Събуди се изведнъж. Певецът до тях беше замлъкнал. И не само той, а и всички останали на близките и далечните салове. Тънките гласове бяха заглъхнали като далечно писукане на морски птици и всичко бе притихнало.
Арен се озърна през рамо на изток, очаквайки да види зората. Но само пълната луна плаваше ниско, едва изгряла, златна сред летните звезди.
После обърна поглед на юг и съзря високо в небето жълтата звезда Гобардон, а под нея — осемте и спътника, до последния. Руната на края светеше ясна и огнена на небосвода. Той погледна Ястреба и забеляза затъмненото му лице, обърнато към същото съзвездие.
— Защо спираш? Още не е ден, нито дори зазоряване.
Мъжът се запъна и пророни:
— Не зная.
— Продължи песента си. Големият танц все още не е свършил.
— Не зная думите — каза певецът и надигна глас сякаш от ужас. — Не мога да пея. Забравил съм песента.
— Запей друга тогава!
— Няма повече песни. Всичко е свършено — извика певецът, пристъпи напред и се преви на палубата. Вождът го гледаше изумен.
Саловете се люлееха под огъня на пращящите факли, всичките притихнали. Тишината на морето обгърна слабо трепкащите върху него живот и светлина и ги погълна. Танцьорите не помръднаха.
Тогава на Арен се стори, че сиянието на звездите помръкна, ала на изток не се зазоряваше. Обхвана го ужас и той си помисли: „Няма да има изгрев. Няма да има ден.“
Жрецът стана. По жезъла му се плъзна светлик, бял и бърз, най-ярък около златната руна, изваяна в дървото.
— Танцът не е свършил — рече той. — Нито нощта. Запей, Арен.
Арен искаше да каже: „Не мога, повелителю“, но вместо това погледна към деветте звезди на юг, пое дълбоко дъх и запя. Гласът му, слаб и сипкав в началото, се извиси с песента, а тя бе най-древната песен за сътворението на Еа, за Равновесието на мрака и светлината и извикването на зелените земи от онзи, който изрекъл Първото слово — най-стария повелител, Сегой.
Преди да свърши изпълнението, небето избледня в сивкавосиньо и на него останаха смътно да светят само луната и Гобардон, докато факлите съскаха във вятъра на зазоряването. Щом приключи песента, Арен замлъкна. И танцьорите, насъбрали се да го послушат, тихо се разотидоха по саловете, а изтокът продължи да светлее.
— Песента беше хубава — каза вождът. Думите му прозвучаха неуверено, макар че се стремеше да говори спокойно. — Нямаше да е добре да се прекъсне Големият танц, преди да е свършил. Ще накарам да набият певците с водораслови камшици.
— По-добре ги успокой — предложи Ястреба. Той още стоеше изправен и гласът му бе суров. — Никой певец не избира мълчанието. Ела при мен, Арен.
Магьосникът се обърна и тръгна към навеса, а Арен го последва. Но чудатостите на това разсъмване не бяха свършили, защото точно тогава, когато хоризонтът на изток побеля, от север долетя огромна птица. Тя беше толкова високо, че крилете й улавяха светлината на слънцето, което още не бе огряло света, и махаха позлатени във въздуха. Арен извика, сочейки към нея. Изненадан, жрецът погледна нагоре. Лицето му стана сурово и тържествено и той се провикна силно:
— Нам хиеда аро Гед, арквейса — което на езика на Сътворението ще рече: „Ако търсиш Гед — той е пред тебе.“
И като хвърлен златен лот, с широко разперени криле, гигантски и мълниеносни, с хищни нокти, които биха разкъсали цял вол като мишка, и със завихрено огнено дихание в огромните ноздри, драконът се спусна стремглаво сякаш сокол над разлюления сал.
Хората от саловете се развикаха. Някои се свиха долу, други скочиха в морето, а трети гледаха с удивление, по-силно от страха.
Драконът закръжи над тях. Сигурно имаше деветдесет стъпки от единия до другия край на ципестите му криле, които грееха подобно златист дим под задалото се слънце; тялото му бе също тъй дълго, но тънко, извито като хрътка, назъбено като гущер, люспесто като змия. По тесния му гръбнак се проточваха ред зъбци с формата на бодли и с дължина при извивката на гърба поне три стъпки. Надолу те се смаляваха все повече, докато последният на върха на опашката изглеждаше колкото острието на къс нож. Бодлите бяха сиви, люспите също стоманеносиви, ала със златист отблясък. Очите му бяха зелени и дръпнати.
Вождът, воден от страх за своите хора (да не говорим, че и за себе си), извади от заслона един от онези харпуни, с които ловяха китове — по-дълъг от самия него, със заострен костен обков. Като го закрепи в малката си жилеста ръка, той затича напред, за да добие тласък и да го запрати нагоре в тесния, незащитен корем на дракона, който се извиваше над сала. Щом видя това, Арен се събуди от вцепенението си, хвърли се, хвана ръката му и го повали заедно с харпуна.
— Искаш да го разгневиш с твоите глупави карфици ли? — задъхваше се той. — Нека Господарят на драконите да говори пръв!
Вождът, останал без въздух в борбата, глупаво зяпаше ту Арен, ту жреца, ту дракона. Обаче не промълви нито дума. Тогава заговори драконът.
Никой не го разбра освен Гед, към когото бяха отправени словата му, защото драконите използват само Древната реч, която е техният език. Гласът му бе мек и съскащ като мяукането на разгневена котка, но силен и страховито мелодичен. Който чуеше този глас, замръзваше заслушан.
Жрецът му отвърна кратко и драконът отново заговори, задържайки се на леките си криле над главата му. „Досущ като водно конче, увиснало във въздуха“ — помисли си Арен. Тогава жрецът произнесе една- единствена дума:
„Мемеас“ („Ще дойда“). И издигна тисовия си жезъл. Драконът отвори челюсти — кълбо дим се изви от тях в дълга арабескова фигура. Златистите криле изплющяха подобно гръм, вдигайки огромен вятър, който миришеше на изгоряло. Изви се и мощно полетя на север.
Саловете бяха притихнали. Чуваше се само как децата тихо хленчат и проплакват, а жените ги успокояват. Някои мъже излизаха от морето и се качваха горе, малко засрамени. А забравените факли догаряха под първите лъчи на слънцето.
Жрецът кимна към Арен. Лицето му беше озарено като от радост или проблясък на гняв, но той изрече спокойно:
— Трябва да тръгваме, момче. Вземи си сбогом и ела.
Магьосникът се обърна, благодари на вожда и се прости с него. После премина от големия сал през други три, все още допрени за танца, докато стигна до сала, към който бе вързана „Взор“. Лодката бе следвала града на салове в бавното му плаване на юг, люлеейки се празна отзад. Ала сега децата на откритото море бяха налели изпразнената бъчонка със скътана дъждовна вода и попълнили хранителните запаси в знак на почит към гостите — защото много от туземците вярваха, че Ястреба е едно от Свещените същества, приело формата на човек вместо на кит. Когато Арен пристигна, той беше вдигнал платното. Принцът отвърза въжето и скочи в лодката. В същия миг тя се отдели от сала и платното й се опъна като при силен вятър, макар че духаше само слаб утринен бриз. Извъртя се и полетя на север в посоката на дракона, лека като перце, носена от вятъра.
Щом Арен се обърна, градът на саловете вече приличаше на разпилени по морето ситни тресчици и вейки — заслоните и прътовете на факлите. Скоро и те се загубиха в отблясъците на утринното слънце по водата. „Взор“ летеше напред. Носът й пореше вълните и изпод него хвърчаха кристални пръски, които заслепяваха очите.
Никой земен вятър не би подел тази малка лодка така бързо освен по време на буря и тогава тя би могла да потъне в разбеснелите се вълни. Не земен вятър, а магическо слово и сила я караха тъй устремно да лети. Жрецът дълго време стоя до мачтата, зорко наблюдавайки. Накрая седна на старото си място до лоста на кормилото, постави ръка върху него и погледна към Арен.
— Това беше Орм Ембар — каза той. — Драконът на Селидор, родственик на Великия Орм, който уби Ерет-Акбе и бе убит от него.
— Търсеше ли някого, повелителю? — попита Арен, защото не беше сигурен дали жрецът е отправил
