какъвто беше.
— Не мога да го изразя — каза огорчено Гед. Но принцът си спомни часа на първата им среща в Двора на водоскока, мъжа, коленичил пред падащата струя. И в гърдите му се надигна радост, чиста като онази вода от спомена. Той погледна своя спътник и промълви:
— Аз отдадох любовта си на онова, което е достойно за нея. Не е ли то царството, непресъхващият извор?
— Да, момчето ми — рече Гед с нежност и болка.
Те продължиха да вървят мълчешком. Ала сега Арен гледаше през очите на приятеля си великолепието на живота, който се откриваше наоколо в тази тиха, пуста земя, сякаш магия, по-силна от всичко, бе вплетена във всяка тревица, във всяка сянка, във всеки камък. Така, преди да замине завинаги, човек се вглежда в любимите си места и ги съзира съвършени, истински, скъпи, такива, каквито не ги е виждал никога и няма да ги види вече.
Малко преди спускането на вечерта от запад нахлуха гъсти облаци, довеяни от силните морски ветрове, и избухнаха в пламъци пред диска на залязващото слънце. Както събираше съчки за огън в речната долина, озарен от червеното сияние, Арен вдигна очи и на около десет крачки пред себе си забеляза да стои човек. Лицето му бе неясно и странно, но момчето го разпозна — Сопли, бояджията от Лорбанъри, който беше мъртъв.
Зад него стояха други, всички с мрачни втренчени лица. Те сякаш говореха, ала Арен не чуваше думите им, а само някакъв шепот, отнасян от западния вятър. Някои бавно започнаха да приближават.
Той се изправи, погледна към тях, после към Сопли. След това се обърна гърбом, наведе се, вдигна от земята още една съчка, макар че ръката му трепереше. Прибави я към товара си, сетне още една и още една. Пак се изправи и надзърна зад себе си. В долчинката не беше останал никой. Само червената светлина гореше в тревата. Върна се при Гед и стовари съчките за огъня, без да каже нищо за онова, което бе видял.
През цялата нощ в мъглистия мрак на тази земя, напусната от всичко живо, всеки път, щом се стреснеше в своя неспокоен сън, Арен долавяше наоколо си шепота на душите на мъртвите. Той напрягаше цялата си воля да не слуша и отново заспиваше.
Двамата с Гед се събудиха късно, когато слънцето, показало се цяла длан над хълмовете, най-после се отърси от мъглата и озари студения пейзаж. По време на леката им сутрешна закуска долетя драконът и закръжи във въздуха над тях. От устата му изригваше огън, искри и дим летяха от червеникавите му ноздри. Зъбите му проблясваха като остриета от слонова кост сред тези огнени езици. Той обаче не каза нищо, макар че Гед го поздрави и на собствения му език извика към него:
— Откри ли дирите му, Орм Ембар?
Драконът отметна глава назад, огъна някак странно тялото си и загреба въздуха с острите си сякаш бръснач хищни нокти. След туй бързо се понесе на запад, без да откъсва поглед от тях.
Гед стисна тисовия жезъл и го удари в земята:
— Но той не може да говори! Словата на Сътворението са му отнети, онемял е като змия, като безсловесен червей, мъдростта му е заключена в мълчание. Въпреки това той може да ни покаже пътя и ние ще го последваме!
Преметнали на гръб леките си вързопи, те закрачиха на запад през хълмовете, накъдето бе полетял Орм Ембар.
Повече от осем мили изминаха все със същия бърз, равномерен ход. Сега морето се разстилаше от двете им страни и те вървяха по един вододел, който минаваше през сухи тръстики и вити речни корита и накрая се спускаше в издаден пясъчен бряг с цвят на слонова кост. Това беше най-западният нос на сушата, краят на земята.
Орм Ембар се бе свил на тоя жълтеникаво-бял пясък с наведена глава подобно разярена котка и издишаше огнени пламъци. Малко по-нататък, между него и дългите ниски вълни на морето, имаше нещо като колиба или заслон, толкова бяло, сякаш построено от изсъхнал от памтивека плавей. Но плавей не растеше на този бряг, който не граничеше с никаква друга земя. Когато наближиха, Арен забеляза, че порутените стени са изградени от огромни кости — първоначално ги взе за китови, ала сетне видя искрящите триъгълни шипове като ножове и осъзна, че са от дракон.
Те стигнаха до мястото. Морското слънце проблясваше в процепите между костите. Трегерът на вратата бе от бедрена кост, по-дълга от човешки ръст. Върху него стоеше човешки череп, втренчен с кухите си очи в хълмовете на Селидор.
Спряха тук и щом вдигнаха поглед към черепа, един човек се показа отвътре и застана на прага. Носеше старовремска ризница от позлатен бронз, съдрана сякаш от сабя, а украсената със скъпоценни камъни ножница на меча му беше празна. Лицето му бе сурово, с черни извити вежди и тесен нос. Имаше тъмни, проницателни, тъжни очи. По ръцете, гърлото и страните му се забелязваха рани. Бяха зараснали, но смъртоносни рани. Той стоеше прав и неподвижен и ги гледаше.
Гед направи крачка към него. Те си приличаха по нещо, застанали така, един срещу друг.
— Ти си Ерет-Акбе — рече Гед. Другият го изгледа продължително и кимна веднъж, обаче нищо не каза.
— Значи дори и ти трябва да се подчиниш на волята му! — Гняв звучеше в гласа на Гед. — О, повелителю, най-добрият и най-храбрият от всички ни, почивай в славата си и в смъртта!
И издигнал ръце, Гед ги спусна с величествен жест и повтори онези думи, които бе изрекъл пред множеството мъртви. Дланите му оставиха за миг във въздуха широка светла диря. Когато тя се стопи, човекът в ризницата бе изчезнал и само слънцето ярко огряваше мястото му върху пясъка.
Гед удари с жезъла си по костената къща, тя рухна и също изчезна. Нищо не остана от нея освен една огромна ребрена кост, която се подаваше от земята.
Той се обърна към Орм Ембар:
— Тука ли е, Орм Ембар? Това ли е мястото? Драконът отвори уста и силно изсъска.
— Тук, на последния бряг на света. Добре! Гед разтвори ръце, хванал в лявата черния тисов жезъл, и с жест на призоваване заговори. Въпреки че използваше езика на Сътворението, Арен накрая разбра, защото това призоваване имаше сила над всички и всеки, който го чуеше, трябваше да го разбере:
— Призовавам те тук и сега, враг мой, пред моите очи и в твоята плът и те заклинам в думата, която не ще бъде произнесена преди свършека на времето, ела!
Но когато трябваше да изрече името на призовавания, Гед каза само: „Враг мой.“
Последва тишина, като че гласът на морето бе замлъкнал. Арен помисли, че слънцето се скри и потъмня, макар то да се издигаше високо в ясното небе. Над брега се спусна мрак, сякаш гледан през опушено стъкло. Пред самия Гед мракът стана особено гъст и беше трудно да се види каквото и да било. Можеше да се предположи, че там няма нищо, нищо, върху което да падне светлината, само безформеност.
Изведнъж от нея изникна човек. Същият, когото бяха видели на дюната, чернокос, дългорък, жилав и строен. Сега държеше дълъг жезъл или стоманено острие, гравирано цялото с руни, и го насочи към Гед, който излезе насреща му. В погледа му имаше странен израз, сякаш очите му бяха невиждащи, ослепени от слънцето.
— Идвам — каза той — по своя воля и по собствен път. Ти не можеш да ме призовеш, Върховни жрецо. Аз не съм сянка. Аз съм жив. Само аз измежду всичките съм жив! Ти се мислиш за жив, ала си умиращ, умиращ. Знаеш ли какво държа в ръката си? Жезъла на Сивия жрец — онзи, който изпрати Нерегер в забвение, повелителя на моето изкуство. Но сега аз съм повелителят. И ми омръзна да си играя на дребно с тебе.
При тези думи той протегна напред стоманеното острие, за да докосне Гед, който стоеше като схванат и онемял. Арен бе само на крачка зад него и с цялата си воля се стремеше да излезе напред, обаче не можеше да се помръдне, не можеше дори да постави ръка върху дръжката на меча и сякаш си бе глътнал езика.
Ала над Гед и Арен, високо над главите им, във вит полет се появи туловището на дракона, огромно и огнено, и с всички сили се спусна върху другия, тъй че омагьосаното стоманено острие се заби до дръжката в беззащитните драконски гърди. Но мъжът бе съборен под неговата тежест, смазан и изпепелен.
Орм Ембар се надигна отново от пясъка, изви гръбнак, изплющя с криле и избълва огнени съсиреци, като простена. Опита се да полети и не успя. Гибелният хладен метал беше пронизал сърцето му. Той се свлече
