— Но това значи нито в живота, нито в смъртта. Какво е животът, Коб?
— Власт.
— Какво е любовта?
— Власт — повтори непоколебимо слепият, като присви рамене.
— Какво е светлината?
— Мрак!
— Какво е твоето име?
— Аз нямам име.
— Всички в тази земя носят истинските си имена.
— Кажи ми тогава твоето.
— Казвам се Гед. А ти? Слепият се поколеба и отвърна:
— Коб.
— Това бе името, с което те наричаха. Какво е станало с истинското ти име? С истинската ти същност? В Палн, където умря, ли я остави? Твърде много си забравил, о, Господарю на двата свята. Забравил си светлината и любовта и собственото си име.
— Сега обаче притежавам твоето и имам власт над тебе, Върховни жрецо Гед — Гед, който приживе беше Върховен жрец.
— Моето име няма да ти е от полза — каза Гед. — Над мене ти нямаш никаква власт. Аз съм жив човек. Тялото ми лежи на брега на Селидор, под слънцето, върху топлата земя. А когато това тяло умре, аз ще бъда тук — ала само по име, само като сянка. Нима не разбираш, ти, който си повикал толкова сенки от мъртвите, който си призовавал толкова духове на загинали, дори и на моя повелител Ерет-Акбе, най-мъдрия измежду всички ни? Не разбра ли, че и той, даже и той е само сянка и име? Неговата смърт не прави живота по-малко значим. Нито самия него. Той е там — там, не тук! Тук няма нищо, само прах и сенки. Там той е в земята и светлината, в полета на орела и в зеленината. И всички, които са умрели някога, продължават да живеят — те се прераждат безконечно и не ще дойде краят им. Всички освен теб. Защото теб няма да те споходи смъртта. Ти си се лишил от нея и си се лишил от живота, за да спасиш себе си. Себе си! Своето безсмъртно аз! Какво е то? Кой си ти?
— Аз съм си аз. Моето тяло няма да се разложи и да умре…
— Живото тяло изпитва болка, Коб. Живото тяло старее, умира. Смъртта е цената, която плащаме, за да сме живи. И за да съществува животът.
— Аз няма да я платя! Аз мога да умра и в същия миг отново да оживея! Не мога да бъда убит, безсмъртен съм. Единствен аз съм аз завинаги!
— Кой си ти тогава?
— Безсмъртният.
— Как се наричаш?
— Кралят.
— Кажи моето име. Чу го само преди минута. Произнеси го.
— Ти не си истински. Нямаш име. Съществувам единствено аз.
— Ти съществуваш без име и без форма. Продал си земната зеленина, слънцето и звездите, за да съхраниш себе си. Но ти нямаш същност. Продал си само себе си. Дал си всичко, за да получиш едно нищо. И сега искаш да смучеш света, светлината и живота, които си загубил, та да запълниш това нищо. Обаче то не може да бъде запълнено. Всички земни песни и всички небесни звезди не могат да запълнят празнотата, която зее у теб.
Гласът на Гед отекваше твърд като стомана там, в хладната долина в подножието на планините, и слепият се сви, сякаш да се предпази от него. Вдигна лице и бледата звездна светлина го озари. Изглеждаше разплакан, ала нямаше сълзи, защото нямаше очи. Устата му се отваряше и затваряше, пълна с мрак, но от нея не долитаха слова, а само някакво стенание. Накрая пророни една дума, като едва я изговори през разкривените си устни, и тази дума беше: „Живот.“
— Бих ти дал живот, ако можех, Коб. Обаче не мога. Ти си мъртъв. Но мога да ти дам смърт.
— Не! — високо простена слепият и пак повтори: — Не, не!
Падна долу, превит от ридания, макар бузите му да оставаха сухи като каменистото речно корито, където течеше единствено мрак и никога вода.
— Не можеш. Никой не може да ме освободи. Аз отворих вратата между двата свята и не мога да я затворя. Никой не може да я затвори. Тя никога вече няма да се затвори. Тя влече, влече ме. Трябва да се върна при нея. Трябва да мина през нея и да се върна обратно тук, в праха и студа, в мълчанието. Тя ме засмуква. Не мога да си отида от нея, не мога да я затворя. Накрая ще погълне цялата светлина на света. Всички реки ще заприличат на Сухата река. Няма сила, която да затвори вратата, която отворих аз!
Много странна бе тази смесица от отчаяние и мъст, от суета и ужас, звучаща в думите му.
— Къде е тя? — попита кратко Гед.
— Натам. Не е далеч. Можеш да стигнеш до нея. Но не ще успееш да сториш нищо. Не можеш да я затвориш. Дори да вложиш цялата си сила в това действие, няма да бъде достатъчно. Нищо не ще бъде достатъчно.
— Може би — отвърна Гед. — Ти си избрал отчаянието, ала помни, че ние още не сме направили този избор. Заведи ни там.
Слепият вдигна лице, върху което бе изписана борбата между страха и омразата. Омразата надделя.
— Няма да го сторя — каза той.
При тези думи Арен пристъпи напред и рече:
— Ще го сториш.
Слепият замръзна на мястото си. Обкръжаваше ги хладното безмълвие; мракът на царството на мъртвите обкръжаваше думите им.
— Кой си ти?
— Името ми е Лебанен. Гед заговори:
— Щом наричаш себе си крал, не можеш ли да разпознаеш кой стои пред тебе?
Коб отново остана напълно безмълвен. После, дишайки тежко, произнесе:
— Но той е мъртъв… Вие сте мъртви. Не можете да се върнете обратно. Оттук няма излизане. Вие сте хванати в капан!
Докато говореше, слабото сияние около него се стопи и те чуха как той се обърна и бързо потъна в тъмата.
— Освети пътя ми, повелителю — извика Арен и Гед издигна жезъла си над главата му, тъй че бялата светлина разцепи стародавния мрак, пълен със сенки и скали. Между тях бързаше високата, приведена фигура на слепеца, която се катереше нагоре по коритото на реката със странна, невиждаща, непоколебима походка.
Принцът го последва с меч в ръка; след него тръгна Гед.
Скоро Арен изпревари своя другар и светлината стана много слаба, препречвана от камъните и завоите на речното корито. Но шумът от крачките на Коб и усещането за неговото присъствие бе достатъчен пътеводител. Той изостана с увеличаването на наклона, вече беше по-близо. Те се изкачиха по стръмна клисура, задръстена от каменни късове. Сухата река, стеснявайки се към началото, се виеше между отвесни брегове. Скалите трополяха под краката и ръцете им, защото се налагаше да се катерят пълзешком. Арен долови, че е дошъл краят на теснината, втурна се с огромен скок към Коб, хвана ръката му и го задържа — там, сред нещо като скален басейн, широк пет-шест стъпки, който вероятно е бил езеро, ако тук някога е имало вода. Над него личеше урва от скали и камънаци, а сред тях се чернееше дупка — изворът на Сухата река.
Коб не се опита да се отскубне от него. Стоеше напълно неподвижен, докато приближаващата светлина от жезъла на Гед озаряваше сляпото му лице, извърнато към Арен.
— Това е мястото — изрече той накрая с подобие на усмивка върху устните. — Това е мястото, което търсите. Виждате ли го? Тук можете да се преродите. Трябва само да ме последвате. Ще получите безсмъртен живот. И ние ще царуваме заедно.
Арен погледна сухата, тъмна дупка, извора от прах, средището, където една мъртва душа, пропълзяла в
