Тя пристъпи напред. В началото Арен беше готов да й се присмее — една старица, която крещи зловещо на входната врата, — но близо до нея изпита само срам. Бе мръсна, зле облечена, с противен дъх, а в очите й имаше ужасен израз на болка.
— Аз нямам сила да прокълна — каза тя. — Нямам сила.
Старицата повтори движението на Ястреба:
— Още ли правят това по земите, откъдето идваш? Той кимна. Наблюдаваше я неотклонно и жената посрещна погледа му.
В същото време лицето й започна да се съсредоточава и променя и тя попита:
— Къде ти е жезълът?
— Не го показвам тук, сестро.
— Да, не бива. Той ще те откъсне от живота. Както мен откъсна от силата ми. И аз я загубих. Загубих всичко, което знаех, всичките думи и имена. Те излязоха по тънки като паяжина нишки от очите и устата ми. Един пролом се е пропукал в света и светлината изтича през него. А думите изтичат със светлината. Знаеше ли за това? Синът ми по цял ден седи втренчен в мрака и търси този пролом в света. Казва, че ако бил сляп, щял да вижда по-добре. Като бояджия загуби ръката си. Ние бяхме бояджиите на Лорбанъри. Виж! — старицата разтърси своите тънки, мускулести ръце, изцапани до раменете с избледнели, неизтрити шарени бои. — Никога не се измиват от кожата. Но съзнанието се измива. То не задържа цветовете… Кои сте вие?
Ястреба не каза нищо. Отново продължително се взряха в очите си. И Арен, който стоеше отстрани, ги наблюдаваше притеснен.
Изведнъж тя потрепера и прошепна:
— Аз те познавам…
— Да, себеподобните се познават, сестро. Странно бе да гледаш как старицата се отдръпна ужасена от жреца в порив да избяга и същевременно се устреми към него, сякаш да падне в краката му. Той взе дланта й и я задържа:
— Искаш ли да си върнеш силата, уменията, да си спомниш имената? Аз мога да ти помогна.
— Ти си Великият мъж — промълви тя. — Ти си Кралят на сенките, Господарят на Земята на мрака…
— Не съм. Не съм никакъв крал. Аз съм човек, смъртен, твой брат и себеподобен.
— Но никога няма да умреш, нали?
— Ще умра.
— Обаче ще се върнеш и ще живееш вечно.
— Нито аз, нито друг човек.
— Значи не си… не си Великият господар на мрака — рече тя, смръщила вежди, като го гледаше някак изпитателно, но не толкова уплашено. — И все пак си Велик владетел. Нима сте двама? Как се наричаш? За миг суровото лице на Ястреба се смекчи.
— Не мога да ти кажа това — отвърна той нежно.
— Ще ти открия една тайна — произнесе старицата. Сега тя стоеше по-изправено и го гледаше право в
лицето, а в гласа й се долавяше нотка от някогашно достойнство и увереност.
— Аз не искам да живея, да живея вечно. Бих предпочела да си възвърна имената. Ала всички те изчезнаха. Днес имената нямат значение. Няма повече тайни. Искаш ли да знаеш името ми?
Очите и се изпълниха със светлина, старата жена сви юмруци, наклони се напред и прошепна:
— Моето име е Акарен. После извика високо:
— Акарен! Акарен! Моето име е Акарен! Сега всички знаят тайното ми име, истинското ми име и няма тайни, и няма истина, и няма смърт — смърт — смърт — смърт! Тя изкрещя думата, хлипайки, и от устата й се разлетяха пръски.
— Замълчи, Акарен!
Старицата замълча. Сълзи се стекоха по бузите и, които бяха мръсни и осеяни с кичури сплъстена посивяла коса.
Ястреба взе в ръце това сбръчкано, размазано от сълзи лице и много леко, много нежно го целуна по клепачите. Тя не смееше да помръдне, затворила очи. Той доближи устни до ухото й и каза нещо на Древната реч, сетне отново я целуна и я пусна.
Акарен го погледна замислено и учудено. Така новороденото гледа майка си, тъй майката гледа детето си. Тя се обърна бавно, запъти се към вратата, влезе вътре и я затвори след себе си — без да проговори, с безмълвния израз на удивление, изписано върху лицето й.
Жрецът също се обърна безмълвен и пое обратно към пътя. Арен го последва. Той не се осмели да попита нищо. След малко жрецът спря в запустялата градина и каза:
— Аз и отнех името, като и дадох ново име и така — някакъв нов живот. Друга помощ или надежда за нея не съществуваше.
Гласът му беше напрегнат и сподавен.
— Тя е била жена, притежаваща сила — продължи магьосникът. — Не проста баятелка или гадателка, а жена с изкуство и умение. Използвала е способностите си, за да създава красота. Една горда и почтена жена. Такъв е бил нейният живот. Но всичко това е пропиляно.
Той рязко се извърна, навлезе в градинските алеи и застана там до ствола на едно дърво, обърнат с гръб. Арен го чакаше в горещината, прошарена от сенките на листата. Разбираше, че Ястреба се срамува да го натоварва със своите чувства. И наистина, момчето не би могло нищо да му каже или да направи за него. Но в душата си то бе свързано докрай със своя приятел, вече не с първоначалния плам и обожание, а с болка, която идваше направо от дълбините на сърцето и оплиташе най-сигурния възел. Защото днес почувства, че в любовта му има състрадание, без което никоя любов не е изпитана, не е цялостна, не е трайна.
След малко Ястреба се върна при него изпод зелените сенки на градината. Никой не пророни дума и те поеха рамо до рамо. Снощната влага бе изсъхнала и под краката им се вдигаше прах. Порано денят бе изглеждал на Арен неприятен и мрачен, сякаш заразен от собствените му сънища. Сега изпитваше удоволствие от парещото слънце и облекчение от сенките и се радваше на разходката, без да мисли за целта и.
И толкова по-добре, защото бездруго не свършиха нищо. Следобедът мина в разговори с мъжете, които копаеха оцветяващата руда, и в пазарлъци около цената на няколко къса от тъй наречения емелов камък. Когато се затътриха обратно към Сосара в късното следобедно слънце, струящо над главите и гърбовете им, Ястреба забеляза:
— Това е син малахит, но едва ли и в Сосара ще направят разликата.
— Странни са хората тук — рече Арен. — С всичко при тях е така — не умеят да правят разлика. Както каза един от тях снощи на кмета: „Не би могъл да отличиш същинското небесносиньо от синкавата мътилка…“ Оплакват се от зли времена, ала не помнят кога са започнали; говорят, че работата им е калпава, а пък не я подобряват. Даже не знаят разликата между занаятчия и заклинател, между занаят и магия. Сякаш умовете им не познават очертанията, границите и цветовете. Всичко им изглежда едно и също, всичко за тях е сиво.
„Да“ — съгласи се мислено жрецът.
Той вървя известно време приведен, с глава, потънала между раменете, приличен на ястреб. Макар и дребен човек, имаше дълга крачка.
— Какво ли е това, което им липсва? Без никакво колебание Арен отвърна:
— Радост от живота.
— Да — повтори Ястреба в одобрение на думите му и се замисли над тях. После продължи:
— Радвам се, че размишляваш вместо мене, момче… Аз се чувствам уморен и глупав. Тежко ми е на сърцето от сутринта, откакто говорихме с онази жена, наричана някога Акарен. Не обичам запуснатото и унищоженото. Не искам да имам враг. А ако трябва да имам враг, не ща да го търся, да го откривам, да го срещам… Щом ще трябва да търся, то нека бъде съкровище, а не нещо противно.
— Враг ли, повелителю? — каза Арен.
Ястреба кимна.
