просветна.
Принцът бе прихванал с ръка раменете на Гед, за да го повдигне, когато Калесин го спря с движението си и сега Гед извърна леко глава и прошепна:
— Той казва: „Качи се тук.“
Арен остана известно време неподвижен. Всичко това беше глупост. Но пред очите му бяха огромният ноктест крак, прострян, за да стъпят на него, и по-нагоре гънката на лакътя, а още по-нагоре издаденото рамо и мускулатурата на крилото, започващо от плешката: четири стъпала като на стълба. И там, току пред крилете и първия твърд като желязо шип на гръбначната броня, във вдлъбнатината на шията оставаше място, колкото да седнат двама души. Стига да бяха луди, загубили всяка надежда и разсъдък.
— Качи се! — произнесе Калесин на речта на Сътворението.
Принцът стана и помогна на приятеля си да се изправи. Гед държеше главата си вдигната и воден от ръката на Арен, се изкатери по тези странни стъпала. Двамата се настаниха в извивката на грубоватия врат на дракона. Момчето седна отзад, готово да подкрепи Гед при нужда. И двамата почувстваха как ги облъхва благотворна топлина като топлината на слънцето там, където се докосваха до кожата на дракона — животът гореше огнен под твърдата сякаш желязо броня.
Арен забеляза, че бяха забравили тисовия жезъл на жреца полузаровен в пясъка. Морето се опитваше да го отнесе. Той тръгна да слиза, за да го вземе, но Гед го спря.
— Остави го, Лебанен. Аз отдадох цялата си магическа сила край сухия извор. Вече не съм магьосник. Калесин се обърна и ги погледна отстрани. Древен смях се четеше в погледа му. Дали беше мъжки или женски дракон, не можеше да се каже. Какво мислеше, също не можеше да се узнае. Крилете му бавно се разпериха. Не бяха златни като на Орм Ембар, ами червени, тъмночервени като ръжда или кръв, като пурпурната коприна на Лорбанъри. Драконът издигна внимателно тези подобия на платна, за да не събори немощните си пътници. Предпазливо се сви и скочи подобно котка във въздуха, а пурпурните му криле заплющяха и ги понесоха отвъд мъглите, стелещи се над Селидор.
Калесин загреба вечерния въздух, изви се над открито море и полетя на изток.
В средата на лятото над остров Ули бе забелязан огромен дракон, който летеше ниско. След туй го видяха над Усидеро и северно от Онтуего. Макар че драконите всяват паника у населението от Западния разлив, което твърде добре ги познава, след като това страшилище отлетя и местните хора напуснаха укритията си, съзрелите го казаха:
— Не всички дракони са мъртви, както мислехме. Може би и не всички магьосници са мъртви. Полетът му бе прекрасен и величествен — изглежда, че е най-старият от всички дракони.
Никой не видя къде кацна Калесин. По тия далечни острови имаше гори и диви хълмове, рядко посещавани от човек, където дори спускането на едно чудовище може да остане незабелязано.
Но на Деветдесетте острова се вдигнаха писъци и олелия. Мъжете гребяха с лодките на запад между малките островчета и крещяха:
— Крийте се! Крийте се! Драконът от Пендор е нарушил дадената дума. Върховният жрец е загинал, а драконът е дошъл, жаден за жертви!
Без да се приземи, без даже да погледне надолу, грамадното желязночерно влечуго прелетя над малките островчета, градчета и ферми и не удостои дори с огнена струйка тези дребни риби. Премина над Гит и Серд, прекоси проливите на Вътрешно море и наближи Роук.
Човек не помни, едва ли и легендите помнят дракон, който се е осмелил да прехвърли видимите и невидимите стени на укрепения остров. Ала Калесин не се поколеба. Той се понесе на огромните си криле над западния бряг на Роук, над селищата и полята и тежко се спусна над зеления хълм край град Туил. После плавно се насочи към земята, разпери и отново сгъна червените си криле и се настани върху билото на Роукската могила.
Момчетата тичешком излязоха от Големия дом. Нищо не би могло да ги спре. Но въпреки младостта си те бяха по-бавни от своите учители и стигнаха могилата подир тях. Щом пристигнаха, Повелителят на градежа бе вече там, излязъл от своята Горска обител, светлата му коса грееше на слънцето. С него беше и Повелителят на промените, който преди две нощи се бе завърнал във вид на огромен морски орел, изтощен и с наранени криле. Прикован в тази форма от собствените си заклинания, той възвърна вида си чак след като стъпи в Горската обител през нощта, когато Хармонията се възстанови и проломът се съедини. Бе дошъл и Призователят, изпит и немощен, едва преди ден надигнал се от постелята. До него стоеше Вратарят. Тук бяха и другите учители от Острова на мъдреците.
Всички наблюдаваха как пътешествениците слизат, като единият подкрепяше другия. Видяха ги как се оглеждат със странно задоволство, сериозност и удивление. Драконът се сви и застина подобно камък, докато те се спуснаха от гърба му и се изправиха до него. Той извърна глава към Върховния жрец, който му говореше нещо, и му отвърна кратко. Посрещачите успяха да зърнат отстрани израза на това златисто, студено, насмешливо око. Онези, които разбираха, чуха как драконът каза:
— Доведох младия крал в неговото кралство и стария човек в неговия дом.
— Той е малко по-далеч, Калесин — промълви Гед. — Още не съм стигнал там, където трябва да отида.
Жрецът погледна надолу към покривите и кулите на Големия дом, озарени от слънцето, и леко се усмихна. После се извърна към Арен, който стоеше висок и строен в протритите си дрехи и едва се държеше на крака от умора след дългия полет и от удивление след всичко преживяно. Гед коленичи пред него и сведе посивялата си глава пред очите на всички.
Сетне се изправи и целуна младежа по бузата с думите:
— Когато се възкачиш на трона си в Хавнър, скъпи мой приятелю и повелителю, царувай дълго и мирно.
След това погледна учителите и младите магьосници, момчетата и градските люде, скупчени по склоновете и в подножието на могилата. Лицето му бе спокойно, а очите му се смееха почти като очите на Калесин. Обърна се и отново се изкачи по крака и рамото на дракона, за да възседне шията му, макар и без юзди между огромните дъги на крилете. Тогава те се разпериха с грохот и старият Калесин подскочи във въздуха. Драконовата паст гръмко избълва огън и дим, заплющяха крилете му. Страшилището възви в кръг над хълма и полетя на североизток към онази част на Землемория, където се намира планинският остров Гонт.
Повелителят на вратата каза усмихнат:
— Неговото дело е свършено. Той се завръща у дома.
И всички гледаха след дракона, който се рееше между морето и слънцето, докато се загуби от погледа.
В „Подвизите на Гед“ се говори, че някогашният Върховен жрец отишъл на коронацията на Единния крал на всички острови в Кулата на меча в Хавнър, сърцето на света. Пее се в песента, че когато церемонията свършила и пиршествата започнали, той си тръгнал и се спуснал сам към хавнърското пристанище. Там, във водата, чакала една стара, обрулена от бури и протрита от годините лодка, празна и без платно. Гед повикал лодката с името й „Взор“ и тя дошла при него. Щом се качил в нея, Гед обърнал гръб на сушата и лодката поела без вятър, платно или весла. Понесла го надалеч от пристан и уют, на запад покрай островите, през морето. И повече нищо не се чуло за него.
Ала на остров Гонт разправят историята по-различно. Казват, че младият крал Лебанен самичък дошъл в Гонт да покани Гед на коронацията. Обаче не го намерил нито на гонтийското пристанище, нито в Ри Алби. Никой не можал да му каже къде е, знаели само, че бил тръгнал през горите към планината. Казват, че често ходел там и с месеци не се завръщал и никой не познавал пътищата на неговата самота. Някои предложили да го потърсят, но Единният крал им забранил с думите:
— Той владее по-велико царство от моето.
И тъй, кралят напуснал планината, качил се на кораба и се завърнал в Хавнър, за да получи короната.
Информация за текста
