планинските подножия. Най-накрая попита:
— Повелителю, какво е… — принцът посочи към планините, без да довърши; гърлото му бе пресъхнало.
— Те граничат със света на светлината — отвърна Гед. — Както каменната стена. Единственото им име е Болка. През тях минава път, който е забранен за мъртвите. Не е дълъг, обаче е горчив.
— Жаден съм — едва промълви Арен, а приятелят му отговори:
— Тук утоляват жаждата с прах.
И те продължиха нататък.
На Арен му се стори, че спътникът му леко е забавил походката си и от време на време се колебае. Самият той не изпитваше колебание, макар че го налягаше още по-голяма умора. Трябваше да вървят все по-надолу, все по-натам. И те вървяха.
Понякога преминаваха през други градове на мъртвите, чиито тъмни ъгловати покриви се очертаваха на фона на звездите, застинали завинаги отгоре. След градовете отново идваше пуста земя, където нищо не растеше. Щом излезеха от някой град, той потъваше в мрака. Нищо не се виждаше напред или назад освен планините, които все повече се приближаваха и се извисяваха пред тях. От дясната им страна чезнеше безформеният склон, както тогава — колко отдавна беше? — когато прекосиха каменната стена.
— Какво има нататък? — промърмори Арен, защото бе закопнял за човешка реч, но жрецът само поклати глава:
— Не зная. Това е може би един безкраен път. Натам, накъдето отиваха, наклонът сякаш още повече се смаляваше. Под краката им земята рязко скриптеше като пясък. Обаче те крачеха неотклонно. И Арен вече съвсем не мислеше за туй как ще се завърнат. Нито пък за спиране, макар да беше много уморен. Опита се в един момент да освети слепия мрак, изтощението и ужаса у себе си с мисъл за своя роден дом. Ала не успя да си спомни как изглежда светлината на слънцето, нито лицето на майка си. Нищо не можеше да се направи, само да се върви напред. И той вървеше.
Усети под стъпалата си края на земята, а Гед до него се колебаеше. После и жрецът спря. Дългото спускане беше свършило — това бе финалът. Нямаше път напред. Нямаше нужда да продължават.
Бяха в долината пред самите Планини на Болката. В подножието им имаше скали и около тях — големи обли камъни, твърди като шлака, сякаш тази тясна долчинка бе пресъхналото корито на някогашна река или втвърден огнен поток от вулканите, които извисяваха своите черни, безмилостни върхове в небето.
Неподвижен, Арен стоеше там, в мрака на тясната долина, и също тъй неподвижен, Гед беше застанал до него. Те приличаха на мъртвите — лишени от смисъл, втренчени в нищото, безмълвни. Арен си каза с малко страх: „Дойдохме твърде далеч.“
Сега това не изглеждаше особено важно.
Гед даде глас на мислите му:
— Стигнахме доста далеч, за да се върнем. Гласът му бе тих, но ехото му не бе напълно заглушено от огромната мрачна пустош, която ги заобикаляше, и Арен леко се стресна. Нима не бяха слезли дотук, за да срещнат оногова, когото търсеха? В мрака някой произнесе:
— Дойдохте твърде далеч. Арен му отвърна:
— Само твърде далеч е достатъчно.
— Достигнахте Сухата река — каза гласът. — Не можете да се върнете обратно до каменната стена. Не можете да се върнете обратно в живота.
— Не по същия път — рече Гед в тъмата. Арен едва го виждаше, макар да стояха един до друг, защото планините пред тях скриваха половината звездно небе и изглеждаше, че коритото на Сухата река бе самият мрак.
— Но ние ще узнаем твоя път. Не се чу никакъв отговор.
— Тук се срещаме като равни. Ако си сляп, Коб, то знай, че сме тук, в тъмното. Пак не се чу отговор.
— Тук ние не можем да те нараним, нито да те убием. От какво се страхуваш?
— Не се страхувам от нищо — изрече гласът в тъмнината.
И после бавно, в слаб проблясък на светлина като този, който понякога блещукаше около жезъла на магьосника, мъжът се появи малко над Гед и Арен сред огромните смътно очертани камънаци. Беше висок, с широки рамене и дълги ръце, както оная фигура, дето им се бе явила на дюната, на брега на Селидор, но по-стар. Косата му бе бяла и гъста над високото чело. Така изглеждаше духът му в царството на мъртвите, необгорен от огъня на дракона, неосакатен. Ала не беше цялостен. Очните му кухини оставаха празни.
— Не се страхувам от нищо. От какво може да се страхува един мъртвец?
Той се разсмя. Звукът на гласа му отекна толкова фалшив и неестествен там, в тясната каменна долина сред планините, че за миг Арен почувства как се задушава. Принцът се хвана за меча си и продължи да слуша.
— Не зная от какво може да се страхува мъртвецът — отвърна Гед. — Положително не от смъртта? И все пак, изглежда, ти се боиш от нея. Затова си намерил начин да я избегнеш.
— Наистина. Аз съм жив. Моето тяло е живо.
— Не съвсем — отвърна сухо жрецът. — Възрастта може да се прикрие с илюзия. Но Орм Ембар не бе нежен към това тяло.
— Аз мога да го излекувам. Зная тайни за лечение и подмладяване, които не са илюзии. За какъв ме вземаш? Само защото те наричат Върховен жрец, ти ме смяташ за селска баячка. Мене, който сред всички магьосници единствен открих Пътя към Безсмъртието, досега неоткрит от никого!
— А може би не сме го търсили — каза Гед.
— Търсили сте го! Всички сте го търсили, обаче не сте смогнали да го намерите. Затуй сте измислили дълбокомъдрени слова за съдбата, която трябва да се приема, за Хармонията н Равновесието на живота и смъртта. Но това са само думи — лъжи, предназначени да скрият вашия провал, да потулят страха ви от смъртта! Кой не би живял вечно, ако можеше? А аз мога. Аз съм безсмъртен. Постигнах онова, което вие не успяхте — ето защо съм ваш господар. И ти го знаеш. Искаш ли да разбереш как го направих, Върховни жрецо?
— Да, искам.
Коб пристъпи напред. Арен забеляза, че макар да нямаше очи, той не се държеше съвсем като сляп. Изглежда, усещаше твърде точно къде стояха Гед и Арен и долавяше присъствието и на двамата, въпреки че не извърна нито веднъж глава към принца. Сякаш притежаваше магическо второ зрение, подобно на онова, което имат духовете и привиденията: нещо помагащо им да се ориентират, без да виждат истински.
— Отидох в Палн — обърна се той към Гед, — след като в своята горделивост ти помисли, че си ме унизил и си ми дал урок. О, ти наистина ми даде урок, обаче не онзи, който си въобразяваше! Там аз си казах: ето че видях смъртта и няма да я приема. Нека цялата глупава природа следва своя глупашки ход, ала аз съм човек, по-висш от природата, по-добър от нея! И няма да вървя по тоя път, няма да изменя на себе си! Взел това решение, пак отгърнах Палнийския завет, но там намерих само намеци и бръщолевения за онова, което ми трябваше. И аз го съставих наново, пресътворих го и създадох закилинание — най- великото, което някога е било създавано. Най-великото и последното!
— И създавайки това заклинание, ти умря.
— Да! Умрях. Имах смелостта да умра, за да открия онуй, което вие, страхливците, не успяхте — пътя, извеждащ обратно от смъртта. Аз отворих вратата, която е стояла заключена от началото на времето. И сега идвам тук свободно и свободно се връщам в света на живите. Единствен между хората, единствен във времето аз съм Господар на двата свята. Вратата, която отключих, е отворена не само тук, но и в съзнанието на живите, в глъбините и непознати кътчета на техните същества, където всички сме едно в мрака. Те знаят това и идват при мен. Мъртвите също са принудени да ми се подчиняват, всички мъртви, защото аз не съм загубил магическите умения на живите. Те трябва да се прехвърлят през каменната стена, когато им заповядам — всички души: господари, магьосници, надменни жени, — по моя заповед трябва да преминават отсам или оттатък, от живота към смъртта и от смъртта към живота. Всички са длъжни да вървят след мен — и живите, и мъртвите, — след мен, който преминах в смъртта и останах жив!
— Къде идват при теб, Коб? На кое място се намираш?
— Между двата свята.
