Къщите бяха като черни запуснати кораби на фона на звездите. Звездната светлина слабо блещукаше над реката отдясно и макар да не виждаше накъде върви, той различаваше преките и се шмугваше в тях, повеждайки по грешна следа. Бяха го последвали, чуваше ги по петите си, съвсем близо. Бяха боси и дишането им бе по-шумно от стъпките. Ако имаше време, щеше да се засмее. Най-сетне разбра какво значи да си преследван, жертва, а не ловец, не водач на гонитбата. Това значеше да бъдеш сам и свободен. Той свърна надясно, пробяга превит по един мост с високи парапети, плъзна се в страничната уличка зад ъгъла, после обратно към реката, после по друг мост. Обувките му чаткаха по калдъръма — единственият звук в целия град. Спря на края на моста, за да ги развърже, но връзките се бяха заплели, а преследвачите не бяха загубили посоката му. Фенерът проблесна за миг отвъд реката, меките, тежки, бързи стъпки го настигаха. Не можеше да им се изплъзне, можеше само да бяга напред, да не спира, да тича пред тях и да ги отвлича далеч от прашната стая, много далеч… Бяха му взели наметката заедно с камата и сега Арен беше по риза, олекнал и сгорещен, виеше му се свят, болката в тила се обаждаше при всяка крачка, а той тичаше ли, тичаше… Торбата го спъваше. Захвърли я внезапно и една златна монета се търкулна върху камъните с ясен звън.
— Ето ви парите! — изкрещя момчето с дрезгав, запъхтян глас.
Продължи да бяга. И изведнъж улицата свърши. Никаква пресечка, никакви звезди напред, сляп край. Принцът се обърна, без да спира, и тръгна право срещу преследвачите си. Фенерът лудо се люшна пред очите му, когато с боен вик налетя върху тях.
Един фенер се полюшваше напред-назад пред погледа му — бледа точка светлина сред огромната подвижна сивота. Арен дълго време го съзерцава. Светлината все повече отслабваше, докато накрая пред лъчите й премина сянка и те угаснаха. Той малко се затъжи за тях — или може би за себе си, защото знаеше, че трябва да се събуди вече.
Угаснал, фенерът продължаваше да се люлее на мачтата, където беше окачен. Всичко наоколо бе море, което се озаряваше от изгряващото слънце. Биеше някакъв барабан. Греблата тежко, равномерно скърцаха, дървенията на кораба стържеше и стенеше със стотици гласчета. Един човек, изправен на носа, викна нещо на моряците зад него. Всички мъже, оковани заедно с Арен в задния трюм, стояха безмълвно. Всеки носеше железен пояс около кръста и белезници на китките и тези окови бяха свързани чрез тежка къса верига за оковите на следващия. Освен това железният пояс бе прикрепен с винт за палубата, тъй че човек би могъл да седи, да приклекне, но не и да се изправи. Бяха твърде нагъсто, за да полегнат, наблъскани в малкия товарен трюм. Арен се намираше в ъгъла при предния отвор. Повдигнеше ли глава, погледът му стигаше нивото на палубата между трюма и парапета — пролука с ширина десетина стъпки.
Той нямаше много ясен спомен от миналата нощ, помнеше само преследването и сляпата улица. Беше се бил, бяха го повалили, овързали през тялото и отвлекли нанякъде. Бе дочул странния съскащ глас на някакъв мъж. И нещо като ковачница, разжарено огнище… не можеше да си спомни добре. Знаеше обаче, че тук е кораб за роби и че го карат за продан.
Това нямаше голямо значение. Мъчеше го остра жажда. Цялото му тяло и главата го боляха. Когато слънцето изгря, светлината запрати болезнени стрели в очите му.
Късно сутринта те получиха по краищник хляб и дълга глътка от кожения мях, който мъж със заострени, сурови черти на лицето поднасяше към устните им. Вратът му бе обвит с широка, поръбена със златно кожена лента като кучешка каишка и когато Арен го чу да говори, той разпозна слабия, странен, съскащ глас.
Питието и храната облекчиха за кратко телесните му мъки и умът му се избистри. За първи път погледна лицата на другите роби: трима на неговия ред и четирима отзад. Някои бяха отпуснали глави върху свитите си колена; един се бе свлякъл, болен или упоен. Точно до Арен седеше младеж на около двадесет години с едро, плоско лице.
— Накъде ни водят? — попита го принцът. Младежът погледна към него — лицата им не бяха отдалечени на повече от една стъпка — и се усмихна, свивайки рамене. Арен изтълкува този жест като незнание. Но онзи разтърси окованите си ръце, сякаш искаше да направи някакъв знак, и отвори своята все още усмихната уста, където на мястото на езика се подаваше само почернелият му корен.
— Може би в Шоул — каза някой зад Арен. А друг добави:
— Или на пазара в Амрун.
И в тоя миг мъжът с каишката, който сякаш се намираше навсякъде из кораба, се наведе над трюма и просъска:
— Млъкнете, ако не искате да бъдете хвърлени на акулите.
И всички притихнаха.
Арен се опита да си представи тези места — Шоул и пазара в Амрун. Там продаваха роби. Без съмнение те ги излагаха пред купувачите, както воловете и овните за продан на пазарния площад в Берила. Той ще стои там, окован във вериги. Някой ще го купи и ще го заведе у дома си. После ще му нареди нещо, а принцът ще откаже да се подчини. Или ще се подчини, обаче ще направи опит да избяга. И в двата случая ще бъде убит. Не че душата му се бунтуваше срещу мисълта за робството — бе твърде изтощен и объркан за това. Просто знаеше, че няма да издържи, че за седмица-две ще умре или ще го убият. Макар да разбираше и приемаше този факт, той го плашеше и Арен се отказа да мисли за бъдещето. Втренчи се в прогнилите черни дъски на трюма под нозете си, усети жаркото слънце по голите си рамене и жаждата, която пресушаваше устата му и отново стягаше гърлото му.
Слънцето залезе и настъпи студена ясна нощ. Изгряха ярки звезди. Барабанът думкаше подобно бавно тупкащо сърце, определяйки ритъма на веслата, тъй като нямаше ни повей от вятър. Сега студът стана най- голямата беда. Свитите крака на мъжа отзад стопляха Арен откъм гърба, а отляво го топлеше немият, който седеше до него прегърбен, тананикайки си някаква равномерна мелодия на един тон. Гребците се смениха, барабанът отново задумка. Арен бе жадувал да се стъмни, но сега не можеше да заспи. Ставите го боляха, а и нямаше как да промени положението на тялото си. Седеше, целият в болки, трепереше, сгърчен от студ, втренчен в звездите, които подскачаха по небето при всеки удар на веслата, сетне отново се плъзгаха по местата си и заставаха неподвижни, пак подскачаха, плъзгаха се, замръзваха…
Мъжът с каишката и друг един бяха застанали между задния трюм и мачтата; малкият клатещ се фенер горе изпращаше между тях лъчи и очертаваше главите и раменете им.
— Дяволска работа, та това е мъгла! — чу се слабият, злобен глас на мъжа с каишката. — От къде на къде мъгла в Южния разлив по туй време на годината! Кучешки късмет!
Тъпанът биеше. Звездите подскачаха, плъзгаха се, замръзваха. Младежът с отрязания език до Арен изведнъж потрепера и като вдигна глава, нададе вик от някакъв кошмар — ужасен, неясен звук.
— Тихо там! — изръмжа вторият мъж до мачтата. Немият отново потрепера и млъкна, като мляскаше с челюсти.
Звездите крадешком се плъзнаха напред, в нищото. Мачтата се люшна и изчезна. Едно студено сиво одеяло падна върху гърба на Арен. Барабанът спря, после ударите му се подновиха, ала по-бавно.
— Гъста като мляко — чу се дрезгавият глас някъде над Арен.
— Ей вие там, поддържайте ритъма! На двадесет мили околовръст няма никаква плитчина.
Мазолест, белязан от рана крак изникна от мъглата, спря за миг близо до лицето на Арен, сетне направи крачка и потъна.
В мъглата се губеше чувството за движение напред, усещаха се само люлеенето и тягата на веслата. Пулсът на барабана заглъхна. Цареше лепкав студ. Влагата, заскрежила косата на Арен, се стичаше към очите му. Той ловеше капките с език и с отворена уста вдишваше влажния въздух, опитвайки се да утоли жаждата си. Но зъбите му тракаха. Студената метална верига се удряше о бедрото му и пареше като огън там, където го докосваше. Тъпанът биеше ли, биеше, накрая престана. Замлъкна.
— Продължавай да биеш! Какво има? — изръмжа дрезгавият, съскащ глас от носа на кораба. Ала отговор не се чу.
Корабът се заклати леко в тихото море. Отвъд смътно откроените перила на палубата не се виждаше нищо — само пустош. Корабът застърга о нещо. Прозвуча силен шум в тази мъртва, необикновена тишина и мрак.
— Сигурно излязохме на сушата — прошепна един от пленниците, обаче гласът му потъна в мълчание.
Мъглата избледня, сякаш разтворена от светлина. Арен ясно зърна главите на окованите до него хора,
