А на около седемстотин мили източно от тези застлани с мъгла води, където плаваше „Взор“, ясно слънце грееше в дърветата на Горската обител, в зелената корона на Роукската могила и по високите плочести покриви на Големия дом.
В една от стаите на Южната кула, работно помещение на магьосниците, пълно с епруветки и реторти, с колби и щипци, дебелостенни пещи и малки спиртни лампи, духала, стативи, клещи, пили и тръби, с хиляди кутийки, мускали и запушени шишенца, обозначени с хардийски и още по-тайнствени руни — изобщо с всички пособия на алхимията, духането на стъкло, облагородяването на металите и лечителството, — сред отрупаните маси и пейки стояха Повелителят на промените и Повелителят на призоваването на Роук.
В ръцете си среброкосият Повелител на промените държеше огромен камък, подобен на необработен диамант. Беше скален кристал, оцветен дълбоко в сърцевината си в бледолилаво и розово, но прозрачен като вода. Обаче щом окото се вгледаше в тази бистрота, то откриваше непрозрачност и никакво отражение или образ от околния свят, а само плоскости и все по-дълбоки глъбини, докато потънеше в сън, от който нямаше обратен път. Това бе Камъкът на Шелиет. Отдавна той служеше на принцовете на Уей, понякога като атрибут от тяхното съкровище, понякога като магия за сън, ала от време на време и за по-гибелни цели — защото ония, които дълго и без да разбират гледаха в дълбините на кристала, можеха да полудеят. Но когато на Роук дойде Върховният жрец Геншър от Уей, той донесе със себе си Камъка на Шелиет, понеже в ръцете на един жрец този минерал разкриваше голяма истина. Все пак истината се променя според човека. И Повелителят на промените държеше камъка в шепи, наблюдаваше под изпъкналата му грапава повърхност безкрайните, прозрачни, блещукащи дълбини и разказваше за гледката:
— Земята се вижда така, сякаш стоя на връх Он, в центъра на света, и погледът ми обхваща всичко — чак до най-далечния остров от най-далечния разлив и отвъд него. Всичко е ясно. Съзирам корабите в проливите на Илиен, запалените огнища на Торхивън и покривите на кулата, където се намираме сега. Но отвъд Роук не забелязвам нищо. Няма земи на запад. Няма земи на юг. Не мога да видя Уотхорт, нито островите от Западния разлив, дори и най-близкия от тях, Пендор. Ами Оскил и Ебоскил — къде ли са? Над Енлад се спуска мъгла, някаква сивота като паяжина. Всеки път, щом погледна, изчезват още и още острови, а морето на тяхното място е гладко и неизменно, както преди Сътворението…
Гласът му пресекна на последната дума, сякаш едва достигаше до устните.
Той положи камъка на поставката от слонова кост и се отдалечи. Благото му лице изглеждаше измъчено:
— Кажи ти какво виждаш.
Повелителят на призоваването взе кристала в ръце и го огледа бавно, като че търсеше по грубата му прозрачна повърхност вход за своето видение. Той дълго го държа със съсредоточен израз. Накрая го остави и произнесе:
— Повелителю на промените, аз не виждам много. Откъслечни, мимолетни видения, в които няма завършеност.
Белокосият повелител сключи длани:
— Не е ли това само по себе си странно?
— Защо?
— Често ли очите ти са слепи? — викна Повелителят на промените, обхванат от гняв. — Не виждаш ли, че има… — и той неколкократно заекна, преди да може да продължи, — че има ръка, която скрива погледа ти, както запушва моята уста?
— Ти си твърде възбуден, повелителю — отвърна Призователят.
— Извикай Духа на камъка — каза Повелителят на промените, като се стараеше да се владее, ала произнасяше думите някак сподавено.
— Защо?
— Защо! Защото аз искам това.
— Хайде, повелителю, предизвикваш ли ме — досущ като момченца пред бърлогата на мечката? Да не сме деца?
— Да! Пред онова, което съзирам в Камъка на Шелиет, аз съм дете — уплашено дете. Извикай Духа на камъка. Трябва ли да те моля, повелителю?
— Не — рече високият повелител, но смръщен се извърна от по-възрастния.
После разтвори широко ръце във внушителния жест, с който започват заклинанията в неговото изкуство, вдигна глава и произнесе сричките на призоваването. Докато говореше, в Камъка на Шелиет нахлу светлина. Около него стаята се стъмни и сенките се скупчиха. Когато сенките станаха много дълбоки, а камъкът твърде ярък, Призователят съедини длани и издигна кристала пред лицето си, взрян в неговото лъчение.
Той помълча малко, след туй меко заговори:
— Виждам водоскоците на Шелиет, езерата, басейните и водопадите; сълзящите пещери със сребърни завеси, където папрати растат сред купища мъх, вълнообразните пясъци, водите, които се надигат, водите, които текат; избликването на дълбоки извори изпод земята, тайната и сладостта на източника, на потока…
Той отново потъна в мълчание и остана така, бледен като сребро в светлината на камъка. Сетне внезапно изкрещя, изпусна кристала с трясък и падайки на колене, зарови лице в ръцете си.
Сенките изчезнаха. Лятната светлина изпълваше потъналата в безпорядък стая. Великият камък лежеше непокътнат сред праха и разхвърляните вещи под масата.
Повелителят на призоваването се протегна като слепец и по детски хвана ръката на другия. Пое дълбоко дъх. Накрая се изправи, леко опирайки се на Повелителя на промените, и каза с разтреперани устни в някакъв опит да се усмихне:
— Не бива да приемам твоите предизвикателства, повелителю.
— Какво видя, Торион?
— Видях водоскоците. Видях как те потънаха, как потоците пресъхнаха, а изворите се отдръпнаха. И под тях всичко бе черно и сухо. Ти видя морето преди Сътворението, но аз видях онова… което идва след него… Съзрях разрухата.
Той навлажни устни:
— Как искам Върховният жрец да е тук.
— Аз искам ние да сме там, при него.
— Къде? Няма кой да го открие сега. Повелителят на призоваването надзърна през прозореца, зад който се простираше синьото спокойно море.
— Нито вест, нито призоваване може да го достигне. Той е там, където ти съгледа пусто море. Наближава земята, където изворите пресъхват. Намира се там, където изкуствата ни не действат… Ала може би все още има заклинания, които могат да стигнат до него, например някои от Завета на Палн.
— Но това са заклинания, с които мъртвите се извикват сред живите!
— Или живите сред мъртвите.
— Нали не мислиш, че е мъртъв?
— Мисля, че върви към смъртта, че е повлечен към нея. Както всички нас. Напускат ни нашата сила и нашата устойчивост, надеждата и щастието. Изворите пресъхват.
Повелителят на промените го погледна тревожно и накрая каза:
— Не се опитвай да го повикаш, Торион. Той знаеше какво търси дълго преди ние да го узнаем. За него светът е прозрачен както този Камък на Шелиет: той гледа и вижда какво е и какво трябва да бъде… Не можем да му помогнем. Във върховните заклинания се таи гибел и най-голяма заплаха крие Заветът, който ти спомена. Трябва да изпълним заръката му да не предприемаме нищо, а да пазим стените на Роук и да помним Имената.
— Да — отвърна Призователят. — Но сега искам да се оттегля и да помисля върху това.
И той напусна стаята на кулата, като се движеше някак сковано. Чернокосата му глава с благородни черти бе високо вдигната.
На сутринта Повелителят на промените отиде да го потърси. Когато влезе в стаята му, след като чука дълго, го намери проснат на каменния под, сякаш съборен от тежък удар. Ръцете му бяха широко разтворени като в жест на призоваване, но дланите бяха студени, а отворените му очи — с празен поглед. Повелителят на промените коленичи до него и го повика с магическа сила, три пъти изричайки името му Торион, ала той
