— Ще ме заведеш ли при моя приятел?
Обръщайки се, човекът извика с глас, пронизителен като писък на морска птица. После приклекна на пети в очакване и Арен стори същото.
Саловете бяха с мачти, но мачтата на техния нямаше рейки. На рейките се закрепваха платна, сравнително малки за тия съоръжения, от кафеникава материя, която не беше брезент, ами изглеждаше по-скоро като сукно, бито, а не тъкано. Един сал, отдалечен на четвърт миля, спусна с въжета кафеникавото си платно и бавно си запроправя път, разблъсквайки останалите, докато се изравни със сала на Арен. Когато ги отделяха само три стъпки вода, мъжът до принца стана и леко прескочи оттатък. Арен стори същото и тромаво се просна по корем. Краката му бяха загубили пъргавината си. Вдигна се и забеляза, че мъничкият човек го гледа, но не подигравателно, а с одобрение: явно хладнокръвието на момчето бе спечелило неговото уважение.
Този сал беше по-голям и се издигаше по-високо над водата от останалите. Направен бе от трупи, дълги четиридесет стъпки и широки четири, потъмнели и изтрити от употреба и старост. Край няколкото навеса или заслона стояха странно изваяни дървени статуи, а пък в четирите краища се извисяваха върлини, върху които бяха прикрепени ветрила от пера на морски птици. Водачът му го придружи до най-малкия заслон и там видяха Ястреба, потънал в сън.
Арен приседна под заслона. Водачът се върна на другата платформа и той остана, необезпокояван от никого. След около час една жена от съседния сал му донесе храна: студено ястие от риба с някакви прозрачни зелени късчета, солено, ала вкусно, и чашка вода, застояла, с дъх на смола от запушалката на съда. Тя му поднесе водата като съкровище, с което го удостоява. Той я изпи почтително и не поиска още, макар че би погълнал десет такива чаши.
Рамото на Ястреба бе умело привързано. Магьосникът спеше дълбоко. Когато се събуди, погледът му беше ясен. Съзря Арен и се засмя с онази мила, радостна усмивка, която винаги бе изненадваща на неговото сурово лице. Арен отново почувства, че плач напира в гърлото му. Положи длан върху ръката на Ястреба, без да каже дума.
Един от хората на саловете дойде и клекна на сянка под съседния заслон — по-голям, изглежда, нещо като храм, със сложни ъгловати очертания на входа и изваяни от дърво подпори на вратата във формата на китове. Мъжът бе слаб и нисък като другите, с момчешка фигура, ала чертите на лицето му бяха резки, изпити от годините. Бе покрит само с една препаска, но целият обгърнат с достойнство.
— Той трябва да спи — каза мъжът и Арен остави Ястреба и се приближи към него.
— Ти си вождът на този народ — рече Арен, който умееше да разпознае един принц.
— Да — отговори мъжът с леко кимване. Момчето застана пред него право и неподвижно. В
същия миг тъмните очи на туземеца срещнаха за кратко неговите.
— Ти също си вожд — отбеляза той.
— Да — отвърна Арен.
Много му се искаше да знае как човекът от саловете беше разбрал това, обаче остана невъзмутим:
— Но аз служа тук на моя повелител.
Вождът на салджиите произнесе нещо, което гостът въобще не разбра — думи, променени до неузнаваемост или неизвестни нему. После попита:
— Защо сте дошли в Балатран?
— Търсим…
Ала Арен не знаеше колко може да каже, нито какво всъщност. Всичко, което се случи и което търсеха, му изглеждаше толкова далечно, че бе съвсем объркано в съзнанието му. Накрая обясни:
— Отидохме в Обхол. Там ни нападнаха, щом излязохме на сушата. Моят повелител беше ранен.
— Ами ти?
— Мен не ме раниха — отвърна Арен. Хладното самообладание, което бе усвоил през детството си в двореца, му служеше добре. — Но имаше нещо, нещо като лудост. Един човек, който пътуваше с нас, се удави. Цареше страх.
Той спря да говори и остана смълчан.
Вождът го наблюдаваше с черни, непроницаеми очи и най-накрая рече:
— Значи тук сте дошли случайно.
— Да. Все още ли се намираме в Южния разлив?
— Разлив? Не. Островите — със своята тънка, почерняла ръка вождът описа кръгово движение колкото четвърт окръжност на североизток, — островите са там. Всички острови.
Сетне посочи вечерното море напреде им, от север през запад на юг, и каза:
— Морето.
— От коя земя сте вие, повелителю?
— От никоя земя. Ние сме деца на откритото море. Арен се взря в острите черти на лицето му. После огледа грамадния сал с неговия храм и високите идоли, всеки от които изваян от цяло дърво — внушителни фигури на богове, смесица от делфин, риба, човек и морска птица. Погледна хората, заети с работа — те тъчаха, дялкаха, ловяха риба, готвеха върху високи платформи, отглеждаха деца. Погледна саловете наоколо — поне седемдесет на брой, пръснати по водата в огромен кръг с диаметър около миля. Това бе цял град — тънки струйки пушек се вдигаха над далечните навеси, детски гласове се носеха с вятъра. Това бе град, а под неговите основи — бездната.
— Никога ли не спирате на суша? — попита момчето с тих глас.
— Веднъж в годината. Отиваме на Голямата дюна. Там сечем дърва и поправяме саловете. Туй става през есента; после поемаме на север след сивите китове. През зимата се разделяме — всеки сал остава сам. А напролет идваме в Балатран и се срещаме. Тогава се движим от сал на сал, стават женитби, играем Големия танц. Това са пътищата на Балатран. Оттук на юг върви голямото течение. Лятно време ние се носим по него, докато видим Свещените същества — сивите китове, които плуват на север. И тогава поемаме след тях, за да се върнем накрая за малко на бреговете на Емах върху Голямата дюна.
— Всичко това, повелителю, е удивително — каза Арен. — Никога не съм чувал за такъв народ като вашия. Моето родно място е далеч оттука. Ала и там, на островите на Енлад, ние танцуваме Големия танц в навечерието на лятното слънцестоене.
— Вие стъпвате по земята, което е по-безопасно — рече вождът сухо. — Ние танцуваме над дълбокото море.
Сетне запита:
— Как се казва твоят повелител?
— Ястреба — отвърна Арен.
Вождът повтори сричките, но ясно бе, че те не съдържат смисъл за него. И туй, повече от всичко останало, накара Арен да повярва на разказа му. Тези люде живееха в морето от година на година, в открито море — далеч от всяка земя и дъх на земя, отвъд полета на земните птици, отвъд знанието на другите хора.
— Смъртта бе влязла у него — кимна вождът. — Той трябва да спи. Върни се на сала на Звездата. Аз ще изпратя да те повикат.
Мъжът се изправи. Макар че бе напълно уверен в себе си, очевидно не беше съвсем сигурен дали да се държи с Арен като с равен или просто като с момче. Арен предпочиташе второто в дадената ситуация и прие да бъде отпратен, обаче се сблъска с нов проблем. Саловете пак се бяха отдалечили един от друг и помежду им се лееше стотина ярда гладка атлазена вода.
Вождът на децата на откритото море се обърна към него още веднъж и каза кратко:
— Плувай!
Принцът предпазливо се потопи във водата. Хладината й приятно се разля по изгорената му от слънцето кожа. Той преплува и се изкатери на другия сал, където завари група от пет-шест деца и младежи, които го наблюдаваха с нескриван интерес. Едно момиченце забеляза:
— Ти плуваш като риба на въдицата.
— А как би трябвало да плувам? — попита Арен, леко огорчен, но внимателен. Не можеше да бъде груб с толкова мъничко създание. То изглеждаше като полирана махагонова статуетка, крехка и съвършена.
— Ето така! — извика туземката и се гмурна като тюлен сред ослепително лазурните вълни. Едва след дълго и на невъобразимо разстояние се чу нейният писък и черната й гладка коса се показа на
