повърхността.
— Хайде — подхвърли едно момче, което сигурно бе на възрастта на Арен, макар че по ръст и телосложение изглеждаше на не повече от дванадесет години. Имаше сериозно лице и целият му гръб бе покрит с татуировка на син морски рак. То се гмурна и всички останали се гмурнаха заедно с него, дори тригодишното. Така че и Арен трябваше да ги последва, като внимаваше да не шляпа.
— Като змиорка — каза момчето, щом се изравни с него.
— Като делфин — каза едно хубаво момиче с мила усмивка и изчезна в дълбините.
— Като мене! — изписука тригодишното, изскачайки над водата като бутилка.
И тъй, вечерта до мръкнало и на следния дълъг златен ден, и през всичките идни дни Арен плуваше, приказваше, работеше с младежите от сала на Звездата. И от всички събития на пътуването от заранта на равноденствието, когато заедно с Ястреба напусна Роук, това му се струваше някак си най-странно. То се различаваше от всичко, което беше преживял през целия си живот; и още повече от онова, което предстоеше. Докато лягаше да спи до другите, под звездите, той си мислеше: „Всичко изглежда така, сякаш съм мъртъв, и това е някакъв отвъден живот — тук, в светлината на слънцето, на края на света, сред синовете и дъщерите на морето…“ Преди да заспи, винаги търсеше с поглед далеч на юг жълтата звезда и Рунния знак на края. И винаги виждаше Гобардон и по-малкия или по-големия триъгълник. Но сега той изгряваше по-късно и Арен не успяваше да задържи очите си отворени, докато цялата фигура се открои над хоризонта. Денем и нощем се носеха саловете на юг, ала морето оставаше същото, защото не се променя вечно променливото. Дъждовните майски бури отминаха и нощем грееха ярки звезди, а денем — слънце.
Принцът знаеше, че животът им не преминава вечно в това съноподобно спокойствие. Попита ги за зимата и те му разказаха за продължителните дъждове и гигантските вълни, за самотните салове, откъснати един от друг, които плават и чезнат в сивота и мрак седмица след седмица. Миналата зима в едномесечна буря те бяха видели вълни, огромни като „гръмоносни облаци“ — нарекоха ги така, понеже никога не бяха зървали планини, — зад едната прииждала друга, грамадна, на няколко мили разстояние и се втурвала бясно отгоре им. „Могат ли саловете да плават в такова море?“ — запита той. И те отвърнаха — да, но не винаги. Напролет, когато се събираха на рейда на Балатран, се случваше да липсва по някой сал — два, три, шест…
Те се женеха твърде млади. Синият рак, момчето, татуирано в чест на собственото си име, и хубавата девойка Албатрос бяха мъж и жена, макар че той беше само на седемнадесет, а пък тя — с две години по- млада. Имаше доста такива бракове между хората от саловете. Много бебета пълзяха и щъпукаха наоколо, привързани с дълги каиши за четирите подпори на навеса в средата, където долазваха, щом станеше горещо, и заспиваха в мърдащ куп. По-големите деца се грижеха за по-малките, а мъжете и жените работеха заедно. Всички участваха в събирането на големите кафяви водорасли нилгю от рейда, назъбени като папрат и дълги осемдесет-сто фута. Всички се трудеха дружно — превръщаха нилгюто в платно и изплитаха от грубите нишки въжета и мрежи. Ловяха риба и я сушаха, изработваха сечива от китова кост и изпълняваха всички останали задължения по саловете. Но винаги имаше време за плуване и разговори и никога нямаше срок за свършването на една работа. Нямаше часове — само цели дни и цели нощи.
Подир няколко такива денонощия на Арен му се струваше, че е живял на сала неизмеримо дълго, че Обхол е бил сън, предхождан от по-бледи сънища, и че в някакъв друг живот е съществувал на земята и е бил принц на Енлад.
Когато най-сетне го повикаха на сала на вожда, Ястреба се взря в него и каза:
— Заприличал си на онзи Арен, когото срещнах в Двора на водоскока: закръглен като добре гледано дете. Понася ти тук, момчето ми.
— Да, повелителю.
— Но къде е това тук? Много пространства оставихме зад себе си. Доплавахме отвъд края на картите… Слушал съм отдавна да разказват за хората на салове, обаче го смятах за една от легендите на Южния разлив, плод на фантазията, без реално съдържание. Ала ето че на тази фантазия дължим спасението си, на този мит дължим живота си.
Той говореше с усмивка, сякаш участваше в това безгрижие извън времето в светлината на лятото. Но лицето му беше изпито и в погледа му тегнеше безпросветен мрак. Арен го видя и не извърна очи.
— Аз те предадох — рече той и млъкна. — Предадох твоето доверие.
— Как така, Арен?
— Там — в Обхол. Когато един-единствен път ти имаше нужда от мене. Беше ранен, нуждаеше се от моята помощ. А аз не сторих нищо. Лодката се носеше без посока и аз я оставих така. Ти страдаше, а пък аз не направих нищо за тебе. Зърнах суша и дори не се опитах да обърна лодката.
— Замълчи, момче — произнесе жрецът с такава твърдост, че Арен се подчини. После Ястреба добави:
— Кажи какво мислеше през цялото време.
— Нищо, повелителю, нищо! Мислех, че няма смисъл да се прави каквото и да било. Мислех, че с магическото ти умение е свършено — не, че никога не го е имало. Че си ме заблудил. — Пот изби по лицето на Арен и той говореше с усилие, но продължи: — Аз се страхувах от тебе. Страхувах се от смъртта. Толкова се страхувах от нея, че даже не те погледнах — да не би да умираш. За нищо друго не можех да мисля освен за това, че има, има начин да не умра — само да успея да го открия. Ала животът през цялото време си отиваше, сякаш огромна рана се бе отворила и кръвта изтичаше през нея — като твоята рана. Тази рана обаче беше във всичко. И аз не направих нищо, нищо не направих, а се опитах да се скрия от ужаса на умирането.
Той спря, защото му бе непоносимо да изрича истината на глас. Не срамът го спираше, ами страхът, същият страх. Сега разбра защо тоя тих живот на саловете сред морето и слънцето му се струваше отвъд смъртта, съноподобен, нереален. Защото чувстваше дълбоко в сърцето си реалността изпразнена — без топлина, цвят или звук, — без смисъл. Нямаше висини, нито дълбини. Цялата тази красива игра на форми, светлини и багри в морето и в очите на хората не беше нищо повече от игра на илюзии в празното пространство.
Те отминаваха и оставаха само хлад и безформеност. И нищо друго.
Ястреба се взираше в него и принцът наведе глава, за да избегне погледа му. Но внезапно в съзнанието му заговори един друг глас на кураж или насмешка. Той бе нахален, безмилостен и нашепваше: „Страхливец! Страхливец! И този път ли ще се откажеш?“
И момчето с огромно усилие повдигна очи и срещна погледа на приятеля си.
Ястреба се протегна и хвана здраво ръката му в своята. Очите и плътта им се докоснаха.
— Лебанен — рече той. Никога не бе произнасял истинското име на Арен и Арен не беше му го казвал. — Лебанен, всичко това съществува. И ти съществуваш. Няма безсмъртие. И няма смърт. За да чуеш думата, е нужно мълчание. За да видиш звездите, е нужен мрак. Танцът се танцува винаги над празно пространство, над ужасяващата бездна.
Принцът би се отскубнал от него, но жрецът не го пускаше.
— Аз те предадох — каза Арен. — И пак ще те предам. Нямам достатъчно сила.
— Имаш достатъчно сила — гласът на Ястреба беше нежен, обаче в него се долавяше онази суровост, която бе събудила у Арен срама и самонасмешката. — Което обичаш, ще обичаш. С което си се заловил, ще го извършиш. На тебе може да се разчита. Не е чудно, че още не си го разбрал. Имал си само седемнадесет години, за да го схванеш. Но помисли, Лебанен. Да отхвърлиш смъртта означава да отхвърлиш живота.
— Ала аз търсех смъртта — Арен вдигна ръка, взрян в Ястреба. — Като Сопли…
— Сопли не търсеше смъртта. Той търсеше край на страха от смъртта.
— Път обаче има. Пътя, който диреше той. Сопли. И Заека, и останалите. Пътя на връщане към живота, към безсмъртен живот. Ти — ти повече от всички — трябва да знаеш този път.
— Не го зная.
— Ами другите магьосници…
— Зная какво те си мислят, че търсят. Но зная също, че ще умрат, както Сопли умря. Както аз ще умра. Както ти ще умреш.
Той все още здраво стискаше Арен.
— И аз благославям това знание. То е върховен дар. То е дарът на собственото аз. Ние притежаваме
