без нищо. Той не защити Сопли, нито отклони копието от самия себе си. Поведе ги към гибел и не ги спаси. Сега Сопли бе мъртъв, а и той умираше. И принцът щеше да умре. Заради този човек и всъщност съвсем напразно.
Така Арен погледна на него с ясните очи на отчаянието и разпозна нищото.
Не се събуждаше у него споменът за водоскока под самодивското дърво, нито за бялата магическа светлина в мъглата над кораба за роби, нито за печалните градини край къщата на бояджиите. Никаква гордост или воля не се пробуждаха у него. Той гледаше как зората се издига над притихналото море, където в ниското пълзяха огромни вълни с цвят на аметист и всичко приличаше на сън, избледняло, изпразнено от присъствието и силата на реалността. И в дълбините на съня и на водата нямаше нищо — само бездна и пропаст. Нямаше дълбини.
„Взор“ се движеше неравномерно и бавно, следвайки променливото настроение на въздушните течения. Отзад в изгряващото слънце се стопяваха черните върхове на Обхол, откъдето прииждаше вятърът и носеше лодката далеч от сушата, далеч от света, навътре в открито море.
8. ДЕЦА НА ОТКРИТОТО МОРЕ
Към пладне Ястреба се размърда и поиска вода. След като отпи, той попита:
— В каква посока плаваме?
Защото платното над главите им беше опънато и „Взор“ се гмуркаше и издигаше като ластовичка върху дългите вълни.
— На запад или северозапад.
— Студено ми е — промълви Ястреба. Слънцето сияеше и изпълваше лодката с топлина. Арен не каза нищо.
— Опитай да държиш посока на запад. Към Уелоги, западно от Обхол. Спри на сушата там. Трябва ни вода.
Момчето се взря напред към пустото море.
— Какво има, Арен?
Принцът не отговори.
Ястреба пробва да се изправи и да седне и като не успя, и се протегна към жезъла, който лежеше до сандъчето. Но не можа да го достигне и когато се опита да каже нещо, думите се спряха на пресъхналите му устни. Кръвта рукна пак изпод подгизналата и вкоравена превръзка и потече на тъничка пурпурна нишка по мургавата кожа на гърдите му. Той рязко си пое дъх и затвори клепачи.
Арен го погледна без никакво чувство и не за дълго. Пристъпи към носа и отново се сви там, втренчил очи напред. Устата му бе пресъхнала. Вятърът, който сега духаше стабилно от изток над откритото море, беше сух като пустинен. Имаха само един-два литра вода в бъчвичката и те според Арен бяха за Ястреба, не за него — изобщо не му хрумна да пие от тази вода. Той бе опънал въдиците, понеже откакто напуснаха Лорбанъри, бе научил, че суровата риба утолява и глада, и жаждата. Обаче нищо не се хващаше. Все едно — нямаше значение. Лодката плаваше ли, плаваше из водната пустиня. Над нея, по небесната шир, също от изток на запад, плаваше слънцето — бавно, но спечелвайки накрая надпреварата.
За момент Арен помисли, че на юг вижда някакви сини възвишения, които можеха да бъдат суша или облак. Вече часове наред лодката се движеше на северозапад. Той не направи опит да я обърне и да промени курса — остави я да си върви. Сушата можеше да е истинска, ала можеше и да не е. Нямаше никакво значение. Цялото това необятно огнено великолепие от вятър, слънце и море беше за него само дим и мъгла.
Настъпи мрак, после светлина, пак мрак и пак светлина — като барабанни удари върху опънатото платно на небето.
Арен провлече ръка по вълните зад борда. За миг я зърна съвсем ясно — тя светлееше бледозеленикава изпод живата вода. Наведе се и изсмука влагата от пръстите. Бе горчива и болезнено изгори устните му, но той опита отново. Започна да му се гади, преви се да повърне, обаче само малко жълта течност опари гърлото му. Страхуваше се да приближи до Ястреба, защото водата бе свършила. Цял се тресеше въпреки горещината. Всичко беше тихо, сухо и ярко, ужасно ярко. Принцът скри очи от светлината.
В лодката стояха трима мъже, тънки като върлини, с ъгловати лица и сивооки, прилични на жерави или чапли. Имаха пискливи птичи гласове. Нищо не им се разбираше. Един от тях коленичи до него с тъмен мех в ръка и му даде да пие — беше вода. Арен пи ненаситно, задушаваше се, отново пиеше, докато пресуши съда. Тогава се огледа, мъчейки се да се вдигне на крака:
— Къде е той, къде е той?
Защото на „Взор“ редом с него бяха само тримата странни слаби мъже.
Те го погледнаха, без да разбират.
— Другият — промълви момчето прегракнало, като трудно произнасяше сричките с възпаленото си гърло, — приятелят ми.
Единият от тях усети отчаянието му, макар и не по думите. Леко постави ръка на рамото му, а с другата посочи:
— Ето там.
Арен се обърна. И видя на север пред лодката редица салове, скупчени или пръснати из морето — толкова много салове, че приличаха на есенни листа върху езерна повърхност. По средата на всеки имаше ниска каюта или заслон, на някои дори стърчаха мачти с напречни рейки. Те плаваха като листа, леко се издигаха и спускаха, щом под тях преминеха огромните вълни на западното море. Помежду им като сребро проблясваха просеки вода, а отгоре виснеха дъждовни облаци, златистовиолетови, и затуляха небето на запад.
— Ето там — посочи мъжът към голям сал, близо до „Взор“.
— Жив ли е?
Всички го погледнаха и накрая някой от тях разбра:
— Жив е, той е жив.
Тогава Арен заплака, разтърсван от сухи хлипове. Единият от мъжете пое китката му в своята силна издължена ръка и го изведе от „Взор“ на сала, към който бе завързана лодката. Съоръжението бе така огромно и леко на повърхността, че не потъна дори малко под тяхната тежест. Мъжът преведе Арен, докато друг от тях протегна тежка кука с извит зъб на акула и придърпа един близък сал, така че да скочат на него. Там непознатият заведе Арен до някакъв навес, открит от едната страна и заслонен с платнище откъм останалите три.
— Легни — каза му той и Арен не разбра нищо повече.
Лежеше, изпружен по гръб, и погледът му блуждаеше по зеления навес, изпъстрен със ситни точици светлина. Струваше му се, че се намира в ябълковите градини на Семермин, където принцовете на Енлад прекарват лятото в планините над Берила. Все едно, че лежеше в гъстата трева на Семермин и виждаше слънчевите лъчи сред ябълковите клони.
Скоро дочу плисъците и ударите на водата изпод сала и тънките гласове на хора, които говореха хардийски, обичайния език на Архипелага, но с много променено звучене и интонация, тъй че бе труден за разбиране. Тогава осъзна къде е попаднал — отвъд Архипелага, отвъд всички острови, в открито море. Ала остана все така спокоен, сякаш лежеше в тревата сред градините на своето родно място.
Помисли си, че трябва да стане, и се изправи. Тялото му беше отслабнало и изгоряло, краката трепереха, обаче все още го държаха. Отметна тъканото платно, което ограждаше навеса, и се озова навън, в тишината на следобеда. Бе валяло, докато е спал. Дървенията на сала — огромни, гладки, четвъртити трупи, плътно прилепнали един до друг — бе потъмняла от влага, а косата на тези слаби полуголи хора беше черна и мокра от дъжда. Но небето бе наполовина прояснено и там, където слънцето грееше, облаците на сребристи купове плаваха на североизток.
Един от мъжете се приближи предпазливо до Арен и спря на няколко крачки от него. Беше слаб и нисък, не по-висок от дванадесетгодишно момче. Очите му бяха издължени, големи и тъмни. Носеше копие с остър връх от слонова кост.
Арен му заговори:
— Аз дължа живота си на тебе и твоите хора. Мъжът кимна.
