„Искам да живея! Нека светът се продъни, само и само аз да живея!“ Дребната невярна душица вътре у нас, невидима като паяк в мрака. Тя говори във всички хора, обаче малцина я разбират. Магьосниците, певците, творците. А също и героите — ония, които искат да осъществят себе си. Да осъществиш себе си е нещо рядко, велико. А пък да се осъществиш завинаги — не е ли туй още по-велико?
Арен рязко погледна Ястреба в очите:
— Искаш да кажеш, че не е по-велико. Но обясни ми защо. Бях дете, когато тръгнах на това пътешествие. Не вярвах в смъртта. Оттогава научих нещо — може би немного, ала все пак нещо: научих се да вярвам в смъртта. Но не се научих да я приемам с радост, да посрещам с добре дошла моята или твоята гибел. Ако обичам живота, нямам ли право да мразя неговия край?
Учителят на Арен по фехтовка в Берила беше мъж към шестдесетте, нисък, плешив, хладнокръвен. Години наред принцът изпитваше неприязън към него, макар че го познаваше като изключителен фехтовчик. Ала веднъж по време на упражненията той издебна преподавателя си и го обезоръжи; и никога не можа да забрави невероятното, неочаквано щастие, което внезапно озари студения лик на неговия учител, надеждата, радостта — равен, най-сетне равен! От този ден нататък учителят по фехтовка го обучаваше безпощадно и винаги когато се дуелираха, върху лицето на стария мъж се появяваше същата неизменна усмивка, толкова по-лъчезарна, колкото по-упорито се биеше Арен. Сега тя грееше върху лицето на Ястреба.
— Живот без край — изрече жрецът. — Живот без смърт. Безсмъртие. Всяка душа копнее за него, силата на тоя копнеж е нейното здраве. Но бъди внимателен, Арен. Ти си човек, който може да постигне това желание.
— И тогава?
— Тогава — ето резултата. Тази отрова, попарила земята. Човешките изкуства, потънали в забрава. Певецът — онемял. Окото — сляпо. А после? Самозван крал на престола. На престола завинаги. Вечно с едни и същи поданици. Нито раждане, нито нов живот. Нито деца. Само в смъртното има живот, Арен. Само чрез смъртта се постига възраждане. Хармонията не е неподвижност. Тя е движение — вечно преобразяване.
— Но как може цялостната Хармония да бъде застрашена от действията на един човек, от живота на един човек? Това сигурно не е възможно. Недопустимо е… — той се поколеба.
— Кой обаче допуска? Кой забранява?
— Не зная.
— Аз също.
Едва ли не сърдито, настойчиво Арен попита:
— Тогава как можеш да бъдеш толкова сигурен?
— Зная какво огромно зло може да стори човекът — отвърна Ястреба н белязаното Му лице се смръщи, ала по-скоро от болка, отколкото от гняв. — Зная го, защото съм го извършвал. Извършвал съм същото това зло, воден от същата тази гордост. Отварял съм вратата между световете. Само процеп, малък процеп, единствено за да докажа, че съм по-силен от самата смърт. Бях млад н не бях срещал смъртта — като тебе… И Върховният жрец Немерл трябваше да отдаде цялата си мощ, цялото си умение и живота си, за да затвори тази врата. Лицето ми носи белега, който оная нощ остави върху мене Но него уби. О, вратата между мрака и светлината може да бъде отворена, Арен. Нужна е голяма сила, ала това може да бъде сторено. Обаче да я затвориш отново — то е друга работа.
— Но при теб навярно не е било същото…
— Защо? Защото съм добър ли? В окото на Ястреба пак проблесна онази студенина като от шпагата на учителя по фехтовка.
— Какво е добър човек, Арен? Който не върши зло ли? Който не би отворил вратата към мрака? Който не носи мрака у себе си? Вгледай се отново, момчето ми. Вгледай се по-надалеч. Туй, което ще научиш, ще ти бъде нужно, за да стигнеш там, където отиваш. Взри се у себе си. Нима не чу гласа, който те повика: „Ела“? Нима не го последва?
— Да. Ала аз… аз мислех, че това е неговият глас.
— Неговият е. Но е и твоят. Той говори на теб и на всички, които могат да чуят, със собствения им глас.
— Защо тогава и ти не го чуваш?
— Защото не желая! — отвърна Ястреба яростно. — Аз съм роден с могъщество, както и ти. Обаче ти си млад. Стоиш на границите на много възможности, в страна на сенки, в царство на сънища. И чуваш гласа, който ти казва: „Ела“. Както навремето се случи с мене. Но аз съм вече стар. Моят избор е направен. Извършил съм онова, което е трябвало. Стоя в светлина и виждам собствената си смърт. И съм разбрал, че една е силата, достойна за притежание. Силата не да вземаш, а да приемаш. Не да трупаш, а да даваш.
Джесидж беше останал далеч назад — снньо петно в морето.
— Значи аз съм негов слуга — рече Арен.
— Да. А аз твой.
— Ала кой е той тогава? Какъв е?
— Мисля, че е човек.
— Човекът, за когото ми разказа веднъж — заклинателят от Хавнър, който викал мъртвите? Дали е същият?
— Напълно е възможно.
— Но нали каза, че е стар, че си го познавал отдавна? Не е ли вече мъртъв?
— Възможно е — рече Ястреба.
И повече никой не проговори.
Тази нощ морето бе цялото огнено. Островърхите вълни, които пореше „Взор“, и всяко движение на рибите под повърхността на водата се очертаваха и оживяваха от някаква светлина. Арен седеше хванат за планшира, положил глава върху ръката си, и съзерцаваше тия вити дъги и вихрушки от сребристо лъчение.
Той потопи длан в морето, издигна я и от пръстите му леко се порониха светлинки.
— Погледни — кимна той. — Аз също съм магьосник.
— Не ти е дадена тази дарба — отвърна спътникът му.
— Няма да съм ти от голяма полза без нея — каза Арен, взрян в неспокойните отблясъци на вълните, — когато се изправим пред врага.
Защото се бе надявал, от самото начало се бе надявал, че Върховният жрец е избрал него и само него за това пътуване, понеже притежава скрита вродена сила, унаследена от прародителя Моред, която ще му се открие във върховна нужда и черен час. И той ще спаси себе си, своя повелител и целия свят от врага. Но неотдавна отново се беше обърнал към тая надежда и тя му се видя твърде далечна — спомни си как като малчуган изгаряше от желание да постави на главата си бащината корона и плака, щом му забраниха. И този път надеждата му бе прибързана и детинска. Нямаше магическа сила у него. И никога не ще има.
Щеше да дойде времето, когато той ще може и ще трябва да сложи бащината си корона и да управлява като принц на Енлад. Но сега това му се струваше нещо незначително, а родното му място — малко и далечно. И не защото бе изменил на призванието си. Просто неговото призвание бе станало по-голямо, отдадено на по-висша цел и по-върховна надежда. Той също беше разбрал своята слабост и по нея се научи да измерва силата си. Вече знаеше, че е силен. Ала за какво му бе нужна сила, ако нямаше дарование, ако нямаше какво да даде на своя повелител освен покорност и неизменна любов? Щеше ли туй да бъде достатъчно там, където отиваха?
— За да види светлината на свещта, човек трябва да я занесе на тъмно — каза Ястреба и нищо повече.
Арен се опита да се утеши с това, но не го намери много утешително.
Когато се събудиха на другия ден, въздухът и водата бяха посивели. Небето над мачтата се проясни до опаловосиньо, защото мъглата беше паднала ниско. За северни люде, каквито бяха Арен от Енлад и Ястреба от Гонт, мъглата бе добре дошла като стар приятел. Тя нежно обгръщаше лодката, скриваше далечината и те се чувстваха като в позната стая след дълги седмици огряно, голо пространство, брулено от ветровете. Навлизаха в родния си климат и вече бяха навярно на географската ширина на Роук.
