Арен заговори с властен тон, който всъщност бе естествен за него, и Сопли го прие, въпреки че беше десет или петнадесет години по-възрастен от принца. Лудият отвърна с вежлива готовност, макар и както винаги несвързано:
— Той иска да стигне до мястото на тайната. Но не разбирам защо. Той не иска… Не вярва в… обещанието.
— Какво обещание?
Сопли го изгледа остро с нещо от опустошената си мъжественост в очите, ала волята на Арен бе по- силна. Отговори му съвсем тихо:
— Ти знаеш. Живот. Вечен живот.
По тялото на Арен премина мразовита тръпка. Спомни си своите сънища — блатото, ямата, високите скали, мъждивата светлина. Това беше смъртта, това беше ужасът от смъртта. От нея трябваше да избяга. Да намери пътя. А там, на входа, стоеше фигура със сенчест ореол, която държеше светлинка, малка колкото перла — проблясъка на безсмъртния живот. За първи път Арен срещна очите на Сопли: светлокафяви и много чисти; в тях прочете, че най-накрая е разбрал и че Сопли също знае.
— Той — каза бояджията, като помръдна брадичка към Ястреба — не иска да отдаде името си. Никой не може да се вмъкне оттам заедно с името си. Проходът е твърде тесен.
— Ти виждал ли си го?
— В тъмното, в съзнанието си. А това не е достатъчно. Аз искам да стигна там. Искам да го съзра. В реалния свят, със собствени очи. Какво ще стане, ако… ако умра и не успея да открия прохода, мястото? Повечето хора не го откриват, те даже не знаят, че съществува, само някои от нас имат силата. Но е трудно, понеже, за да стигнеш дотам, трябва да отдадеш силата си… Не ти остават думи. Не ти остават имена. Твърде трудно е да се справиш със съзнанието. А когато… умреш, съзнанието ти… също умира. — Той се запъваше всеки път при тая дума. — Аз не искам да зная, че мога да се върна. Искам да достигна дотам. Откъм страната на живота. Искам да живея, да бъда спасен. Мразя… мразя тази вода…
Бояджията сви крайници като паяк, който пада, и медночервената му глава потъна между раменете, за да се скрие от гледката на морето.
Ала след това Арен вече не избягваше разговорите с него, защото знаеше, че Сопли споделя не само виденията му, но и страха му и че ако стане най-лошото, би могъл да му помогне срещу Ястреба.
Те държаха неотменен курс на запад, където според магьосника ги водеше Сопли, като плаваха бавно в затишията и непостоянния бриз. Обаче не Сопли ги водеше — той, който нищо не знаеше за морето, не беше виждал карта, не бе стъпвал в лодка и изпитваше болезнен ужас от водата. Всъщност водач им бе жрецът и съзнателно ги отклоняваше. Сега Арен разбираше това и виждаше основанията му. Върховният жрец съзнаваше, че те и други като тях търсят безсмъртие, което им е обещано и към което са привлечени, и може би ще го намерят. В своята гордост, в своята високомерна гордост на Върховен жрец той се страхуваше да не би те да се сдобият с него. Завиждаше им, боеше се от тях и не би допуснал някой да бъде по-могъщ от него. Беше решил да плават навътре, в открито море, отвъд всички земи, докато напълно загубят пътя и не са в състояние да се върнат обратно в света и там да умрат от жажда. Защото самият той бе готов да умре, за да им попречи да постигнат безсмъртие.
От време на време Ястреба проговаряше на Арен за едно или друго, свързано с лодката, плуваше с него в топлото море или му пожелаваше лека нощ под огромните звезди и тогава всички тези тревоги изглеждаха на момчето пълна безсмислица. Понякога то се взираше в своя спътник, виждаше твърдото му, сурово, търпеливо лице и си мислеше: „Той е мой приятел и повелител.“ И му се струваше невероятно, че се е съмнявал. Но скоро след това отново се съмняваше и със Сопли си разменяха предупредителни погледи към общия им враг.
Всеки ден слънцето печеше силно, ала помътнено. Светлината му падаше като гланц над бавно надигащото се море. Водата бе синя, небето също — без оттенъци, без промяна. Слаби ветрове подухваха и отмираха; те обръщаха платното, за да ги уловят, и бавно пълзяха към безкрая.
Най-сетне един следобед се появи лек попътен вятър и Ястреба посочи към залеза:
— Погледнете!
Високо над мачтата ято морски патици се бе подредило във формата на черна руна, изписана в небето. Патиците летяха на запад — и на другия ден оттам пред „Взор“ се откри огромен остров.
— Това е той — кимна Сопли. — Островът. Трябва да отидем до него.
— Там ли е онова място, което търсиш?
— Да. Трябва да слезем на тази суша. Няма по-далечна от нея.
— Сигурно е Обхол. Отвъд него в Южния разлив се намира още един остров, Уелоги. А в Западния разлив има острови още по-далеч от Уелоги. Сигурен ли си, че е тук, Сопли?
Бояджията се ядоса и пак започна да потреперва с клепачи. Но Арен си помисли, че той вече не говори с тях така безумно, както беше говорил в Лорбанъри.
— Да. Тук трябва да слезем. Стигнахме. Тук е мястото, което търсим. Искаш ли да се закълна, че го познавам? Да се закълна ли в името си?
— Не можеш — каза Ястреба с неумолим глас, гледайки нагоре към Сопли, доста по-висок от него. Сопли се бе изправил, за да наблюдава сушата пред тях, като се държеше здраво за мачтата. — Не прави опит, Сопли.
Лицето на бояджията се смръщи сякаш от гняв или болка.
Той погледна към планините, които се мержелееха сини в далечината отвъд надигащата се, пулсираща морска повърхност, и рече:
— Ти ме взе за водач. Мястото е тук. Трябва да слезем на брега.
— Ще слезем, разбира се. Трябва да налеем вода — каза Ястреба и отиде при лоста на кормилото. Сопли седна на своето място до мачтата, мърморейки. Арен го чу да произнася:
— Заклевам се в името си, в моето име — и така многократно, като при всяко повтаряне се свиваше болезнено.
Те доближиха острова при северен вятър и заплаваха по крайбрежието, за да търсят залив или място за спиране, но големите пенести вълни се разбиваха гръмко под палещите лъчи по целия северен бряг. Зелени планини, покрити до върховете с дървета, се припичаха на слънцето във вътрешността на сушата.
Щом заобиколиха един нос, те най-сетне се добраха до залив във формата на сърп н с бели пясъчни ивици. Тук вълните достигаха успокоени, омаломощени от носа и лодката можеше спокойно да излезе на сушата. Никаква следа от човешки живот не се виждаше нито на брега, нито горе в планините. Не се забелязваха ни лодка, ни покрив, ни струйка дим. Лекият ветрец спря веднага, щом „Взор“ навлезе в залива. Беше тихо, безветрено, горещо. Арен хвана веслата, Ястреба улравляваше. Единственият звук бе скърцането на дървените дръжки. Зелените върхове се извисяваха над залива, затваряйки кръга. Слънцето полагаше воали от нагорещена до бяло светлина над водата. Арен чуваше как кръвта бучи в ушите му. Сопли бе напуснал заслона на мачтата и пропълзял на носа, се държеше за планшира и се взираше, целият устремен към сушата. Загорялото белязано лице на Ястреба лъщеше от пот като намазано с олио. Погледът му постоянно се местеше от вълните под тях нагоре към стръмнините, потънали в зеленина.
— Ето сега — каза той на Арен и лодката. Момчето загреба три пъти надълбоко с веслата и „Взор“ леко се вряза в пясъка. Ястреба скочи долу, за да изблъска корпуса към брега с последния тласък на вълните. Но когато понечи да го блъсне, той се препъна и едва не падна, като се залови за кърмата. С огромно усилие издърпа лодката обратно във водата, преодолявайки вълната, и се метна вътре, докато „Взор“ се колебаеше между морето и брега.
— Гребете! — промълви магьосникът задавено, застанал на четири крака. От него шуртеше вода и той се опитваше да си поеме дъх. Държеше копие — с бронзов връх, дълго около две стъпки. Откъде го беше взел? И друго копие се появи, докато Арен залегна изумен над веслата.
Копието удари странично една от пейките за гребци и пропука дървото, отскачайки от единия ъгъл до другия. По скалите край брега под дърветата се движеха някакви силуети, които подтичваха приведени. Чуваха се кратки подсвирквания и свистене. Арен веднага сниши главата си между плешките, наведе се и загреба с мощни удари: два, за да излезе от плитчините, един — за да обърне лодката, и след това навътре в морето.
Сопли закрещя зад гърба му. Той хвана внезапно ръцете на принца, така че веслата изхвърчаха над водата и краят на едното удари момчето под лъжичката. За миг то остана ослепено и бездиханно.
