— Много добре — каза Гед, вдигна леко жезъла по посока към високия мъж и той изчезна като духната свещ.
Арен гледаше втрещено. Драконът се изправи могъщо на четирите си криви крака, опашката му се влачеше, а устните му оголиха зъбите. Но жрецът отново се облегна на жезъла си:
— Това бе само сянка. Привидност или образ на човек. Чува и говори, обаче не притежава сила освен тази, която може да му придаде собственият ни страх. Той не наподобява истински онзи, който го изпраща, освен по негово желание. Струва ми се, че сега разбрахме как изглежда.
— Дали е близо, как мислиш?
— Сенките не могат да прекосяват водата. Намира се на Селидор. Но Селидор е голям остров, по-широк от Роук и Гонт и почти толкова дълъг, колкото Енлад. Може би ще го търсим доста време.
Тогава драконът заговори. Гед го изслуша и се обърна към Арен:
— Ето какво казва Повелителят на Селидор: „Аз се завърнах на моята земя и няма да я напусна. Ще открия Разрушителя и ще ви заведа при него, за да можем заедно да го унищожим.“ А нали ти споменах, че един дракон винаги намира онова, което търси.
Жрецът застана на едно коляно пред огромното създание, както поданик пред своя крал, и му благодари на собствения му език. Върху наведената му глава, горещо и близко, лъхна диханието на дракона.
Орм Ембар затътри люспестото си туловище обратно нагоре по дюната, удари криле и отлетя.
Гед изтупа пясъка от дрехите си и каза на Арен:
— Ето че ме видя да коленича. И ще ме видиш още веднъж преди края.
Арен не попита какво означава това. В дните на дългата им дружба той бе разбрал, че винаги има причина за недоизреченото от жреца. Ала му се стори, че в тези думи се крие лошо предзнаменование.
Те отново прекосиха дюната до брега, за да проверят дали лодката е сигурно защитена от буря и прилив, да си вземат наметките за през нощта и остатъка от храната. Гед поспря за минута до острия нос на „Взор“, която го бе носила из непознати морета така дълго, така надалеч. Той го докосна с ръка, но не направи заклинание, не отрони нито дума. И те пак навлязоха в сушата на север, по посока на хълмовете.
Вървяха през целия ден и вечерта спряха край един поток, който се виеше надолу към езерните тръстики и блатата. Макар и в разгара на лятото, вятърът духаше хладен откъм запад, от необятните необитаеми разливи на откритото море. Мъгла забули небето и нямаше звезди над хълмовете, никога невидели светлинка на прозорец или на домашно огнище.
Арен се събуди в тъмното. Огънят им бе загаснал, обаче на запад луната грееше със сива, смътна светлина. В долината на потока и по склона на хълма стоеше огромно множество от хора, неподвижни, мълчаливи, обърнати към Гед н Арен. Очите им не отразяваха лунния светлик.
Арен не се осмели да проговори, но докосна с ръка Гед. Жрецът се размърда и се надигна.
— Какво има? — попита той.
Проследи погледа на Арен и видя смълчания народ. Всички, мъже и жени, носеха тъмни облекла. Лицата им не се открояваха ясно на слабото сияние, ала на Арен се стори, че измежду тези, които бяха най-близо до тях през потока, стояха някои познати, макар че не можеше да каже имената им.
Гед се изправи и наметалото му се свлече. Лицето, косата, ризата му светеха бледосребристи, сякаш лунната светлина го бе озарила. Той направи широко движение с ръка и произнесе високо:
— О, вие, които сте били живи, идете си свободно! Аз свалям веригите от вас. Анваса мане харо пенодате!
Огромното множество безмълвни люде остана за миг неподвижно. После бавно се обърна, тръгна сякаш към сивия мрак и изчезна.
Гед седна на земята. Пое дълбоко дъх. Погледна към Арен и постави ръка на рамото му, докосването му бе топло и решително.
— Няма нищо страшно, Лебанен — каза той нежно и с насмешка. — Това бяха само мъртвите.
Арен кимна, зъбите му тракаха, студът го пронизваше до самите кости.
— Как… — започна принцът, но челюстта и устните не му се подчиняваха. Гед го разбра:
— Те са се отзовали на неговото повикване. Това е, което обещава Коб: вечен живот. При една негова дума те могат да се върнат. Пак по негова повеля ще трябва да бродят по хълмовете на живота, макар че не могат да раздвижат и стръкче трева.
— Тогава… тогава той също ли е мъртъв?
Гед поклати глава замислен:
— Мъртвите не могат да призовават другите мъртъви обратно към живот. Не, Коб има енергията на жив човек и дори повече от нея… Ала за да убеди някого да го последва, той го заблуждава. А силата пази за себе си. Играе ролята на Цар на мъртвите; и не само на мъртвите… Но това бяха просто сенки.
— Не зная защо се страхувам от тях — каза засрамено Арен.
— Страхуваш се от тях, понеже се страхуваш от смъртта, и с право — смъртта таи ужас и предизвиква паника — рече жрецът.
Той сложи още дърва в огъня и раздуха ситните въглени под пепелта. Пламъкът проблесна в съчките — блажена светлина за Арен.
— Животът също таи ужас. Към него трябва да питаеш боязън и да му отдаваш възхвала — добави Гед.
И двамата отново седнаха, плътно загърнати в своите наметки. Постояха мълчаливи. Сетне Гед произнесе мрачно:
— Лебанен, не зная докога той ще ни измъчва с превъплъщения и сенки. Ала накрая ти знаеш къде ще отиде.
— В земята на мрака.
— Да. Сред духовете и сенките.
— Вече ги видях. Ще тръгна с теб.
— На мен ли се уповаваш? Ти можеш да разчиташ на моята любов, обаче не се осланяй на силата ми. Защото срещнах, струва ми се, равностоен противник.
— Ще тръгна с тебе.
— Но ако бъда сразен, ако загубя силата или живота си, не ще бъда способен да те изведа обратно. А ти не можеш да се върнеш сам.
— С теб ще се върна. При тези думи Гед каза:
— Ти влизаш в зрелостта пред прага на смъртта. После изрече много тихо онова слово или название, с което драконът двукратно бе назовал Арен:
— Агни, агни Лебанен.
След туй престанаха да говорят, сънят пак ги налегна и те заспаха край слабия, мъждукащ огън.
На сутринта продължиха пътя си на северозапад. Арен предложи това, защото Гед се обърна към него:
— Избери ти посоката, момче. За мен всички пътища са еднакви.
Не бързаха за никъде, понеже очакваха Орм Ембар да им изпрати знак. Следваше най-ниската крайбрежна верига хълмове, от която се виждаше океанът. Тревата бе суха и ниска, вечно брулена от вятъра. Отдясно се издигаха златисти и пусти хълмове, отляво бяха солените блата и западното море. Само веднъж се мярнаха лебеди, които летяха далеч на юг. И никакво друго живо същество през целия ден. Арен бе изтощен от ужас, от постоянно очакване на най-лошото. Нетърпение и глух гняв се надигаха у него. След часове мълчание най-накрая се обади:
— Тази земя е мъртва като самите селения на смъртта.
— Не говори така — прекъсна го рязко жрецът. Някое време той крачеше мълчаливо, после отново подзе с променен глас: — Погледни тази земя, огледай се. Това е твоето царство, царството на живота. Твоето безсмъртие. Виж хълмовете, тленните хълмове. Те не са вечни. Хълмовете с живата трева, бликналите ручеи вода… В целия свят, във всички светове, в безбрежността на времето няма други като тия ручеи, които извират студени изпод земята там, където не достига човешко око, и текат през слънце и мрак към морето. Дълбоки са изворите на битието, по-дълбоки от живота, от смъртта…
Той замълча, обаче погледът, който отправи към Арен и към окъпаните в слънце хълмове, бе изпълнен с огромна, безсловесна, печална любов. Арен забеляза това и тогава за първи път го прозря целия, такъв,
