може да се познае; онова, което още не съм научил.“
Западът лумна цял в луди и величествени червени езици, морето пурпурно засия, а платното стана алено като кръв. После тихо падна нощта. През тази нощ момчето спа, докато мъжът будуваше, неизменно взрян в мрака напред. Нямаше никакви звезди.
11. СЕЛИДОР
Щом се събуди на сутринта, Арен зърна бреговете на Селидор, мрачни и ниски в синевата на запад.
В двореца на Берила се пазеха стари карти от кралско време, когато търговци и пътешественици са се отправяли на далечни плавания от Вътрешните земи и Разливите са били добре познати. Върху две стени в тронната зала на принца бе изработена огромна мозайка с картата на Севера и Запада, като над самия трон в златно и сиво се очертаваше Енлад. Сега пред очите на Арен мислено изпъкваше тази гледка, съзерцавана хиляди пъти през детството. На север от Енлад бе Оскил, на запад — Ебоскил, а пък на юг — Семел и Палн. И там Вътрешните земи свършваха и оставаше само бледата синьо-зелена мозайка на пустото море, осеяна на места с дребни фигурки на делфини или китове. Накрая, в ъгъла, свързващ северната и западната стена, се намираше Нарвидуен, а отвъд него личаха три по-малки острова, После отново пусто море до самия ръб на стената, където беше Селидор, и по-нататък — нищо.
Спомняше си го ярко, витите му очертания и огромния залив в сърцето му с тесен процеп на изток. Те не достигнаха чак толкоз на север, ами се насочиха към едно дълбоко врязано заливче в най-южния край на острова и там слязоха на брега, докато слънцето бе още ниско в утринната мъгла.
Така приключи големият им пробег от рейда на Балатран до западния остров. Тишината на земята им се струваше странна, когато закотвиха „Взор“ и след толкова време стъпиха на суша.
Гед изкачи ниска дюна, чиято корона беше надвиснала над стръмния склон, задържана от силните корени на тревата по върха. Щом стигна най-горе, той се огледа на север и запад. Арен спря до лодката да обуе обувките си, които не бе носил от дълго време, извади от сандъчето меча си и го препаса, този път без да се пита дали трябва да го стори. Сетне се изкачи пред Гед, за да погледа сушата.
Дюните се редяха навътре, ниски и затревени, в продължение на около половин миля, после следваха блата, гъсто осеяни с острица и солена тръстика. Отвъд тях, докъдето стигаше взорът, се нижеха ниски жълто-кафяви хълмове. Красив и безлюден бе Селидор. Никъде нямаше ни следа от човек, човешка дейност или поселище. Не се виждаха зверове, а обраслите с тръстики езера не бяха обитавани от ята чайки, диви патици или от други птици.
Те се спуснаха по вътрешната страна на дюната и пясъчният склон ги откъсна от шума на вълните и от гласа на вятъра. Всичко притихна.
Между крайбрежната дюна и следващата имаше закътана долчинка с чист пясък и утринното слънце топло огряваше западния й склон.
— Лебанен — каза жрецът, защото сега се обръщаше към момчето с истинското му име. — Не можах да спя миналата нощ, но сега трябва. Остани до мен на пост.
Той легна на припек, понеже в сянката беше студено, заслони очи с ръце, въздъхна и заспа. Арен седна до него. Не виждаше нищо освен белите склонове на долчинката и тревата, поклащаща се върху дюната на фона на мъгливосиньото небе и жълтото слънце. Не се чуваха никакви звуци освен глухият шепот на морската пяна и шушненето на вятъра в песъчинките.
Арен зърна нещо като орел, който летеше високо; ала не беше орел. Той закръжи и се спусна долу, а разперените му златни криле пронизително изплющяха. Закрепи се с огромните си нокти на върха на дюната. Гигантската му глава бе черна, с огнени отблясъци от слънцето.
Драконът пропълзя малко надолу по склона и проговори:
— Агни Лебанен.
Застанал между него и Гед, Арен отвърна:
— Орм Ембар.
И изтегли голия си меч.
Сега оръжието не тежеше. Гладката изтрита дръжка легна удобно в ръката му. Острието излезе леко, с готовност от ножницата. С цялата си сила древният меч бе готов да му служи, защото той вече знаеше как да го употребява. Този меч му принадлежеше.
Драконът отново заговори, обаче Арен не го разбра. Погледна към спящия си другар, когото плясъкът на криле не беше събудил, и каза на госта:
— Моят повелител е уморен. Той спи.
При тези думи Орм Ембар допълзя и се сви в дъното на долчинката. Изглеждаше тромав на земята, не така лек и волен, както при полет, но имаше някаква зловеща грация в местенето на ноктестите му стъпала и извивката на назъбената му опашка. Като слезе долу, той сви крака под себе си, изправи грамадната си глава и застана неподвижен: сякаш символ, изваян върху войнишки шлем. Арен усещаше погледа на искрящото му око на по-малко от десет стъпки и слабия дъх на изгоряло, който витаеше около него. Това не бе зловонен мирис — сух и остър, той беше в унисон с дъха на морето и соления пясък — едно чисто и диво ухание.
Слънцето се издигна, докосна Орм Ембар и драконът запламтя като статуя, излята от желязо и злато.
Гед все още спеше напълно отпуснат, без да усеща госта, както спящият фермер не забелязва своето куче.
Така измина около час и Арен се стресна, виждайки жреца седнал до него.
— Толкова ли си свикнал с драконите, че заспиваш между лапите им? — разсмя се Гед и се прозя. После се изправи и заговори на Орм Ембар на Древната реч.
Преди да отговори, Орм Ембар също се прозя — било от сънливост, било от предизвикателство — и това откри гледка, каквато малцина са доживели да видят: редиците жълтеникаво-бели зъби, продълговати и остри като мечове, раздвоения огненочервен език, двойно по-дълъг от човешки ръст, димящата пещера на гърлото.
Орм Ембар каза нещо и Гед понечи да отвърне, когато и двамата се обърнаха и погледнаха Арен. Те ясно бяха чули в тишината съскането на метал, изхвръквал от ножницата. Арен гледаше нагоре към върха на дюната зад главата на жреца и ръката му държеше меча.
Там, озарен от слънцето, бе застанал един човек и вятърът леко повяваше в дрехите му. Той стоеше неподвижно като истукан и само краищата и качулката на наметката му потрепваха. Косата му бе черна, дълга и падаше на гъсти лъскави къдрици. Беше висок, с широки рамене, силен и хубав човек. Очите му се взираха сякаш отвъд тях, към морето. Усмихваше се.
— Зная те, Орм Ембар — заговори той. — И тебе също, Ястребе, макар че си остарял от последния път, когато те видях. Сега, казват, си Върховен жрец. Станал си знаменит и стар. А водиш млад слуга със себе си: несъмнено послушник от онези, дето изучават изкуството на Острова на мъдреците. Какво ви довя двамата тук, така далеч от Роук и непристъпните стени, които пазят повелителите от всяка злина?
— Има пролом в друга стена, по-велика от тях — рече Гед, като хвана с две ръце жезъла си, гледайки мъжа. — Но няма ли да се изправиш пред нас в плът и кръв, за да можем да поздравим оня, когото толкова отдавна търсим?
— В плът и кръв? — каза мъжът и отново се усмихна. — Нима плътта, тялото, месото са от значение между двама магьосници? Не, нека се срещнем дух с дух, Върховни жрецо.
— Мисля, че не можем да го сторим. Момче, прибери меча. Това е само сянка, привидение, а не истински човек. Все едно да разсечеш вятъра. В Хавнър, когато косата ти беше бяла, те наричахаме Коб. Но то не беше истинското ти име. Как да те наричаме, когато пак те срещнем?
— Наричайте ме повелител — произнесе високата фигура на върха на дюната.
— Да, и как още?
— Крал и господар.
При тези думи Орм Ембар изсъска страховито и огромните му очи пламнаха. Ала драконът извърна грамадната си глава от мъжа и остана свит на своето място, сякаш не можеше да се движи.
— А къде да те намерим и кога?
— В моите владения, когато аз благоволя.
