въздух като тяга на пещ, преди да изпусне пара. Чу се ясният и суров глас на Ястреба. Драконът се оттегли. И всички отлетяха подобно въглени, понесени от струя вятър.
Арен си пое дъх и изтри студената пот от челото си. Погледна своя приятел и видя, че косата му е побеляла: диханието на дракона я бе опърлило. А тежката материя на платното беше изгоряла до кафяво от едната страна.
— Косата ти е леко опърлена, момчето ми.
— Също и твоята, повелителю. Изненадан, Ястреба прокара ръка по главата си.
— Наистина! Това е нахалство. Обаче аз не искам да се карам с тези създания. Те имат вид на луди, на по-дивели. Нищо не проговориха. Не съм виждал дракон, който да не говори, преди да нападне — ако ще и само за да измъчи жертвата си… Сега трябва да продължим. Не ги гледай в очите, Арен. Извърни лице, ако си принуден. Ще потеглим с естествения вятър — той духа точно от юг, а пък моето изкуство може да ми потрябва за други неща. Направлявай лодката.
„Взор“ се понесе напред и скоро отляво се откри един далечен остров, а отдясно — двата острова- близнаци, които бяха зърнали в началото. Бреговете им бяха с ниски рифове и коравата скала бе побеляла от драконов тор и малки белоглави чайки, безстрашно виещи гнездата си сред драконите.
Страшилищата се издигаха нагоре и извиваха хищен танц във висините. Нито едно не се спусна отново над лодката. Понякога те отправяха остри, силни крясъци помежду си сред въздушния вихър, но ако в тях се съдържаха думи, то Арен не можеше да ги разбере.
Лодката заобиколи малък нос и принцът видя нещо, което му заприлича на разрушена крепост. Ала беше дракон. Едното му черно крило лежеше свито под него, а другото бе опънато широко върху пясъка чак до водата и вълните леко го полюляваха като при полет. Дългото змиеобразно тяло бе проснато в цял ръст върху брега. Единият преден крайник липсваше, люспите и плътта от огромната ребрена дъга бяха разкъсани, коремът — изтърбушен, и пясъците наоколо бяха почернели от отровната драконова кръв. Но драконът беше още жив. Толкова могъщ е животът на тия същества, че само равна на тях магическа сила може да ги убие бързо. Златистозеленикавите му очи бяха отворени и когато лодката доближи, грамадната удължена глава се помръдна и ноздрите със съсък изпуснаха кълба пара, примесена с пръски кръв.
Брегът между умиращия дракон и морето бе осеян със следи от ходилата и тежките тела на неговите събратя и вътрешностите му бяха утъпкани в пясъка.
Нито дума не пророниха Ястреба и Арен, преди да се отдалечат от острова, отправяйки се към неспокойния, бурен пролив на Драконовия път, пълен с рифове, подводни плитчини и скални форми, по посока на Северните острови от двойната верига. Едва тогава Ястреба промълви:
— Това беше злощастна гледка — и гласът му бе суров и мрачен.
— Нима те… се изяждат помежду си?
— Не. Не повече от нас. Но са доведени до лудост. Речта им е отнета. Те, които са проговорили, преди хората да проговорят; те, които са по-древни от всичко живо, децата на Сегой — те са докарани до немия ужас на зверовете. О, Калесин! Къде ли са те отнесли крилете ти? Дали си жив, за да видиш своя род, потънал в срам?
Гласът му прокънтя като накалено желязо и той се взря нагоре, претърсвайки с поглед небето. Ала зад тях бяха драконите, които кръжаха ниско над скалистите острови и напоения с кръв бряг, а над тях се открояваха само синият небосвод и обедното слънце.
Дотогава никой жив човек не бе преплавал Драконовия път и не бе го зървал освен Върховният жрец. Преди двадесет и повече години той го измина целия от изток на запад и обратно. Това беше кошмар и очарование за моряка. Водата представляваше лабиринт от сини проливи и зелени плитчини и между тях Арен и жрецът с думи и жестове си проправяха внимателно пътя през рифовете и скалите. Някои бяха ниски, потопени или полупотопени под водата, покрити с водорасли, полепнали раци и морска папрат. Напомняха подводни чудовища, змиевидни или раковинообразни. Други се издигаха островърхи над морето във формата на арки и полуарки, вити кули и фантастични животни, гърбове на глигани, глави на змии, огромни, изкривени, преплетени, сякаш животът полусъзнателно се бе гърчил и ваял в камъка. Морските вълни се разбиваха в тях като шумно дихание и ги обливаха със светла, горчива пяна. Една от скалите приличаше откъм юг на приведена над морето фигура на човек, потънал в дълбок размисъл, със сгушени рамене и благородна осанка. Но щом лодката я задмина и те погледнаха от север, човекът бе напълно изчезнал, а в масивните скали се откриваше пещера, в която водата навлизаше и се плискаше с кух, кънтящ тътен. И в него сякаш се долавяше смътна дума или сричка. Когато се отдалечиха, измамният шум отслабна и сричката долетя по-ясно отпреди.
— Има ли ехо в пещерата? — попита Арен.
— Да, това е гласът на морето.
— Но той изрича някаква дума. Ястреба се вслуша. После се взря в Арен и пак в пещерата:
— Как ти се счува?
— Сякаш изрича сричката „ом“.
— В Древната реч тя означава начало или далечно минало. Ала аз я чувам като „об“, което е название на края.
— Погледни напред! — прекъсна рязко той в мига, когато Арен вече предупреждаваше;
— Плитчина!
И въпреки че „Взор“ като котка си проправяше път сред опасностите, известно време двамата бяха заети с управлението на лодката и пещерата с вечното ехо на онова загадъчно слово остана далеч назад.
Тук водата вече ставаше по-дълбока и те се измъкнаха от фантасмагоричните скали. Пред тях постепенно се появи остров с очертанията на кула. Рифовете му бяха черни, образувани сякаш от плътно споени стълбове или цилиндри, с остри ръбове и гладки повърхности, издигащи се на около триста стъпки над морето.
— Това е Владението на Калесин — каза жрецът. — Така го наричаха драконите, когато бях тук преди много години.
— Кой е Калесин?
— Най-старият…
— Той ли е съградил всичко наоколо?
— Не зная. Не зная дали изобщо е било съграждано. Не зная и на каква възраст е той. Казвам „той“, но и това не зная… В сравнение с Калесин, Орм Ембар е сукалче. А ти и аз сме като еднодневки.
Магьосникът внимателно се вгледа в ужасната скална верига и Арен също хвърли неспокоен поглед нататък, защото си мислеше как драконът би могъл да изскочи иззад далечния черен рът, тъй че сянката му едва ли не да падне върху тях. Обаче не се появи никакъв дракон. Те бавно преминаха спокойните води в завета на скалите и до тях достигаха само тътенът и шепотът на сенчестите вълни по базалтовите колони. Тук водата бе дълбока, без рифове и скали. Арен направляваше лодката, а Ястреба, застанал на носа, внимателно наблюдаваше каменните силуети и светлото небе пред тях.
Най-накрая „Взор“ излезе от сянката на Владението на Калесин в светлината на късния следобед. Те пресякоха Драконовия път. Жрецът вдигна ръка като човек, съзрял онова, което е търсил, и отвъд огромното златисто пространство пред тях на златисти криле долетя драконът Орм Ембар.
Арен чу как Ястреба извика високо към него:
— Аро Калесин?
Той отгатна смисъла на тези думи, но не схвана отговора на дракона. При все това, винаги щом чуеше Древната реч, принцът усещаше, че е на косъм да я разбере, че почти я разбира — като език забравен, ала не непознат. На тоя език гласът на жреца звучеше по-ясно, отколкото на хардийски, и отекваше като най- нежното докосване на огромна камбана. А гласът на дракона, едновременно дълбок и пронизителен, приличаше на гонг или на съскащо подрънкване на цимбали.
Арен наблюдаваше спътника си, застанал на тесния нос, да разговаря с чудовищното същество, увиснало над него във въздуха, изпълвайки половината небе. И сърцето му бе обладано от ликуваща гордост — човекът беше толкова дребно, крехко създание и толкова силно. Защото ако само големината имаше значение, драконът би могъл с един замах на ноктестия си крайник да откъсне главата от раменете на човека, би могъл да разбие и потопи лодката, както камък потапя плаващ лист… Но Ястреба бе не по-малко опасен от Орм Ембар — и драконът знаеше това.
Жрецът извърна глава.
