— Лебанен — повика той и момчето скочи и излезе напред, макар че съвсем не искаше да изминава дължината на лодката, не искаше да се приближава нито на крачка до тази петнадесетфутова челюст и дръпнатите яркозелени очи с тесни зеници, които го изгаряха, гледайки го отгоре.
Ястреба не се обърна към него, а постави ръка върху рамото му и пак заговори на дракона.
— Лебанен — изрече дълбокият глас без никакъв патос. — Агни Лебанен.
Арен погледна нагоре. Но си спомни предупреждението на жреца, усещайки дланта му върху рамото си, и избягна погледа на златистозелените очи.
Не можеше да говори на Древната реч, обаче не беше и ням.
— Приветствам те, Орм Ембар, Господар на драконите — произнесе той ясно, както един принц поздравява друг.
После настъпи тишина и сърцето на Арен биеше затруднено и тежко. Ала магьосникът, застанал до него, се усмихваше.
След това драконът отново заговори и Ястреба му отвърна. Разговорът продължи доста, както се стори на Арен. Накрая най-внезапно приключи. Драконът се устреми напред, като с един замах на крилете едва не прекатури лодката, и отлетя. Момчето погледна към слънцето и видя, че то не бе се преместило твърде много на запад. Всъщност не беше изминало дълго време. Но лицето на жреца бе добило цвят на влажна пепел и когато се обърна към Арен, очите му блеснаха. Той приседна на пейката за гребеца.
— Браво, момче — каза дрезгаво. — Не е лесна работа да говориш с дракони.
Арен извади храна, понеже не бяха хапвали през целия ден. И жрецът не спомена нищо повече, преди да се нахранят и утолят жаждата си. По това време слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта, макар че в тези северни ширини далеч преди края на лятото нощта настъпваше късно и бавно.
— И сега Орм Ембар ми откри много неща — започна жрецът накрая. — Каза, че оня, когото търсим, е и не е на Селидор… Трудно е за един дракон да говори разбрано. Те нямат ясно съзнание. Дори когато някой от тях е готов да ни довери истината, което се случва рядко, той не знае как изглежда тази истина на човека. Аз го попитах: „Така ли, както баща ти Орм се намира на Селидор?“ Защото, нали знаеш, там Орм и Ерет-Акбе са загинали в битка. Отговори ми: „И не, и да. Ще го откриеш на Селидор, ала не в Селидор.“ — Ястреба спря за миг и се замисли, докато дъвчеше коричка твърд хляб. — Може би искаше да каже, че този човек не се намира в Селидор, но аз трябва да отида там, за да го открия. Може би… Тогава го запитах за останалите дракони. Той съобщи, че онзи човек е бил сред тях, без да се страхува, защото дори да бъдел убит, възкръсвал от смъртта в собственото си тяло. Затова те се плашат от него като от същество извън природата. И техният страх ги прави подвластни на магията му. Така той им е отнел Речта на Сътворението, направил ги е жертва на диви инстинкти. И ето, те се унищожават едни други или се самоубиват, потапяйки се в морето. Противна смърт за един огнедишащ дракон, дивна рожба на огъня и вятъра. Тогава аз го попитах: „Къде е вашият господар Калесин?“ „На запад“ — отвърна Орм Ембар, което би могло да означава, че Калесин е летял към далечни земи, недостигнати от никой кораб. Ала може и да не значи това. Тъй аз свърших моите въпроси и той зададе своите, като каза: „Летях на север над Калтуел и Торинговите врата. В Калтуел видях как селяни убиват новородено на жертвения камък. А в Ингат зърнах как един заклинател бе пребит с камъни от своите съграждани. Как мислиш, Гед, дали те ще изядат бебето? Дали магьосникът ще се върне от смъртта и ще запрати камъни срещу своите съграждани?“ Реших, че ми се надсмива и бях готов да заговоря гневно, но той не се надсмиваше. „Смисълът на нещата се е загубил. Има пролом в света и морето изтича през него. Светлината изтича през него. Ще останем в една пустинна земя. Няма да има повече реч и няма да има повече смърт.“ И ето че накрая аз разбрах какво е искал да ми каже.
Арен обаче не разбираше. А и беше дълбоко разтревожен. Защото, предавайки думите на дракона, Ястреба бе назовал безпогрешно собственото си истинско име. Това ненадейно извика в съзнанието на принца спомена за онази измъчена жена в Лорбанъри, която крещеше: „Името ми е Акарен!“ Ако силите на магията, на музиката, на речта, на доверието отслабваха и напускаха хората, ако ги овладяваше безумието на страха и подобно на лишените от разсъдък дракони те се нахвърляха един срещу друг и се унищожаваха — ако всичко това бе така, нима неговият повелител щеше да успее да го избегне? Нима щеше да му стигне силата?
Не изглеждаше толкова силен, приведен над вечерята си от хляб и пушена риба, с хлътнали рамене и посивяла опърлена коса, с тънки ръце и изнурено лице.
И все пак драконът се страхуваше от него.
— Какво те тревожи, момче?
Не можеше да скрие истината от него.
— Повелителю, ти изрече името си.
— О, да. Забравих, че не съм ти го казвал по-рано. Ще трябва да знаеш истинското ми име, ако стигнем там, закъдето сме поели.
И с все още пълна уста той отправи поглед към Арен:
— Или ти си помисли, че аз изкуфявам и съм започнал да раздрънквам името си като занесен старец, без смисъл и свян? Още не, момче!
— Не — каза принцът, толкова смутен, че нищо повече не му хрумна.
Той бе много уморен, денят беше дълъг, драконите — изтощителни. А пътят напред тънеше в мрак.
— Арен — обърна се жрецът към него. — Не, Лебанен — там, където отиваме, не можеш да се скриеш. Там всичко носи своето същинско име.
— Мъртвите не могат да бъдат наранени — мрачно отвърна Арен.
— Но не само там, не само в смъртта хората възвръщат имената си. Онези, които са най-раними, най- уязвими — които отдават любовта си и не искат нищо в замяна, — те изричат истинските си имена. Хората с верни сърца, творящите живот… Ти си изтощен, момчето ми. Легни да поспиш. Сега нищо не можем да правим, освен да държим посоката през цялата нощ. А на сутринта ще видим последния остров от този свят.
В гласа му имаше неизразима нежност. Арен се сви на носа на лодката и сънят го налегна на часа. Дочу как жрецът подхвана тихо, почти шепнешком една песен и думите й бяха не на хардийски, а на езика на Сътворението. И когато най-сетне започваше да разбира и да си спомня смисъла на думите, тъкмо преди да ги проумее, той потъна в дълбок сън.
Жрецът мълчаливо прибра хляба и рибата, огледа въжетата, подреди всичко в лодката, после хвана насочващото въже на платното и като седна на задната пейка за гребеца, извика магически вятър. Неизтощима, „Взор“ полетя на север подобно стрела над морето.
Той се загледа в Арен. Спящото лице на момчето бе озарено в златисточервено от продължителния залез, буйната му коса беше разпиляна от вятъра. Меките спокойни черти на принца, който седеше до водоскока на Големия дом само преди няколко месеца, бяха изчезнали. Лицето му сега бе изпито, по-сурово, много по-силно. Но не по-малко красиво.
„Не намерих никой да ме последва по моя път — изрече на глас Върховният жрец Гед към спящото момче или вятъра. — Никой; само теб. А и ти трябва да вървиш по своя път, не по моя. Ала нека твоето царуване бъде донякъде и мое. Понеже те познах пръв! Аз пръв те познах! И бъдните дни ще ми признаят това повече от всичко, което съм постигнал с магическото си изкуство… Ако има бъдни дни. Защото преди туй ние двамата с теб трябва да застанем в точката на Равновесие, в опорната точка на въртенето на света. И ако падна аз, ще паднеш и ти, и всичко останало… За кратко, само за кратко. Никоя тъма не е вечна. Дори и в мрака, дори и в мрака има звезди… O, как бих желал да зърна коронования в Хавнър, да видя как слънцето блести върху Кулата на меча и върху пръстена, който донесохме с Тенар от Атуан, от мрачните Гробници, за тебе, който още не си бил роден!“
Той се засмя, обърна се на север и си каза на прост език: „Едно козарче да възцари наследника на Моред на неговия трон? Никога ли не ще ми дойде умът?“
После, с насочващото въже в ръка и с поглед в опънатото платно, което се червенееше на последните лъчи от запад, Гед отново тихо заговори: „Не ще бъда в Хавнър, нито в Роук. Време е да се простя с могъществото си. Да оставя старите играчки и да продължа нататък. Време е да се завърна у дома. Да видя Тенар. Да видя Оджиън, преди да умре, и да говоря с него за последен път там, в къщичката сред урвите на Ри Алби. Копнея да бродя из планините, из планините на Гонт и из горите през есента, когато листата са пъстроцветни. Няма друго царство като царството на горите. Време е да се завърна, да се завърна в мълчанието, в самотата. И там може би най-сетне ще науча онова, което с никое действие и с никоя сила не
