нито стар, не искам да умирам и няма да отида с него.“
Арен се повдигна на лакът и се загледа напред. Луната, която бе изгряла пред лодката, когато напуснаха залива Сосара, сега отново беше напреде им, залязвайки. Зад тях от изток идваше денят — мъждив и посивял.
Нямаше облаци, небето бе смътно и болезнено неясно. По-късно слънцето започна да пари, но грееше забулено, без блясък.
Целия ден те плаваха покрай бреговете на Лорбанъри, ниски и зелени от дясната им страна. Лек вятър духаше откъм сушата и издуваше платното им. Някъде привечер отминаха и последния голям нос; бризът утихна. Ястреба извика магически вятър и като пуснат сокол „Взор“ стремително полетя, оставяйки зад себе си Острова на коприната.
Бояджията Сопли седеше свит на мястото си през цялото време; очевидно имаше страх от лодки и от морето, бе налегнат от морска болест и окаян. В този миг той дрезгаво се обади:
— На запад ли пътуваме?
Залезът светеше право в лицето му. Но Ястреба кимна; проявяваше търпение и при най-глупавите му въпроси.
— Към Обхол ли?
— Обхол е на запад от Лорбанъри.
— Далеч на запад. Може би онова място е там.
— Как изглежда то?
— Откъде да знам! Как бих могъл да го видя? То не се намира в Лорбанъри. С години съм го дирил, четири-пет години в мрака, в нощта. Когато затворех очи, той ме викаше: „Ела, ела“, ала аз все не можех да отида. Аз не съм повелител на магьосниците, способен да намира пътищата в мрака. Но има и място, където може да се отиде по светло, на слънце. Милди и майка ми не успяха да проумеят това. Те търсеха само в тъмното. Тогава старият Милди умря, а майка ми загуби разсъдъка си. Забрави заклинанията, които използвахме при боядисването, и туй се отрази на ума й. Искаше да умре, обаче аз й казах да почака. Да почака, докато открия онова място. Трябва да има такова място. Щом мъртвите могат да се връщат в живота на този свят, трябва да съществува някакво място, откъдето се преминава.
— Мъртвите се връщат в живота, така ли?
— Мислех, че тия неща са ти известни — отвърна Сопли след малко, като гледаше изпитателно Ястреба.
— Аз се стремя да ги узная.
Сопли нищо не каза. Жрецът внезапно впери в него остър, прям поглед, на който не можеше да се устои, и рече ласкаво:
— Път към безсмъртието ли търсиш, Сопли? Сопли срещна очите му за миг. После сведе своята рошава, кафеникаво-червена глава, сключи ръце около глезените си и се полюля напред-назад. Изглежда, заемаше тази поза, когато се страхуваше, а щом беше в нея, нито говореше, нито слушаше какво му приказват. Арен се извърна от него отчаян и отвратен. Как щяха да пътуват дни и нощи наред със Сопли в една осемнадесетфутова лодка? То бе като да делиш едно и също тяло с някоя болна душа…
Ястреба се приближи до носа и коленичи на пейката за гребеца, съзерцавайки бледата вечер.
— Този човек има нежна душа — каза той. Арен не отговори. Само попита ледено:
— Що за място е Обхол? Никога не съм чувал за него.
— Виждал съм го единствено на картите, нищо повече… Погледни нататък — спътниците на Гобардон!
Огромната звезда с топазен цвят сега се бе издигнала по-високо в южното небе, а малко под нея блестяха едно бяло светило вляво и едно синкаво-бяло вдясно, като образуваха триъгълник и озаряваха мътното море.
— Имат ли имена?
— Повелителят на имената не знаеше. Може би жителите на Обхол и Уелоги са им дали названия. Нямам представа. Вече навлизаме в неизвестни морета, Арен, под Знака на края.
Момчето не отвърна, вгледано с някаква омраза в светлите безименни звезди над безбрежната водна шир.
Докато те плаваха на запад ден след ден, топлината на южната пролет се спускаше над водите и небето се проясняваше. Но на Арен му се струваше, че светлината е някак си мъждива, като пречупена през стъкло. Морето бе топло и плаването не освежаваше. Солената им храна беше безвкусна. Всичко бе лишено от ведрина и блясък освен през нощта, когато звездите грееха с по-могъщо сияние от всеки друг път. Той лягаше и гледаше към тях, докато заспеше. А заспеше ли, почваше да сънува — все оня сън с блатото и ямата или някаква долина, обградена от високи скали, или безконечен път надолу под надвиснало небе. И все тази мъглива светлина, и ужаса, и безнадеждния опит да избяга.
Той не спомена на Ястреба за всичко това. Не говореше за нищо съществено с жреца, за нищо освен за дреболиите, съпътстващи плаването им. Ястреба, който винаги трябваше да бъде измъкван от обичайното си мълчание, и сега беше потънал в него.
Арен започна да разбира какъв глупак е бил да се довери духом и телом на тоя неспокоен, потаен човек, дето се оставяше да бъде движен от пориви и не се стараеше дори да държи живота си в свои ръце поне колкото да го съхранява. Да, той вече бе заживял с мисълта за смъртта, защото според Арен нямаше смелост да признае собствения си провал — провала на магическото изкуство като върховна сила сред хората.
За тези, които познаваха тайните, стана ясно, че не се крият особени загадки в онова вълшебство, от което Ястреба и всички заклинатели и магьосници от неговото поколение извличаха славата и влиянието си. Нищо нямаше в него освен способи за използване на вятъра и климата, знание за лечебните свойства на билките и умели илюзии с мъгли, светлини и изменения на формите, които можеха да впечатлят невежите, но бяха само прости трикове. Светът оставаше непроменен. Нищо в магическото изкуство не даваше на човека власт над другите, нито над смъртта. Жреците не живееха повече от обикновените хора. Всичките им тайнствени слова не бяха способни да отложат и с час наближаващата гибел.
Даже в малките неща не можеше да се разчита на магията. Ястреба пестеше уменията си. Те пътуваха с природните ветрове винаги щом можеха, ловяха риба, за да се прехранват, икономисваха водата като всички други моряци. След четиридневно нескончаемо блъскане в насрещни ветрища Арен го помоли да извика малко попътен вятър в платното и когато той поклати отрицателно глава, попита:
— Защо не?
— Не бих накарал болен човек да се надбягва, нито ще поставя камък върху превит от товар гръб — отвърна Ястреба.
Не беше ясно дали говори за себе си или за целия свят. Отговорите му винаги бяха пестеливи, трудни за разбиране. В това, помисли си Арен, е същността на магьосничеството: да намекваш за голямо значение, когато не казваш изобщо нищо, и да се правиш, че бездействието е короната на мъдростта.
Арен се стараеше да не обръща внимание на Сопли, ала туй се оказа невъзможно. Във всеки случай между тях се установи нещо като връзка. Сопли не беше толкова луд или не по такъв прост начин, какъвто подсказваха дивашки обраслата му глава и накъсаните приказки. Всъщност лудостта му се изразяваше най- силно в страха му от водата. Да влезе в лодката му бе струвало отчаяна смелост и той не успя да се отърси напълно от уплахата си. Седеше все с ниско наведено чело, за да не вижда вълните, които се надигаха и плискаха наоколо, и крехката малка черупка на лодката. Наложеше ли се да се изправи, завиваше му се свят и той се хващаше за мачтата. Първия път, когато Арен реши да поплува и се хвърли от носа, Сопли ужасен изкрещя. Щом момчето се покатери обратно в лодката, завари бедния човечец позеленял от страх.
— Помислих, че се давиш — каза той и Арен се засмя.
Следобед, когато Ястреба се отдаде на съзерцание, без нищо да чува и забелязва, Сопли винмателно допълзя по пейките до Арен и тихичко го попита:
— Ти не искаш да умреш, нали?
— Разбира се, че не.
— А той иска — рече Сопли, като леко посочи с долната си челюст към Ястреба.
— Защо приказваш така?
