не се помръдваше. Не беше мъртъв, обаче у него имаше живот само колкото да поддържа заглъхващите удари на сърцето и малко въздух в дробовете. Повелителят на промените взе ръцете му и прошепна:
— О, Торион, аз те накарах да погледнеш в камъка. Аз ти причиних това.
После бързо излезе от стаята и високо завика към всички, които срещаше, учители и ученици:
— Врагът достигна до нас, в добре укрепения Роук, и прониза силата ни в сърцето!
Макар да бе благ човек, сега изглеждаше толкова суров и обречен, че всеки, който го видя, се уплаши.
— Погрижете се за Повелителя на призоваването — крещеше той. Но кой ли ще повика духа му обратно, когато самият владетел на това изкуство си отива?
Старецът се упъти към собствената си стая и всички се отдръпнаха, за да му сторят път.
Извикаха Повелителя на лечението. Той ги накара да поставят на легло Торион Призователя и хубаво да го завият. Ала не запари лечебни билки, нито изпя някоя от песните, които облекчават болното тяло и объркания ум. Един от учениците му беше с него — младо момче, още не заклинател, но с обещаваща дарба в лечителското изкуство. Момчето попита:
— Учителю, нищо ли не може да се направи за него?
— Не от тази страна на стената — отвърна Лечителят.
Обаче осъзнавайки с кого разговаря, добави:
— Той не е болен, момче. Но дори ако това беше заболяване на тялото, не зная дали нашето умение щеше да му помогне. Изглежда, в билките ми напоследък не се крие спасение. И макар да произнасям думите на заклинанията, те са безсилни.
— Същото призна вчера и Повелителят на песните. Той спря по средата на песента, на която ни учеше, и каза: „Не зная смисъла на тази песен.“ И излезе от стаята. Някои момчета се разсмяха, ала аз почувствах, че подът под мене пропада.
Лечителят погледна откритото умно лице на ученика, после студения вкочанен лик на Призователя и рече:
— Торион ще се върне при нас. Песните няма да бъдат забравени.
Но същата нощ Повелителят на промените напусна Роук. Никой не разбра как си бе отишъл. Той спеше в стая с прозорец към градината. На сутринта прозорецът беше отворен и стареца го нямаше. Помислиха, че със своето умение да променя формите се е превърнал в птица или звяр, а може би в мъгла или даже вятър, защото всяка форма и материя бе подвластна на изкуството му, и е напуснал Роук навярно за да търси Върховния жрец. Онези, които знаеха каква опасност има Повелителят на промените да попадне в плен на собствените си заклинания при най-малкия недостиг на умение или воля, се страхуваха за него, обаче не говореха за своите страхове.
И така, Съветът на мъдреците загуби трима от повелителите. Дните минаваха, ала никаква вест не идваше от Върховния жрец, Призователят лежеше немощен и Повелителят на промените не се завърна. Униние и тъга надвиснаха над Големия дом. Момчетата шушукаха и някои намекваха, че ще напуснат Роук, понеже не са научили онова, за което са дошли.
— Може би — говореше едно — всичко от самото начало е било лъжа, всички тези тайнствени изкуства и сили. От всички учителя само Повелителят на ръката все още прави своите номера, а пък те, както знаем, са чиста илюзия. Останалите се спотайват или отказват да вършат каквото и да било, защото измамата им се разкри.
А друго от онези, които слушаха, добави:
— Добре де, какво са вълшебствата? Какво е магьосническото изкуство освен игра с привидностите? Нима то може да спаси човека от смърт или поне да удължи живота му? Ако жреците притежаваха силата, която си приписват, те, разбира се, щяха да живеят вечно!
И момчетата се впуснаха да разказват за смъртта на великите повелители: как Моред е паднал в битка, Нерегер е бил убит от Сивия жрец, Ерет-Акбе — от дракона, как Геншър, последният Върховен жрец, е умрял от болест в леглото си като обикновен смъртен. Някои от момчетата слушаха с удоволствие, защото имаха завистливи сърца; други слушаха и се чувстваха нещастни.
През цялото това време Повелителят на градежа стоеше сам в Горската обител и не допускаше никого в нея.
Само Вратарят, макар да го виждаха рядко, оставаше непроменен. В очите му не бе паднала сянка. Той се усмихваше и предпазваше вратите на Големия дом до завръщането на неговия настоятел.
10. ДРАКОНОВИЯТ ПЪТ
А същият този Настоятел на Острова на мъдреците се събуди целият схванат в студената светла утрин в една малка лодка сред най-далечните води на Западния разлив. Той се надигна с дълбока прозявка и скоро, сочейки на север, каза на своя спътник, който също се прозяваше:
— Погледни! Онези два острова — виждаш ли ги? Това са най-южните острови от Драконовия път.
— Ти имаш ястребов поглед, повелителю — рече Арен, като се взираше сънено в морето, без да забелязва нищо.
— Затова ме наричат Ястреба — отвърна жрецът жизнерадостно, сякаш отърсил се от мрачните мисли и предчувствия. — Не ги ли виждаш?
— Виждам чайки — каза Арен, който разтърка очи и се вгледа в синкаво-сивия хоризонт. Жрецът се разсмя:
— Дори и ястреб не би могъл да зърне чайки от двадесет мили разстояние.
Щом слънцето озари мъглите на изток, малките вити ята, които Арен наблюдаваше във въздуха, започнаха да блещукат като златист прашец, изсипан над водата, като прашинки в слънчев лъч. И принцът осъзна, че това са дракони.
Когато „Взор“ наближи островите, Арен видя как драконите се рееха и кръжаха в утринния вятър и сърцето му подскочи от радост, от щастие, прилично на болка. Величието на всичко тленно се откриваше в този полет. Красотата им таеше страховита сила, дивна първичност и изящество на разума. Това бяха мислещи същества — притежаваха реч, притежаваха древна мъдрост. В очертанията на техния летеж имаше строга, овладяна хармония.
„Аз видях драконите, понесени от утринния вятър, и нищо повече няма значение“ — мислеше Арен, макар че остана безмълвен.
Понякога полетът им рязко се изменяше, кръговете се накъсваха и един или друг дракон изстрелваше от ноздрите си продълговата огнена спирала. Тя се диплеше и оставаше за миг във въздуха, удвоявайки извитата и светла дълга линия на драконовото тяло. Виждайки туй, жрецът забеляза:
— Ядосани са. Играят танца на гнева върху крилете на вятъра.
И след малко добави:
— Вече сме в гнездото на осите.
Защото драконите бяха зърнали мъничкото платно сред вълните и първо един, сетне още един се откъснаха от вихъра на танца и опънали дългите си тела, плавно се спуснаха право към лодката, като пореха въздуха с огромните си криле.
Жрецът погледна към Арен, който седеше на кормилото, понеже идваха бурни насрещни вълни. Момчето го държеше здраво със сигурна ръка, макар и с взор, вперен в маховете на тези криле. Ястреба се обърна успокоен и застанал до мачтата, прибра магическия вятър от платното. Издигна жезъла си и заговори високо.
Като чуха неговия глас и словата на Древната реч, някои от драконите се извиха насред полет, разпръснаха се и се завърнаха на островите. Други спряха и увиснаха във въздуха; саблените нокти на предните им крайници бяха разперени, ала неподвижни. Един измежду тях се спусна ниско над водата и се приближи към човеците. С два маха на крилете той бе вече над лодката. Безлюспестият му корем леко докосна мачтата. Арен видя сбръчканата незащитена плът между раменната ключица и гърдите, която наред с очите е единствената уязвима част от тялото на дракона, освен ако копието, което го пробожда, не е силно омагьосано. Димът, излизащ от огромната зъбата уста, го задуши и навя мирис на гнило, от който той потръпна и започна да му се повдига.
Сянката отмина. Но се върна все така ниско и тоя път Арен усети как страшилището всмука дълбоко
