Но един страж беше дължима чест и Косила не можеше, убедително да я оспори. Налагаше се да се подчини на Арха.
— Ето тук — чу се студеният й глас.
Арха спря. Често бе минавала по тази пътека край Стената на Гробниците и я познаваше, както познаваше всяка стъпка от Мястото, всяка скала, бодил и магарешки трън. Огромната скална стена се издигаше вляво, висока три пъти колкото нея. Отдясно хълмът полегато се спускаше в плитка безводна долина, която скоро отново се издигаше в подножието на западната верига. Арха се огледа по цялата околност, ала не видя нищо, което да не беше зървала преди.
— Под червените скали, господарке.
На няколко ярда надолу по хълма личеше изригнала червена лава, която образуваше нещо като стъпало или малка издатина. Щом слезе и застана пред нея с лице към скалите, Арха осъзна, че те имаха вид на груба врата, висока четири стъпки.
— Какво трябва да се направи?
Отдавна бе научила, че на свещени места е безсмислено усилието да отваряш една врата, без да знаеш как тя се отваря.
— Моята господарка притежава всички ключове към местата на мрака.
След като се извършиха ритуалите, чрез които Арха навлезе в зрелостта, тя носеше около кръста си железен обръч, където висяха малка кама и тринадесет ключа, някои от които дълги и тежки, други — дребни като куки за въдица. Тя повдигна обръча и показа ключовете.
— Ето този — посочи Косила.
После втъкна дебелото връхче в един процеп между две вдлъбнатини на червената скала. Ключът — дълга желязна ос с две гравирани езичета — влезе в процепа. С двете си ръце и с усилие Арха го наклони наляво, но го превъртя съвсем леко.
— А сега?
— Сега заедно…
Двете натиснаха грубата скала вляво от ключалката. Трудно, ала без да заяжда и с много слаб шум, неравната плоча на червената скала помръдна навътре и открехна тясна пролука. Вътре цареше мрак.
Арха се приведе и влезе.
Налагаше се Косила, която беше тромава и тежко облечена, да се промъква през тесния отвор. Щом влезе, тя се облегна на вратата и с мъка я блъсна да се затвори.
Владееше абсолютен мрак. Никаква светлинка не се виждаше. Тъмнината тегнеше, сякаш се озоваха с отворени очи под вода.
Превиха се почти одве, защото се намираха на място, високо не повече от четири стъпки. Арха опипваше стената, докосвайки я едновременно вляво и вдясно.
— Носиш ли светлина? — прошепна момичето, както се шепне на тъмно.
— Не — отвърна зад нея Косила. Тя също бе снижила глас, но в него се усещаше нещо като насмешка. А Косила никога не се бе усмихвала.
Сърцето на Арха заигра, кръвта й кипна в гърдите. Рече си с ожесточение: „Това място е мое, аз му принадлежа и няма да се уплаша!“
На глас не каза нищо. Пое напред. Имаше само един път. Надолу, към недрата на хълма.
Косила я последва, като пъхтеше тежко. Дрехите и се закачаха и влачеха по скалите и земята.
