Принцът се надигна да изпие виното, което бе много добро, ободряваше духа и тялото.
— Накъде отиваме сега? — попита той.
— На запад.
— А докъде стигнахме със Заека?
— В мрака. Аз не го изгубих, но той се изгуби. Залута се по външните граници, в безкрайното безплодно бълнуване и кошмара. Душата му пищеше като птица сред пустош, като морска чайка далеч от морето. Заека не може да води. Винаги е бил изгубен. При цялото си умение в магията никога не е съзрял пътя пред себе си, тъй като е гледал само своята личност.
Арен не разбираше всичко това. Нито държеше да го разбере в момента. Той бе издърпан малко навътре в този „мрак“, за който говореха магьосниците, и нямаше желание да си го спомня; нямаше нищо общо с него. Всъщност не искаше да заспива сега, за да не види отново в съня си онази тъмна фигура, сянката, която бе поднесла перлата към него и му беше прошепнала: „Ела!“
— Повелителю — промълви момчето, като отклони веднага мисълта си към нещо друго, — защо…
— Спи! — каза Ястреба с леко раздразнение.
— Не мога да заспя, повелителю. Питах се дали си освободил и останалите роби.
— Да. Не оставих никого завързан на кораба.
— Но хората на Егре имаха оръжие. Ако бе завързал тях…
— Ако ги бях завързал — какво? Те бяха само шестима. Гребците също бяха оковани роби като тебе. В този момент Егре и хората му биха могли да са мъртви или оковани като другите, за да бъдат продадени в робство. Ала аз ги оставих свободни да се борят или пазарят. Аз не поробвам никого.
— Ти обаче знаеш, че са злодеи…
— Е, нима трябва да се присъединя към тях? Да оставя техните дела да направляват моите? Няма да направя избора им вместо тях, нито ще позволя те да направят моя вместо мене.
Арен замълча и се замисли над думите му. В същото време жрецът меко говореше:
— Виждаш ли, Арен, едно действие не е, както смятат младите, камък, който вдигаш и хвърляш, а той улучва или пропуска целта, и това е всичко. Когато вдигнеш камъка, земята олеква, но ръката натежава. Щом го хвърлиш, орбитите на звездите се огъват и там, където удари или падне, Вселената се променя. Всяко едно действие влияе върху Равновесието на цялото. Ветровете и моретата, стихиите на водата, земята и светлината, всички техни действия и всички действия на дивите зверове и зелените растения са добри и правилни. Всички те са в рамките на Равновесието. От урагана и звуците на огромния кит до сухия лист, който пада, и мушицата, която лети, всички дейности са част от една обща Хармония. Ала ние, доколкото можем да имаме власт над света и един над друг, ние трябва да се научим на всичко, което листът, китът и вятърът вършат от само себе си. Трябва да се научим да спазваме Хармонията. Притежавайки разум, не бива да действаме в невежество. Имайки избор, не бива да действаме безотговорно. Кой съм аз — макар че имам властта да го сторя, — за да наказвам и награждавам, да си играя с човешките съдби?
— Но в такъв случай — рече момчето, като се мръщеше срещу звездите — нима Хармонията трябва да се спазва чрез бездействие? Сигурно човек е длъжен да действа, дори да не знае последиците от своите действия, ако изобщо трябва да се прави нещо.
— Не се бой. Много по-лесно е за хората да действат, отколкото да се въздържат от действие. Ние ще продължаваме да вършим добро и зло… Обаче ако над всички нас отново застане крал и ако той поиска съвет от някой жрец както в старите времена, и ако аз бъда този жрец, ще му кажа: „Повелителю, не прави нищо, защото е правилно, защото е похвално или благородно да го правиш; не прави нищо, защото изглежда добре да го направиш; прави само онова, което трябва и което не можеш да извършиш по друг начин.“
Докато говореше, нещо в гласа на магьосника накара Арен да се обърне и да се взре в него. Наблюдавайки ястребовия нос, белязаната буза, тъмните, пронизващи очи, стори му се, че лицето му пак излъчва светлина. И Арен го погледна с любов, ала и със страх, като си помисли: „Той ме превъзхожда толкова много.“ Едва сега осъзна, че не вълшебна светлина, нито хладен магически блясък очертаваха без сянка всички линии и извивки на това лице, а обикновената, дневна светлина, светлината на утрото. Имаше сила, по-велика от неговата. И годините не бяха по-милостиви към Ястреба, отколкото към всеки друг. Нарастващото сияние озаряваше бръчките на възрастта и той изглеждаше уморен. Прозина се…
И както гледаше, размишлявайки, Арен накрая заспа. Но буден до него, Ястреба наблюдаваше зората и изгрева на слънцето съсредоточено, както се наблюдава накърнено съкровище, пропукан диамант, болно дете.
5. МОРСКИ СЪНИЩА
Към обяд Ястреба изтегли магическия вятър от платното и пусна лодката по земния вятър, който духаше леко на югозапад. Отдясно в далечината неусетно се изплъзваха и губеха хълмовете на южен Уотхорт. Те ставаха все по-малки и сини, прилични на мъглисти валма над вълните.
Арен се събуди. Морето се плискаше в горещото, златисто пладне — необятна водна шир под необятна светлина. Ястреба седеше гол на кърмата — само с една препаска и нещо като тюрбан от брезент на главата. Той пееше нежно и барабанеше с длани по пейката на гребеца в лек, монотонен ритъм. Това не бе магическо заклинание, нито песен за подвизите на герои или крале, а провлаченият напев с нищо незначещи думи на козарче, което сам-само пасе стадата по гонтийските хълмове в онези дълги следобеди на лятото.
Някоя риба току изскачаше над морската повърхност и се плъзваше продължително във въздуха на твърдите си, блестящи като крилца на водно конче хриле.
— Намираме се в Южния разлив — рече Ястреба, когато свърши песента. — Странна част на света, където рибите летят и, казват, делфините пеят. Но водата е приятна за плуване, а аз се разбирам с акулите. Измий допира на робовладелеца от себе си.
Всички мускули на Арен го боляха и в началото отказваха да се движат. Той бе неопитен плувец, защото моретата край Енладите са сурови — човек по-скоро се бори с тях, отколкото да плува, и твърде бързо се изтощава. Това море беше по-синьо и макар студено при първото гмуркане, после ставаше приятно. То изсмука болките му. Момчето се виеше редом с „Взор“ като млада морска змия и вдигаше фонтани от пръски. Ястреба се присъедини към него с по-уверен замах. Покорна и сигурна, белокрилата „Взор“ ги чакаше над искрящите вълни. Една риба изскочи от морето във въздуха. Арен я последва. Тя се гмуркаше, отново изскачаше и пореше въздуха, устремяваше се под водата, търсеше го.
Златистото и гъвкаво тяло на принца игра и се радва на водата и светлината чак докато слънцето докосна морето. А мъжът, тъмнокож и сдържан, с пестеливи движения и овладяната сила на възрастта, плуваше и направляваше лодката. Майстореше навес от платното и съзерцаваше плуващото момче и летящата риба с безпристрастна нежност.
— Накъде се насочваме? — попита Арен в късния здрач, след като хапна осолено месо и корав хляб и отново почувства сънливост.
— Лорбанъри — отговори Ястреба и тия нищо незначещи за Арен срички бяха последното, което чу тази вечер, тъй че първите нощни сънища се заплетоха около тях.
Присъни му се, че върви из купища мека, прозрачна материя, конци и парцали в розово, златно, небесносиньо и изпитва глупаво удоволствие. Някой му каза:
„Това са копринените поля на Лорбанъри, където никога не се стъмва.“ Но по-късно, в края на нощта, когато ярки звезди грееха в пролетното небе, той сънува, че се намира в една разрушена къща. Въздухът бе сух. Всичко беше прашно и окичено с прокъсани, мръсни паяжини. Краката на Арен се оплетоха в тях, те пълзяха към устата и ноздрите му и го задушаваха. Ала най-голям ужас вдъхваше мисълта, че тая висока, опустошена стая е залата, където бе закусвал с Повелителите на Големия дом на Роук.
Сепна се ужасен, сърцето му биеше, нозете му се бяха схванали под пейката на гребеца. Изправи се и се опита да се отърси от лошия сън. На изток още не се виждаше светлина, само мракът се разсейваше. Мачтата скърцаше, платното, все така опънато от североизточния бриз, се мяркаше над него високо и избеляло. На кърмата спътникът му бе потънал в дълбок, тих сън. Арен легна пак и задряма, докато го събуди светлината на деня.
