Този ден морето беше по-тихо и по-синьо, отколкото би могъл да си представи, водата бе тъй мека и чиста, че плуването напомняше плъзгане или летене във въздуха. Бе странно и като на сън.
Към обяд принцът попита:
— Магьосниците отдават ли значение на сънищата? Ястреба ловеше риба. Той внимателно следеше влакното. Едва след дълга пауза каза:
— Защо?
— Питах се дали в тях има някаква истина.
— Разбира се.
— Истината ли предсказват?
Но рибата кълвеше и десет минути по-късно, щом жрецът поднесе великолепен сребристосин морски костур за закуска, въпросът беше напълно забравен.
Когато следобед си почиваха под навеса, издигнат да ги пази от безмилостното слънце, Арен запита:
— Какво ще търсим в Лорбанъри?
— Онова, което търсим — отговори Ястреба. Малко по-късно Арен рече:
— В Енлад разказваме една приказка за момчето, което имало за учител камък.
— Да?… И какво научило?
— Да не задава въпроси.
Ястреба изсумтя, сякаш да сдържи смеха си, и се изправи.
— Е, добре — каза той. — Макар че предпочитам да мълча, преди да знам за какво говоря. Защо няма вече магия в Хорт, в Нарвидуен, а може би навсякъде из Разливите? Това искаме да разберем, нали?
— Да!
— Знаеш ли старата поговорка: „Правилата се изменят в Разливите“? Моряците я употребяват, но тя е създадена от магьосниците и показва, че мястото влияе на магията. Едно същинско заклинание в Роук може да бъде празни думи в Ифиш. Езикът на Сътворението не се помни навсякъде — тук една дума, там друга. А заклинанията се вплитат в земята, водата, ветровете, откосите на светлината там, където са изречени. Веднъж плавах на Изток, толкова надалеч, че нито вятърът, нито водата чуваха моите заповеди, невежи за имената си. Или по-скоро аз бях невежият. Защото светът е голям, откритото море се простира отвъд познанието и отвъд света започват други светове. Над тези бездни от пространство и време едва ли има дума, която навсякъде и винаги да съхранява значението и силата си. Освен Първото слово, което Сегой е изрекъл, когато е създал всичко, и Последното, което още не е изричано и няма да се чуе, преди всички неща да изчезнат… Дори в този свят на нашата Землемория с познатите ни малки острови съществуват различия, загадки, промени. А Южният разлив е най-непознатото и най-загадъчното място. Малко са магьосниците от Вътрешните земи, които са идвали сред тукашните хора. Те не ни посрещат добре, защото, както се смята, имат свои собствени магии. Ала това са смътни слухове, може би там просто не познават магическото изкуство или не го разбират напълно. Ако е така, всеки, който поиска, може лесно да го разруши. Там силата на магията отслабва по-бързо, отколкото при нас, във Вътрешните земи. И ние чуваме приказки, че магията е изчезнала на Юг. Защото порядъкът придава на делата ни дълбочина и сила. Нямат ли посока, човешките дела са плитки, блуждаещи и напразни. Дебелата жена с огледалцата е загубила своето изкуство и счита, че никога не го е притежавала. Заека дъвче хейзия и вярва, че е надминал най- великите жреци, когато едва навлиза в селенията на съня и вече се изгубва… Но къде мисли, че е отишъл? Какво дири? Какво е погълнало магическото му изкуство? Смятам, че достатъчно видяхме в Хорт, затова ще отидем в Лорбанъри, за да разберем какво правят там магьосниците, да открием онова, което трябва да открием… Отговорих ли на въпроса ти?
— Да, но…
— Тогава остави камъка да помълчи! — настоя жрецът.
И като седна до мачтата в жълтеникавата сянка на навеса, загледа се в морето на запад, докато лодката се носеше леко на юг в изтичащия следобед. Седеше изправен и неподвижен. Часовете минаваха. Арен плува няколко пъти, като тихо се плъзваше във водата от кърмата, защото не искаше да се изпречва пред този тъмен поглед, който, отправен над морето, виждаше сякаш далеч отвъд хоризонта, отвъд синия въздух и границите на светлината.
Накрая Ястреба излезе от мълчанието си, макар да проронваше само по някоя и друга дума. Възпитанието на Арен му помагаше бързо да отгатва настроението, прикривано зад любезност или сдържаност. Сега той знаеше, че на другаря му бе тежко на сърцето. Не зададе повече въпроси, а привечер каза:
— Ще смутя ли мислите ти, ако попея? Ястреба отвърна с опит за шега:
— Това зависи от пеенето.
Арен седна, опрял гръб на мачтата, и запя. Гласът му не беше така висок и звънлив, както някога в двореца на Берила, когато го обучаваше учителят по музика, който теглеше струните на арфата си. Сега по-високите тонове звучаха дрезгаво, а ниските бяха дълбоки и чисти като звук на виола. Той пееше „Жалбата за Белия вълшебник“, създадена от Елфаран, когато узнава за смъртта на Моред и вече очаква своята. Не се пее често, нито леко тази песен. Ястреба се заслуша в младия глас, полетял силен, уверен и тъжен между пурпурното небе и морето, и сълзи замъглиха очите му.
Арен помълча малко след изпълнението. После нежно поде по-кратки и леки мелодии за разведряване сред монотонното безветрие, морското вълнение и чезнещата светлина при падането на нощта.
Щом престана да пее, настъпи пълна тишина, вятърът бе стихнал, вълнението — намаляло. Дървенията и въжетата леко проскърцваха, морето почиваше смълчано, а горе звездите изгряваха една след друга. На юг се появи жълта светлина, заискри ярко и разпиля порой златисти пръски по водата.
— Погледни! Маяк! — И след минута: — Дали пък не е звезда? Ястреба известно време я иаблюдава и накрая каза:
— Според мене трябва да е звездата Гобардон. Тя се вижда само от Южиия разлив. Гобардон означава Корона. Куремкармерук ни учеше, че пътувайки по море още по на юг, човек може да открие други осем звезди на хоризонта под Гобардон, които образуват огромно съзвездие. Според едни — приличало на тичащ човек, според други — на руната Агнен. Руната на края.
Погледнаха я как освети неспокойния хоризонт над морето и уверено засия.
— Ти изпя песента на Елфаран — рече Ястреба, — сякаш познаваш тъгата й, накара и мене да я почувствам… От всички истории на Землемория тази винаги ме е вълнувала най-много. Огромният кураж, с който Моред побеждава отчаянието. И благородният крал Сериад, роден въпреки отчаянието. И Елфаран. Когато аз извърших най-голямата злина в живота си, все пак ми се струваше, че търсех нейната красота. Тогава я видях — за миг видях Елфаран.
Студена тръпка полази по гърба на Арен. Той преглътна и остана смълчан, като гледаше великолепната, гибелна, топазеножълта звезда.
— Кой е любимият ти герой? — попита жрецът.
— Ерет-Акбе — отвърна Арен.
— Наистина той е бил най-великият.
— Но аз мисля за неговата смърт — съвсем сам, в битка с дракона Орм на брега на Селидор. Можел е да владее цяла Землемория. Обаче е предпочел тази смърт.
Жрецът не отговори. За известно време всеки от тях потъна в собствените си мисли. След малко Арен попита, като все още наблюдаваше жълтата светлина на Гобардон:
— Значи е истина, че мъртвите могат да бъдат съживени чрез магия?
— Могат — отвърна жрецът.
— Но прави ли се това? По какъв начин? Спътникът му отговаряше с голяма неохота.
— Чрез заклинанията за призоваване — изрече той, като смръщи вежди или може би примигна.
Арен помисли, че няма да каже нищо повече, ала в същото време жрецът продължи:
— Тези заклинания са вписани в Завета на Палн. Повелителят на призоваването никога не преподава и не използва тоя завет. Рядко се прибягва до него и, мисля, никога разумно. Върховните му заклинания са създадени от Сивия жрец на Палн преди хиляда години. Той призовал духовете на герои и магьосници, даже Ерет-Акбе, за да посъветват Владетелите на Палн във войната и управлението.
— И какво станало?
