превит, от устата му кръвта изтичаше черна, отровна и димяща, а огънят в ноздрите му гаснеше, докато те заприличаха на изпепелени ями. Драконът положи грамадната си глава върху брега.
Така умря Орм Ембар, на мястото, където бе умрял прародителят му Орм, върху костите на Орм, заровени в пясъка.
Ала там, дето беше повалил врага си на земята, лежеше нещо грозно и сгърчено, като тяло на паяк, изсъхнал в собствената си паяжина. То бе изгорено от дъха на страшилището и смазано от ноктите му. И все пак Арен забеляза, че се движи. Фигурата пропълзя, отдалечавайки се леко от дракона.
Лицето се вдигна към тях. Нищо приятно не бе останало в чертите му, единствено разруха и старост, надживяла старостта. Устните бяха повехнали. Очните кухини бяха пусти, отдавна изпразнени. Тъй Гед и Арен видяха най-сетне истинското лице на своя враг.
Той се извърна. Обгорените, почернели ръце се протегнаха и в тях се стече мрак, същият безформен мрак, който погълна и затъмни слънцето. Между дланите на Разрушителя се очерта нещо, подобно на арка или порта, макар смътна и безформена, и през нея не се съзираше нито светлият пясък, нито морето, само дълъг тъмен скат, който се спускаше все по-надолу в черен тунел.
Нататък пое смазаната, влачеща се фигура и когато навлезе в мрака, тя като че ли изведнъж се надигна, раздвижи се бързо и изчезна.
— Ела, Лебанен — каза Гед, взе ръката на момчето и тръгна напред към сухата земя.
12. СУХАТА ЗЕМЯ
Тисовият жезъл на жреца светеше в сивия надвиснал мрак със сребристо сияние. Погледът на Арен бе привлечен от друго треперливо движение — проблясъците по острието на меча, който самият той носеше гол в ръката си. Когато със своето деяние и смърт там, на брега на Селидор, драконът разруши приковаващата магия, принцът беше изтеглил оръжието си. И тук, макар и само сянка, той бе жива сянка и носеше сянката на собствения си меч.
Друга светлина нямаше. Бе като в късен, облачен здрач в края на ноември — въздухът надвисваше смрачен, студен и сив, не се виждаше ясно и надалече. Арен разпозна местата от своите безнадеждни сънища. Но му се струваше, че е достигнал по-далеч, безкрайно по-далеч, отколкото насън. Нищо не можеше да различи, освен че двамата със спътника му бяха застанали на склона на един хълм и пред тях се издигаше ниска каменна стена, не по-висока от човешко коляно.
Гед продължаваше да държи в дясната си длан ръката на Арен. Пристъпи напред и момчето го последва. Те прекрачиха отвъд каменната стена.
Безформен, големият склон изчезна от погледа им, стопявайки се в мрака.
Ала над тях, където Арен бе очаквал да съзре тежко надвиснали облаци, небето беше черно, обсипано със звезди. Той се загледа в тях и сякаш сърцето му се сви вледенено в гърдите. Не беше виждал такива звезди. Те светеха неподвижни, без да трепват. Това бяха светила, които не изгряват и не залязват, никой облак не ги скрива и никога не избледняват на слънцето. Неподвижни и дребни, те огряват сухата земя.
Гед пое надолу, по отвъдната страна на хълма на битието, и крачка по крачка Арен го следваше. Ужас се спотайваше у него, обаче сърцето му бе толкова решително и волята тъй непоколебима, че страхът не можа да го овладее и той не си даваше сметка за него. Усещаше го като някаква вътрешна тъга, като заключено и оковано животно.
Стори им се, че дълго се спускат по склона на този хълм, но може би беше кратко. Защото времето не течеше там, където не духаше вятър и звездите стояха замръзнали. Накрая стигнаха улиците на един от тамошните градове и Арен видя къщи с никога неосветявани прозорци, а на някои от входовете — с помръкнали лица и празни ръце — застанали мъртвите.
Пазарните площади бяха пусти. Там никой нищо не купуваше, нито продаваше, не печелеше и не губеше. Нищо не беше нужно, нищо не се изработваше. Гед и Арен се разхождаха по тесните улички съвсем сами, макар на няколко пъти да зърваха по някоя фигура, която завиваше надругаде, далечна и едва забележима в мрачината. Първия път Арен бе готов да изтегли меча си, ала Гед само поклати глава и продължи. Тогава принцът разпозна силуета на жена, която се движеше бавно, без да се старае да им убегне.
Всички, които видяха — малобройни, понеже мъртвите са много, но земята им е голяма, — стояха неподвижно или мудно, безцелно се шляеха. Не се забелязваха белези от рани по тях, каквито имаше образът на Ерет-Акбе, призован на дневна светлина в лобното му място. Тук те не носеха и следите на никаква болест. Бяха цялостни, излекувани. Облекчени от болката и от живота. Не бяха отблъскващи, както се боеше Арен, не бяха страшни, както си мислеше. Лицата им бяха спокойни, освободени от гняв и желание и в сенчестите им очи нямаше надежда.
Наместо боязън у Арен се надигна огромно съчувствие и ако отдолу все пак се таеше някакъв страх, той бе не за него самия, ами за всички хора. Защото видя майка и дете, които бяха умрели заедно и оставаха заедно в земята на мрака. Но детето не тичаше, нито плачеше и майката не го държеше, даже не го поглеждаше. А онези, които бяха загинали от любов, се разминаваха по улиците.
Грънчарското колело бе неподвижно, станът — празен, печката — студена. И песента — замлъкнала.
Мрачни улици между мрачни къщи се простираха безконечно и те бродеха из тях. Звукът от стъпките им бе единственият шум. Беше студено. В началото Арен не усети този студ, обаче той пропълзя в душата му, която тук бе и негова плът. Чувстваше страхотно изтощение. Бяха изминали толкова дълъг път. Защо да продължават, мислеше си момчето и взе да изостава.
Внезапно Гед спря и се обърна към един мъж, застанал на кръстопътя между две улици. Той бе висок и строен; Арен си помисли, че е зървал някъде лицето му, но не успя да си спомни къде. Гед му заговори — и това беше едничкият глас, който наруши тишината, откакто бяха прекрачили каменната стена:
— О, Торион, приятелю, как дойде тук?! Магьосникът разтвори ръце към Повелителя на призоваването от Роук.
Торион не направи никакъв ответен жест. Стоеше неподвижен, с неподвижно лице. Ала сребристата светлина от жезъла на Гед потъна дълбоко в засенчените му очи, като хвърли лек проблясък в тях или го отрази. Гед взе ръката, която не се протегна към него, и продължи:
— Какво правиш тук, Торион? Ти още не принадлежиш на това царство! Върни се!
— Аз последвах безсмъртния. И загубих пътя. — Гласът на Призователя бе тих и глух като на човек, говорещ насън.
— Нагоре, към стената — каза Гед и посочи пътя, по който двамата с Арен бяха дошли — дългата, тъмна, наклонена улица. При тия думи лицето на Торион трепна, сякаш у него нахлу надежда, като нетърпимо пробождане на сабя.
— Не мога да открия пътя, повелителю, не мога да открия пътя — повтори той.
— Може би ще го откриеш — рече Гед, прегръщайки го, и те продължиха нататък. Торион остана на пресечката зад тях.
Както вървяха, на Арен се струваше, че в този безвременен мрак наистина няма нито напред, нито назад, нито изток, нито запад; нямаше никакъв път. Съществуваше ли начин да се излезе? Той си спомни как се бяха придвижвали по хълма, все надолу, накъдето и да се обърнеха. И в мрачния град улиците само се спускаха, тъй че, за да се върнат до каменната стена, трябваше постоянно да се изкачват и нейде на върха на хълма биха я намерили. Обаче те не се обърнаха. Продължаваха да вървят един до друг. Дали той следваше Гед? Или го водеше?
Излязоха извън града. Царството на неизброимите мъртви беше празно. Ни дърво, ни трън, ни стръкче трева не растеше в тая каменна земя под неугасващите звезди.
Хоризонт нямаше, понеже окото не можеше да вижда толкова надалеч в тъмнината. Но в дълъг участък пред тях небето бе изпразнено от ситните неподвижни звезди и това беззвездно пространство бе назъбено като планинска верига. Докато вървяха, очертанията ставаха все по-ясни: високи върхове, незасегнати от дъжд и ветрове, без сняг, който да проблясва на светлината на звездите. Бяха съвсем черни. Тази гледка вля безутешност в душата на Арен. Той отмести взор. Ала вече ги бе видял, разпознаваше ги и те отново привличаха погледа му. Всеки път, щом ги зърнеше, усещаше хладна тежест в гърдите и едва не губеше самообладание. Но продължаваше да крачи все надолу, защото земята чезнеше и се снишаваше към
