много по-тясна, отколкото когато стъпиха тук за първи път. Дантелите от пяна по края на всяка вълна галеха отпуснатата лява ръка на Гед, който лежеше проснат с лице върху пясъка. Косата и облеклото му бяха мокри, а дрехите на Арен прилепваха ледени към тялото му, сякаш морето го бе обляло поне веднъж. Нямаше и следа от мъртвото тяло на Коб. Може би вълните го бяха отнесли навътре във водата. Но извърнеше ли глава, Арен виждаше зад себе си в мъглата огромното смътно туловище на Орм Ембар, приличащо на разрушена крепост.
Той се изправи, целият треперейки от студ. Едва стоеше на нозе, замръзнал, замаян от слабост, каквато те наляга, когато дълго си лежал обездвижен. Заклатушка се като пиян. Щом овладя краката си, отиде до Гед и го придърпа по пясъка малко по-далеч от вълните, обаче туй беше всичко, което успя да направи. Гед му се струваше много студен и много тежък. Той го бе пренесъл през границата от смъртта към живота, ала може би напразно. Долепи ухо до гърдите му, но не можеше да спре треперенето на крайниците и тракането на зъбите си, за да долови ударите на сърцето му. Стана и затъпка на едно място, за да се стопли, а сетне, тътрейки крака като старец, взе да дири вързопите. Бяха ги оставили до малък поток, който се спускаше от хребета на хълма, още отдавна, когато наближиха къщата от кости. Сега затърси това поточе, понеже в ума му имаше само една мисъл: вода, прясна вода.
Потокът се изпречи пред него съвсем неочаквано, вит и разклонен сякаш сребърно дърво по пясъка към морето. Той се свлече на земята и пи с лице, потопено във водата, с ръце, потопени във водата, поглъщайки я с цялата си душа и тяло.
Накрая се изправи и съзря отсреща огромен дракон.
Беше надвесил почти над него главата си с цвят на желязо и ръждивочервени петна около ноздрите, очните кухини и челюстите. Ноктите му се впиваха дълбоко в мекия влажен пясък край потока. Свитите криле едва-едва се виждаха, подобни на платна, а краят на тъмното му тяло се губеше в мъглата.
Не помръдваше. Може би стоеше там от часове, от години, от векове. Бе като излят от метал, изваян от скала — ала очите, в които не се осмеляваше да погледне, очите, приличащи на мазни кръгове върху вода, на жълтеникав дим зад стъкло, прозрачните, дълбоки, златисти очи наблюдаваха Арен.
Нищо не можеше да се направи. Той се вдигна на крака. Ако страшилището реши, ще го убие. Ако ли не, ще помогне на Гед, в случай че може да му се помогне. Принцът пое нагоре край малкия поток, за да търси вързопите.
Драконът не предприе нищо. Седеше неподвижно и наблюдаваше. Арен откри вързопите, напълни с вода меховете и се върна по пясъка при Гед. Отдалечил се едва на няколко крачки от потока, драконът изчезна в гъстата мъгла.
Арен даде на Гед да пие, обаче не можа да го повдигне. Жрецът лежеше отпуснат и студен, главата му тежко се оброни върху ръката на момчето. Мургавото му лице бе посивяло, носът, скулите и отдавнашните белези рязко се очертаваха. Тялото също изглеждаше отслабнало и догарящо, полумъртво.
Арен седна върху влажния пясък, положил главата на приятеля си върху своите колене. Мъглата ги обви в мек, смътен пашкул, който се избистряше над тях. Там някъде беше мъртвото туловище на Орм Ембар, а живият дракон ги чакаше край потока. На един друг бряг на Селидор стоеше лодката „Взор“, изпразнена от всякакви провизии. И по-нататък, на изток — морето. Отдалечени бяха може би на триста мили от най- близката земя на Западния разлив и на хиляда от Вътрешно море. Това бе твърде далеч. В Енлад обичаха да казват: „Далеч, колкото до Селидор.“ Легендите и приказките, които разказваха на децата, започваха така: „Някога, много отдавна, отдавна, колкото цялото време и далеч, далеч, колкото до остров Селидор, живял един принц…“
Той самият бе принцът. Но всичко в легендите само започваше така, а за него тук свършваше.
Не беше сломен. Въпреки умората н тревогата за другаря си не изпитваше горчивина или съжаление. Ала нямаше какво повече да се направи. Всичко бе направено.
Когато силите му се възвърнаха, реши да се опита да хване риба с въдицата, която лежеше във вързопа му. Защото, щом утоли жаждата си, започна да изпитва мъчителен глад, а пък всичката храна бе свършила с изключение на един корав хляб. Него щеше да пази, понеже като го размекне във вода, би могъл да нахрани Гед.
Само това му бе по силите. Всичко по-нататък изглеждаше неясно, обвито в сянка.
Той прерови джобовете си така, както седеше с Гед на колене в мъглата, за да види дали няма да открие някакъв полезен предмет. В единия джоб на дрехата си напипа нещо кораво и островато. Извади го и го огледа озадачен. Беше малко камъче, черно, поресто и твърдо. Едва не го захвърли. Но сетне усети колко ръбесто бе то в дланта му, колко яко и парещо, и колко тежко и разбра какво представляваше — скален отломък от Планините на Болката. Беше се търкулнал в джоба му, когато се е катерил нагоре или когато е пълзял по ръба на предела с Гед. Задържа в ръка този вечен спомен, камъка на Болката. Стисна го в юмрук, запази го. После се усмихна с усмивка тъжна и радостна, познал за първи път сам в живота си, без ничии похвали, тук, на края на света, победата.
Мъглите се раздвижиха и изтъняха. Далеч отвъд тях се провидя слънцето над открито море. Дюните и хълмовете се явяваха и чезнеха, безцветни и уголемени под воалите мъгла. Слънчевата светлина огря тялото на Орм Ембар, величествено в своята смърт.
Драконът с желязночерен цвят се бе свил неподвижно на отсрещния бряг на потока.
Следобед слънцето стана ясно и топло и прогори последните останки от мъгла във въздуха. Арен свали мокрите си дрехи, остави ги да се сушат и тръгна гол, препасан само с меча си. Остави и одеждите на Гед да съхнат на припек. Но макар че топлината го обгръщаше, лековита и упоителна, и бе огрян от слънце, Гед продължаваше да лежи неподвижен.
Чу се звук като от стържене на кръстосани шпаги. Драконът с метален цвят се надигна на кривите си крака. Раздвижи се и прекоси потока, влачейки по пясъка дългото си тяло с глух съсък. Арен зърна гънките на раменните му стави и шипестата броня, прорязана от белези като ризницата на Ерет-Акбе, съзря пожълтелите, притъпени зъби. Във всичко това, както и в уверените тежки движения, в дълбокото му, внушаващо страх спокойствие, той видя знака на възрастта — на преклонната възраст, на безпаметните години. И когато драконът спря на няколко стъпки от магьосника, Арен застана помежду им и попита на хардийски, защото не знаеше Древната реч:
— Ти ли си Калесин?
Нито дума не пророни страшилището, но като че ли се усмихна. После, навеждайки огромната си глава с опъната напред шия, погледна към Гед и произнесе името му.
Имаше могъщ и мек глас, дъхът му напомняше ковашка пещ.
Проговори още веднъж и още веднъж и на третия път жрецът отвори очи. След малко се опита да се повдигне и да седне, ала не успя. Арен коленичи до него и го подкрепи. Тогава Гед промълви:
— Калесин, сенванисен ар Роук.
Нямаше повече сила след тези думи. Отпусна глава на рамото на Арен и притвори клепачи.
Драконът не отвърна нищо. Той се сви както преди, без да помръдва. Мъглата отново прииждаше, забулвайки слънцето, което се спускаше над морето.
Принцът се облече и зави Гед с наметалото. Отливът бе последван от нов прилив и той реши да пренесе спътника си върху по-сухи дюни, защото почувства, че силите му се възвръщат.
Но когато се наведе да вдигне Гед, драконът протегна люспестия си крак и почти го докосна. Кракът притежаваше четири извити нокти и един заден шип, какъвто имат петлите, обаче този беше челичен, дълъг колкото острието на коса.
— Собриост — изфуча драконът като януарски вятър в замръзнали тръстики.
— Остави повелителя ми на мира! Той спаси всички ни, жертвайки силата и може би живота си! Остави го на мира!
Арен говореше разпалено и властно. Бе твърде потиснат, преизпълнен от уплаха и ужас, беше му дошло до гуша и искаше да се отърве от него. Разгневен бе на дракона заради огромните му размери и мощ, заради несправедливото му преимущество. Бе видял смъртта, беше вкусил смъртта и никаква заплаха нямаше власт над него.
Старият дракон Калесин го изгледа със своето продълговато, ужасно, златисто око. Неизмерими векове се таяха в дълбините на това око. Утрото на света светеше на дъното му. Макар да не срещна този поглед, Арен го усещаше отправен към себе си, дълбок, нежен и донякъде весел.
— Аро собриост — рече страшилището и изду ръждивите си ноздри, тъй че стаеният, задушен огън в тях
