само онова, което сме готови да загубим. Това аз — нашата мъка и величие, нашата човечност — не е вечно. То се променя, то изчезва като морска вълна. Предпочиташ ли морето да спре, приливите и отливите да стихнат, за да спасиш една-единствена вълна, за да спасиш себе си? Готов ли си да отдадеш умението на ръцете си, страстта на сърцето, жаждата на ума, за да си купиш безсмъртие?
— Безсмъртие — повтори Арен.
— Да, безсмъртие — каза жрецът. Той пусна ръката на принца и погледна встрани, оставяйки го сам, макар че седяха един срещу друг.
— Не зная — рече Арен, — не зная какво търся, нито къде отивам, нито кой съм.
— Аз зная кой си — отвърна Ястреба все така тихо и твърдо. — Ти си моят водач. Със своята невинност и смелост, със своята неразумност и вярност ти си моят водач — детето, което изпратих пред себе си в мрака. Аз следвам твоя страх. Ти си помислил, че съм жесток към тебе. Но дори не знаеш колко съм жесток всъщност. Аз използвам твоята любов, както човек пали свещ, както изгаря свещта, за да освети пътя си. И трябва да продължим. Ние трябва да продължим. Трябва да изминем целия път. Трябва да достигнем мястото, където изворите пресъхват и накъдето те тласка смъртният ти страх.
— Къде е то, повелителю?
— Не зная. Не мога да те заведа там, ала ще те последвам.
Погледът на жреца бе мрачен, непроницаем.
— Но ако аз отново те подведа, ако те предам…
— Имам доверие в теб, сина на Моред.
И двамата замълчаха.
Над тях високите изваяни идоли се полюляваха леко върху фона на синьото южно небе — тела на делфини със свити крила на чайки и с човешки лица, втренчили очи от мидени черупки.
Ястреба се изправи с усилие, защото още не бе оздравял от раната.
— Уморих се да седя — каза той. — Ще надебелея от това безделие.
Закрачи по сала и Арен го придружи. Разхождаха се и си говореха по малко. Принцът разказа как прекарва времето си, кои са приятелите му сред обитателите на саловете. Безпокойството надхвърляше силите на Ястреба и те скоро му изневериха. Той се спря пред едно момиче, което тъчеше на стана си зад Храма на Свещените същества, и го помоли да потърси вожда. После се върна под своя навес.
Тук го навести вождът на салджиите и го поздрави с вежливост, на която жрецът отвърна. Тримата седнаха заедно върху пъстрите тюленови кожи под навеса.
— Мислих върху нещата, които ми каза — поде вождът с церемониална любезност. — За хората, дето вярват, че могат пак да се върнат след смъртта си и в своя стремеж да го постигнат забравят преклонението пред боговете, занемаряват телата си и полудяват. Това е злощастие и велика глупост. Мислех също какво общо има то с нас. Нищо не ни свързва с останалите хора, с техните острови и обичаи, с онова, което създават и което рушат. Ние живеем в морето и животът ни му принадлежи. Не се надяваме да го спасим, но не се стараем и да го изгубим. Лудостта не стига дотук. Ние не ходим на сушата и обитателите на сушата не идват при нас. Когато бях млад, понякога се случваше да говорим с хората, чиито лодки спираха край Голямата дюна, докато отсядахме там да режем трупи за саловете си и да строим зимните си навеси.Често виждахме платна от Охол и Уелуи (така той наричаше Обхол и Уелоги) да следват сивите китове през есента. Понякога придружаваха саловете ни отдалеч, защото ние познаваме пътищата и сборните места на Свещените същества в морето. Ала това е всичко, което зная за сухоземните жители, а те не идват вече. Може би всички са по-лудели и са се избили един друг. Преди две години от Голямата дюна видяхме как над Уелуи на север три дни се издигаше дим от огромен пожар. Но и така да е било, какво ни засяга? Ние сме деца на откритото море и следваме морските пътища.
— И все пак, когато зърнахте лодка на сухоземен човек да се носи по течението, вие се притекохте на помощ — забеляза жрецът.
— Някои твърдяха, че това е неразумно и бяха готови да я оставят да се носи до края на морето — отвърна вождът високо и невъзмутимо.
— Ти обаче не беше от тях.
— Не. Аз казах, че можем да помогнем на тези хора, макар и сухоземни, и така сторихме. Но с вашите дела нямаме нищо общо. Ако има лудост сред земните жители, те сами трябва да я преодолеят. Ние следваме пътя на Свещените същества. Не можем да ви помогнем в онова, към което се стремите. Докато желаете да останете при нас, вие сте добре дошли. Не ни делят много дни от Големия танц. После тръгваме на север по източното течение, което в края на лятото ще ни заведе до Голямата дюна. Ще бъде добре, ако останеш с нас, за да излекуваш раната си. Ала ако поемеш с лодката по своя път, също ще бъде добре.
Жрецът благодари; вождът стана, слаб и стегнат като чапла, и ги остави сами.
— Невинността не е сила срещу злото — рече Ястреба леко огорчен. — Но в нея има сила за добро… Мисля да погостуваме още някое време тук, докато надвия слабостта си.
— Това е разумно — каза Арен.
Физическата слабост на Ястреба го беше поразила и трогнала. Той реши да пази този човек от собствената му енергия и нетърпеливост, да настоява да останат поне докато премине болката му.
Жрецът го погледна някак учуден от похвалата.
— Тук са много внимателни — продължи Арен, без да забележи. — Изглеждат незасегнати от душевната болест на хората в Хорт и по другите острови. На островите никой нямаше да ни помогне и посрещне така.
— Сигурно си прав.
— А и живеят приятно през лятото…
— Да, наистина. Макар че да ядеш студена риба през целия си живот, да не видиш никога една круша, потънала в цвят, и да не вкусиш пролетта, това накрая сигурно е отегчително.
И тъй, Арен се върна на сала на Звездата, работеше, плуваше и се припичаше на слънце наравно с другите младежи, разговаряше с Ястреба в прохладните вечери и спеше под съзвездията. И дните се нижеха, наближаваше Големият танц в навечерието на лятното слънцестоене, а огромните салове се носеха бавно на юг по теченията на откритото море.
9. ОРМ ЕМБАР
През цялата нощ, най-късата в годината, факли горяха на саловете, долепени в огромна окръжност под гъсто осеяното със звезди небе, тъй че огнен пръстен светеше в морето. Салджиите танцуваха без тъпан, лютня или друга музика, само под ритъма на голите стъпала по широките люлеещи се платформи и тънките гласове на певците, които звънтяха жаловито в грамадната шир на тяхното обиталище — морето. Луната не бе изгряла тази нощ и телата на танцьорите мъждукаха на звездната и факелната светлина. От време на време нещо проблясваше като риба над водата: някой младеж с огромен скок се мяташе от един сал на друг; те се надпреварваха да преминават по целия пръстен и да танцуват навсякъде преди зазоряване.
С тях танцуваше и Арен, защото Големият танц е познат на всички острови от Архипелага, макар песните и стъпките да се различават. С напредването на нощта, когато много от танцьорите се умориха и седнаха да погледат или подремят, а гласовете на певците пресипнаха, той стигна с една група пъргави младежи до сала на вожда и остана там, докато те продължиха нататък.
Ястреба седеше с вожда и неговите три жени близо до храма. Между изваяните китове пред входа бе застанал певец с непресекващ глас. Той неуморно пя през цялата нощ, като отмерваше ритъма с ръце върху дървото.
— За какво се говори в песента? — запита Арен жреца, понеже не разбираше думите, които се провлачваха дълго, със странни тонални обрати.
— За сивите китове, за албатроса, за бурята… Те не познават песните за герои и крале. Не знаят името на Ерет-Акбе. По-рано той пя за Сегой, който издигнал сушата сред морето — това е всичко, което помнят от старите писания. Останалите им песни са все за морския свят.
Момчето се заслуша. Певецът уподобяваше звуците на делфин и нижеше песента си около него. Арен наблюдаваше профила на Ястреба, очертан тъмен и строг под светлината на факлите, ясния блясък в очите на жените, докато си бъбреха тихо, усещаше как салът дълго и бавно се спуска по вълните и постепенно се унасяше в сън.
