пръстта и мрака, се раждаше отново мъртва. Стори му се отвратително и с пресипнал глас, борейки се с ужасното гадене, той произнесе:
— Нека се затвори!
— Да се затвори! — каза Гед, който стигна до тях.
Ръцете и лицето му излъчваха светлина, сякаш беше звезда, паднала в безконечната нощ. Сухият извор, вратата зееше отворена пред него. Бе широка и куха, но дълбока или плитка — не можеше да се определи. В нея нямаше нищо, където да кацне светъл лъч, който да зърнат очите. Бе празна. През нея не минаваше светлина, нито мрак, нямаше живот, нито смърт. Тя беше нищото. Път, който не извежда никъде.
Гед вдигна длани и произнесе нещо.
Арен продължаваше да държи ръката на Коб. Слепецът се бе облегнал с другата си ръка върху една канара. И двамата стояха неподвижно, приковани от заклинанието.
Цялото си умение, придобивано през живота, всичката пламенна страст на сърцето си вложи Гед, за да затвори тази врата, да възвърне отново целостта на света. И под властта на гласа и жестовете му скалите с усилие се задвижиха една към друга, за да се съединят, да се срещнат; и се доближиха. Но в същото време светлината все повече отслабваше, гаснеше от ръцете и лицето му, гаснеше от тисовия жезъл, докато по него остана само бледо сияние. На това мъждукане Арен видя, че вратата е почти затворена.
Слепият усети как скалите се задвижват изпод ръката му, как се съединяват. И почувства, че го напускат изкусността и мощта, чезнат, губят се. Той внезапно изкрещя:
— Не! — Отскубна се от Арен, хвърли се напред и сграбчи Гед в мощна сляпа хватка. Повали го под тежестта си и здраво сключи пръсти около шията му, за да го удуши.
Тогава момчето вдигна меча на Сериад и с всички сили стовари острието му право върху приведения врат със сплъстена коса.
Духът на живия притежава сила в света на мъртвите, а сянката на неговия меч — острота. Той отвори огромна рана, пробождайки гръбнака на Коб. Рукна черна кръв, осветена от сиянието на меча.
Но безполезно е да убиваш мъртвеца, а пък Коб бе мъртъв, мъртъв от години. Раната се затвори, поглъщайки кръвта си. Слепият се изправи в цял ръст и протегна дългите си ръце към Арен с лице, сгърчено от ярост и омраза — сякаш едва сега беше разбрал кой е истинският му враг и съперник.
Ужасно бе това съживяване след смъртоносния удар, тази невъзможност да умреш, толкова по-ужасно бе от всяка смърт, че у Арен лумна безумен гняв и като вдигна меча си, той отново го стовари със страшен напречен удар. Коб падна с разцепен череп и лице, оплискано с кръв, ала принцът веднага се спусна отгоре му, за да удари пак, преди раната да се затвори, да удря, до-като убие…
До него Гед, който се опитваше да се изправи на колене, произнесе някаква дума.
Чувайки неговия глас, Арен се сепна, сякаш нечия ръка спря меча му. Слепият, който беше почнал да се надига, също замръзна. Гед застана на крака, като леко се олюляваше. Когато успя да се задържи прав, Върховният жрец се обърна към скалите.
— Бъдете съединени! — произнесе той с ясен глас. Жезълът му очерта с огнени линии в процепа между камъните един знак — руната Агнен, Руната на края, която затваря пътищата и се изписва върху капака на ковчезите. И тогава проломът изчезна, стопи се кухината сред мрачните скали. Вратата се затвори.
Сухата земя потрепера под нозете им, силен гръм разтърси празното, неизменно небе и постепенно отзвуча.
— Със слово, което не ще бъде изречено до края на времето, те призовах. Със словото, изречено при Сътворението, сега те пускам на свобода. Върви свободен!
— И като се наведе над проснатия в краката му слепец, Гед прошепна нещо в ухото му, скрито под бялата сплъстена коса.
Коб се изправи. Бавно се озърна наоколо си, прогледнал. Видя Арен, после жреца. Не каза нито дума, но продължително стоя втренчен в тях с тъмните си очи. Неговото лице не изразяваше гняв, нито омраза, нито тъга. Обърна се полека, пое надолу по коритото на Сухата река и не след дълго се скри от погледа.
Светлината бе угаснала от жезъла на Гед и от лицето му. Той стоеше, потънал в мрак. Щом Арен се приближи, магьосникът хвана ръката му, за да се задържи прав. Внезапно го разтърси глухо ридание.
— Всичко свърши — промълви той. — Бе сторено.
— Да, сторено бе, скъпи повелителю. Трябва да вървим.
— Да. Да се връщаме у дома.
Гед изглеждаше объркан и изтощен. Последва Арен надолу по речното корито, пристъпяйки бавно и с усилие сред камъните и скалите. Арен го изчакваше. Когато бреговете на Сухата река се снижиха и наклонът не бе така стръмен, принцът се насочи към пътя, по който бяха дошли — дългия, безформен склон, извеждащ нагоре в мрака. След туй се обърна.
Гед нищо не каза. В момента, когато спряха, той се беше свлякъл върху една канара от лава, преизтощен, обвесил глава.
Арен бе разбрал, че пътят, по който се движеха, се затваряше след тях. Можеха да вървят само напред. Трябваше да изминат целия склон. „Дори твърде далеч не е достатъчно“ — помисли си момчето. Погледна черните върхове, студени и безмълвни на фона на застиналите звезди, ужасяващи. И още веднъж онзи потаен ироничен глас у него безмилостно заговори: „Насред пътя ли ще спреш, Лебанен?“
Той отиде до Гед и нежно му рече:
— Трябва да продължим, повелителю.
Жрецът не отвърна, но се изправи.
— Струва ми се, че трябва да вървим през планините.
— По твоя път, момчето ми — дрезгаво прошепна Гед. — Помогни ми.
И те се закатериха по билото от прах и шлака. Арен крепеше приятеля си, доколкото можеше. Пълен мрак обвиваше рътлините и склоновете и принцът трябваше да опипва пътя, тъй че му беше трудно да подкрепя Гед. Тежко, непосилно се вървеше, ала още по-тежко стана нагоре по стръмното. Коравите скали деряха ръцете като назъбено желязо. А ставаше и студено, все по-студено към върха. Мъчително бе да докосваш тази земя. Тя пареше като жив въглен, сякаш отдолу гореше огън. Обаче въздухът бе мразовит и мрачен. Нямаше ни звук, ни вятър. Острите скали се ломяха под нозете им, изплъзваха се изпод ръцете. Черни и отвесни бяха хребетите, бездните наоколо тънеха в сляп мрак. Долу зад гърба им чезнеше царството на мъртвите. Горе над тях се извисяваха върхове до звездите. И нищо не се помръдваше на длъж и шир из тези черни планини освен двете смъртни души.
Гед често се препъваше и от преумора губеше почва под краката си. Дишаше все по-трудно и когато ожулваше длани в скалите, се задъхваше от болка. Сърцето на Арен се свиваше, щом дочуеше стенанията му. Опитваше се да го задържи да не падне. Но пътеката често бе твърде тясна, за да вървят един до друг, и момчето минаваше напред и търсеше местата, където да стъпват. Ала накрая, на високия склон, стигащ до звездите, магьосникът се подхлъзна, свлече се и повече не стана.
— Повелителю — коленичи до него Арен и изрече името му: — Гед!
Той не се помръдна, нито проговори. Принцът го взе на ръце и го понесе по стръмнините. Най-сетне стигна до някакво равно пространство. Положи тялото на жреца и падна до него изтощен, целият в болки, загубил всяка надежда. Това бе пределът между двата черни върха, към който се беше стремил. Това бе проходът, финалът. Накрая на равното се издигаше ръбът на една скала — и отвъд нея цареше вечен мрак, а ситните звезди висяха неподвижни в черната бездна на небето.
Издръжливостта може да надживее надеждата. Когато събра сили, той упорито запълзя напред. Надзърна отвъд ръба на мрака. И под него, току отдолу, видя брега с цвят на слонова кост, белите и кехлибарени вълни, които се издигаха и разбиваха с пяна в пясъка, а над морето — слънцето, залязващо в златна омара.
Арен погледна назад към тъмата. Върна се, повдигна Гед, колкото можа, и пое с усилие нататък дотогава, докато не можеше повече. Скоро всичко свърши — жаждата и болката, и мракът, и светлината на слънцето, и шумът на развълнуваното море.
13. КАМЪКЪТ НА БОЛКАТА
Когато Арен се събуди, гъста мъгла скриваше морето, дюните и хълмовете на Селидор. Вълните с глух ромон се надигаха от мъглата и с шепот се връщаха обратно в нея. Имаше прилив и крайбрежната ивица бе
