Ястреба се засмя и той също се усмихна. Тръсна глава като куче и светлите ситни капчици се разлетяха в късната златна слънчева светлина.
Трябваше да напуснат горичката и да слязат отново из улиците. След като вечеряха на една сергия, където се продаваха мазни рибени кюфтета, нощта вече бе надвиснала във въздуха. Тъмнината се спусна бързо из тесните улички.
— Ще трябва да вървим, момче — каза Ястреба и Арен попита:
— Къде, на лодката ли?
Но принцът знаеше, че не става дума за лодката, а за къщата над реката с празната, прашна и отвратителна стая.
Заека ги чакаше на входа.
Той запали газена лампа и ги поведе нагоре по черното стълбище. Мъничкият пламък непрекъснато трепкаше в ръката му, като хвърляше широки, бързи сенки по стените.
Сакатият бе сложил още един чувал със слама за гостите си, ала Арен зае място върху голия под до вратата. Тя се отваряше навън и за да я охранява, би трябвало да седне от външната й страна. Обаче този черен като яма коридор му беше твърде неприятен, пък и искаше да държи Заека под око. Вниманието на Ястреба, а може би и неговата сила щяха да бъдат обърнати към онова, което домакинът имаше да му казва или показва, на Арен се падаше задачата да стои нащрек срещу евентуално мошеничество.
Заека се държеше по-изправен и трепереше по-малко, бе измил устата и зъбите си; в началото говореше доста разумно, макар и с вълнение. Очите му бяха толкова тъмни под светлината на лампата, че изглеждаха като очите на животно, без бяло. Той се запрепира с Ястреба, подтиквайки го да дъвче хейзия.
— Аз искам да те взема, да те взема с мене. Трябва да тръгнем по един и същ път. Скоро аз поемам, независимо дали ти си готов или не. Трябва да вземеш хейзия, за да ме последваш.
— Мисля, че мога да те следвам.
— Не и където аз отивам. Това не е… заклинателство. — Той, изглежда, не можеше да произнесе думите „магьосник“ и „магьосничество“. — Зная, че ти можеш да достигнеш… мястото, стената. Но не е там. По друг път е.
— Ако ти тръгнеш, аз мога да те последвам.
Заека поклати глава. Красивото му, съсипано лице бе пламнало; той хвърляше често поглед към Арен, като се съобразяваше и с него, макар че говореше само на Ястреба:
— Виж, има два вида хора, нали? Нашият вид и останалите… Драконите и останалите. Хората, които не притежават сила, са само наполовина живи. Те нямат значение. Не знаят какво сънуват, страхуват се от тъмнината. Ала останалите, повелителите измежду хората, не се страхуват да се спуснат в мрака. Ние сме силни.
— Когато знаем имената на нещата.
— Но имената там нямат значение. В това е същината, в това е работата. Там не ти е нужно нито да правиш нещо, нито да знаеш. Заклинанията не важат. Трябва да забравиш всичко, да се освободиш от всичко. За това хейзията помага — забравяш имената, освобождаваш се от формите на нещата, влизаш направо в реалността. Аз ще поема натам съвсем скоро. Ако искаш да откриеш къде е, трябва да постъпваш, както ти казвам. Трябва да владееш хората, за да владееш живота. Трябва да откриеш тайната. Бих могъл да ти кажа и името й, обаче какво е името? Името не е реално. Реалното, винаги реалното. Драконите не могат да отидат там. Драконите умират. Те всички умират. Аз съм взел толкова много тази нощ, че ти никога няма да ме настигнеш. С пръст няма да ме докоснеш. Където аз се загубя, ти ще можеш да ме поведеш. Помниш ли в какво е тайната? Спомни ли си? Никаква смърт. Да няма смърт — никога! Никакво потно легло и изгнил ковчег, никога повече. Кръвта изсъхва подобно суха река и изчезва. Няма страх. Няма смърт. Имената изчезват и думите, и страхът изчезват. Покажи ми къде мога да се изгубя, покажи ми, повелителю…
Той продължи, задавен от вълнението да нарежда, сякаш напяваше заклинание, ала заклинание нямаше, липсваха завършеност и смисъл. Арен слушаше, слушаше, мъчейки се да разбере. Ех, ако би могъл да проумее! Ястреба би трябвало да постъпи, както му казват, и да вземе упоителното, само този път, за да открие за какво говори Заека, да разбере тайната, която той не искаше или не можеше да разкаже. Нали за това бяха дошли? Но може би — Арен отмести поглед от изпадналото в екстаз лице на Заека към другия профил, — може би жрецът вече е разбрал… Непроницаем като скала бе тоя профил. Къде бяха чипият нос, невъзмутимият вид? Хок, морският търговец, беше изчезнал, забравен. Жрецът, Върховният жрец седеше там.
Гласът на Заека сега бръщолевеше монотонно, тялото му се полюляваше, както бе седнал с кръстосани крака. Лицето му изглеждаше измъчено, с отпуснати устни. Обърнат към него, над бледия равномерен пламък на газената лампа, поставена на пода между двамата, другият не проговаряше, обаче бе протегнал ръка и взел дланта на Заека в своята. Арен не го видя да протяга ръка. Имаше пролуки в реда на събитията, пропадания в небитие, трябва да беше просъница. Сигурно бяха изминали няколко часа, може би наближаваше полунощ. Ако той заспеше, дали щеше да последва Заека в неговия сън и да стигне до мястото, до тайния път? Навярно. Сега туй изглеждаше твърде възможно. Но той трябваше да охранява вратата. Почти не бяха говорили с Ястреба за това, обаче и двамата разбираха, че като ги накара да се върнат през нощта, Заека можеше да е замислил някоя клопка; нали е бил пират, имаше познати крадци. Те не си бяха казали нищо, ала Арен знаеше, че трябва да стои на пост, защото докато жрецът извършва своето странно пътешествие на духа, ще бъде беззащитен. Като глупак Арен беше оставил меча си в лодката и в момента какво би му помогнала камата, ако вратата внезапно се отвори зад него? Но това нямаше да стане: той щеше да стои нащрек и да чуе. Заека бе замлъкнал. Двамата мъже бяха съвършено безмълвни, цялата къща тънеше в тишина. Никой не би могъл да изкачи тези люлеещи се стълби безшумно. Момчето можеше да предупреди, ако долови шум. Ще извика високо, те щяха да излязат от транса и Ястреба щеше да се обърне и да защити себе си и Арен с отмъстителния плам на магьосническия гняв… Когато принцът седна до вратата, Ястреба го погледна — само един поглед на одобрение: одобрение и доверие. Той щеше да пази. Нямаше опасност, ако стои на пост. Обаче беше трудно, трудно да наблюдава непрекъснато двете лица и малката перла пламък на лампата между тях на пода. И двамата бяха безмълвни сега, и двамата неподвижни, с отворени очи, но невиждащи светлината или прашната стая, невиждащи този свят, а някакъв друг свят на сън и смърт… Да ги наблюдава, без да се опитва да ги последва…
Там, в необятната гола тъма, стоеше някой и махаше с ръка. „Ела“ — каза той, високият господар на сенките. В ръката си държеше мъничък пламък, не по-голям от перла, поднесе го към Арен, предлагайки му живот. Арен бавно пристъпи към него и го последва.
4. МАГИЧЕСКА СВЕТЛИНА
Суха, устата му бе суха. Усещаше вкус на прах. Прах бе полепнал по устните му.
Без да вдига глава от пода, той следеше играта на сенките. Огромни сенки, които се движеха и огъваха, нарастваха и чезнеха, и други, по-бледи, които сякаш им се надсмиваха, като шеметно танцуваха по тавана и стените. Само една сянка в ъгъла и една на пода не помръдваха.
Заболя го тилът. И изведнъж, в проблясък на съзнанието, в един смразяващ миг, той ясно видя онова, което ставаше наоколо: Заека, свлечен в ъгъла, с глава, клюмнала на коленете; Ястреба — проснат по гръб, и някакъв мъж, коленичил над него; друг, който пъхаше златни монети в една торба, и трети, застанал на пост с фенер в едната ръка и кама в другата. Камата на Арен.
Ако говореха, той не ги чуваше. Чуваше само собствените си мисли, които му нашепваха веднага и без колебание какво да стори. Арен тутакси се подчини. Пропълзя много бавно няколко крачки напред, протегна лявата си ръка и сграбчи торбата с плячката. После скочи и с дрезгав вик се втурна към стълбището. Спусна се надолу в непрогледния мрак, без да пропусне нито едно стъпало, без даже да ги усеща под нозете си, сякаш летеше. Изскочи на улицата и с всички сили се втурна в тъмното.
