към дракона приветствие или заплаха.
— Търсеше мене. Драконите винаги намират онова, което дирят. Той дойде, за да поиска помощта ми — и магьосникът се позасмя. — Не бих повярвал, ако ми кажеха, че един дракон е потърсил помощта на човек. При това точно този! Той не е най-старият, макар че е доста стар. Но е най-могъщият. И не крие името си, както са длъжни да правят това драконите и хората. Няма страх, че някой ще го надвие. Много отдавна, в Селидор, той ме остави жив и ми довери една голяма истина. Каза ми как Руната на кралете може да бъде открита отново. На него дължа пръстена на Ерет-Акбе. Ала никога не съм мислил, че ще върна такъв дълг на такъв заемодател.
— Какво желае Орм Ембар?
— Да ми покаже пътя, който търся — отговори жрецът по-мрачно.
И след кратко мълчание добави:
— Думите му бяха: „Има на запад друг Господар на драконите. Той иска да ни унищожи и неговата сила е по-голяма от нашата.“ Аз го попитах: „Дори от твоята ли, Орм Ембар?“, а той отвърна: „Дори от моята. Нуждая се от теб. Последвай ме бързо.“ И така, аз приех поканата, подчиних се.
— Нищо повече ли от това не знаеш?
— Ще узная още.
Арен намота въжето на котвата и го прибра, погрижи се за някои други дреболии около лодката, но през цялото време у него, като опънати тетива, звънтеше напрегнато вълнение, звучеше в гласа му и накрая момчето каза:
— Това е по-добър водач от другите! Ястреба го погледна и се засмя.
— Да — съгласи се той. — Този път, струва ми се, няма да загубим посоката.
Така започна голямото им препускане през морската шир. Хиляда мили и повече деляха неотбелязаните на картата владения на хората от саловете и остров Селидор, който от всички области на Землемория е най-далеч на запад. Ден след ден изгряваше сияен на кръгозора и залязваше, обагрен в червено. Под златната арка на слънцето и сребърната колесница на звездите лодката летеше сам-сама сред цялото море.
Понякога в далечината се струпваха буреносните облаци на късното лято и хвърляха лилави сенки на хоризонта. Тогава Арен наблюдаваше как жрецът се изправя и с думи и жестове призовава облаците да прилетят към тях и да изсипят дъждовете си над лодката. Проблясваше светкавица, изтрещяваше гръм, но жрецът все стоеше с вдигната ръка, докато дъждът не се излееше върху него и Арен и в приготвените съдове, над „Взор“ и морето, шибайки вълните с огромната си мощ. Двамата с принца се усмихваха доволно, защото храна имаха достатъчно, макар и не в излишък, обаче вода им бе необходима.
А и дивното величие на бурята, покорна на жреческото слово, ги очароваше.
Арен се удивляваше на силата, която неговият приятел сега използваше с лекота, и веднага спомена:
— В началото на нашето пътуване ти не правеше заклинания.
— Първият урок на Роук, както и последният, е: „Върши само необходимото.“ И нищо повече!
— Тогава между тях навярно има много уроци за това кое е необходимо.
— Така е. Трябва да се съблюдава Хармонията. Но когато Хармонията е нарушена, трябва да се съблюдават други неща. Преди всичко — бързината.
— Ала как става тъй, че всички магьосници от Юга, пък вече и другаде — дори певците от саловете, — са загубили изкуството си, а ти си запазил своето?
— Защото аз не желая нищо повече от него — отвърна Ястреба.
И след известно време добави по-весело:
— И ако ще го губя скоро, то поне да го използвам колкото се може повече, докато го имам.
Наистина в този момент у него се разкриха една душевна ведрина, една чиста радост от изкуството, които Арен не бе забелязвал досега, свикнал да го вижда винаги толкова угрижен. Съзнанието на магьосника черпи наслада от фокусите; магьосникът си е фокусник. Преобразяването в Хорт, което така беше притеснило Арен, бе за Ястреба просто игра — нищо и никаква игра за човек, който умееше да променя по своя воля не само лицето и гласа си, но също тялото и цялото си същество, превръщайки се в риба, делфин или ястреб. А един път той рече:
— Погледни, Арен. Ще ти покажа Гонт. И го накара да надзърне в пълното догоре с вода ведро, което беше отхлупил. Мнозина най-обикновени чародейци могат да извикат образ върху водната повърхност и ето, той бе сторил същото: огромен, обгърнат в облаци връх, който се издигаше от сивото море. След това образът се промени и Арен видя само една висока скала от този планински остров. Сякаш надничаше през погледа на някаква птица, чайка или сокол, която се носеше с вятъра над морето и наблюдаваше оттам канарите, извисени на две хиляди стъпки над вълните. Върху надвисналия им ръб стоеше малка къщурка.
— Това е Ри Алби — каза Ястреба. — Там живее моят учител Оджиън, който преди много време е укротил земетръс. Той пасе козите си, събира билки и мълчи. Питам се дали още броди из планината; твърде е стар вече. Но аз ще разбера, дори и днес сигурно ще разбера, ако Оджиън умре…
В думите му нямаше достатъчно увереност. Образът потрепна за миг, като че скалата се срутваше. После се проясни и гласът на магьосника също се избистри:
— Той бродеше самотен из горите в късно лято и есен. И сам дойде при мене, когато бях хлапе от затънтено планинско село. И ми даде името. А заедно с него и живота.
Сега образът във водното огледало се измени, сякаш гледан от птица сред горските клони, която виждаше стръмните слънчеви поляни под скалата, снега на върха и един полегато спускащ се път, потънал в златистозелена тъма.
— Няма друго мълчание като мълчанието на тези гори — произнесе жрецът с копнеж.
Образът избледня и във ведрото остана отразен единствено ослепителният диск на обедното слънце.
— Там — каза Ястреба със странен, насмешлив поглед, — ако можех да се върна там, даже и ти не би могъл да ме последваш.
Пред тях се очерта суша — ниска и синя като гъста мъгла в тоя следобеден час.
— Селидор ли е това? — попита Арен с разтуптяно сърце, ала жрецът отвърна:
— Струва ми се, че е О6 или Джесидж. Не сме изминали и половината път, момче.
Същата нощ те преплаваха пролива между тези два острова. Не видяха никакви светлини, но въздухът бе изпълнен с дим, толкова гъст, че дробовете им се възпалиха от дишането. Когато настъпи ден и погледнаха назад, източният остров, Джесидж, изглеждаше изгорял и черен, додето стигаше взорът, а над земята лежеше бледа синя мъгла.
— Изгорели са нивите — каза Арен.
— Да, и селищата. Усещал съм и по-рано този дим.
— Диваци ли са хората тук, на Запад? Ястреба поклати отрицателно глава:
— Селски стопани, граждани.
Арен гледаше поразен черната съсипана почва, обгорените овощни дървета на фона на небето. И лицето му помръкна.
— Какво зло са им сторили дърветата? — промълви той. — Трябва ли да наказват тревата заради собствените си грешки? Диваци са ония, които подпалват земята, защото са се скарали с други хора.
— Те нямат вожд — рече Ястреба. — Нямат крал. Всички благородници и магьосници са се оттеглили, потънали в собствените си представи, заети да търсят вратата, която ще ги отведе отвъд смъртта. Така беше на Юг и предполагам, че и тук е така.
— И всичко това е дело на един човек — на оня, за когото говореше драконът? Изглежда невероятно.
— Защо не? Ако имахме Единен крал на всички острови, той също щеше да бъде един човек и да управлява. Един човек може да руши тъй, както може и да владее — да бъде крал или антикрал.
В гласа му отново се долавяше онази насмешка или предизвикателство, които дразнеха Арен.
— Кралят има прислужници, войни, вестоносци, съветници. Той управлява чрез своите слуги. Къде са слугите на този антикрал?
— В нашето съзнание, момчето ми. В нашето съзнание. Предателят е нашето аз, онова аз, което вика:
