— Съветът на мъртвите не е полезен на живите. Зли времена настанали за Палн. Сивият жрец бил прогонен и умрял в неизвестност.
Магьосникът разказваше с неохота, но разказваше. Сякаш разбираше, че Арен има правото на отговор. И Арен продължи да настоява:
— И сега никой ли не използва тези заклинания?
— Познавах само един човек, който свободно боравеше с тях.
— Кой беше той?
— Живееше в Хавнър. Смятаха го за обикновен заклинател, обаче имаше природната дарба на голям жрец. Печелеше пари чрез изкуството си, като показваше на всеки срещу заплащане духа, който пожелаеше да види — мъртва жена, съпруг или дете; постепенно изпълни къщата си с неспокойни сенки от стари времена, с красиви жени от епохата на кралете. Видях как повика от Земята на мъртвите стария ми учител Немерл, който бе Върховен жрец по времето на моята младост, само за забавление. И великата душа откликна на неговия зов като вярно куче. Аз се ядосах и го предизвиках. Тогава още не бях Върховен жрец. Казах му: „Ти заставяш мъртвите да дойдат в дома ти. Готов ли си да дойдеш с мен в техния?“ И го принудих да дойде, макар че мъжът се съпротивява с цялата си воля, промени образа си и плака на глас в тъмнината.
— Значи си го убил? — прошепна смаяно Арен.
— Не! Заставих го да ме последва и да се върне заедно с мене. Той беше уплашен. Той, който тъй лесно извикваше мъртвите, беше по-уплашен от смъртта — от собствената си смърт, — отколкото всеки друг, когото познавах. Там, пред каменната стена… Но аз съм на път да ти кажа повече, отколкото трябва да знае един послушник. А ти даже не си послушник.
Проницателните му очи срещнаха погледа на Арен, което го смути.
— Както и да е — продължи Върховният жрец. — Има една каменна стена и сетне едно гранично пространство. Премине ли го, духът отива в смъртта; жив човек може да го премине и да се върне обратно само ако знае пътя… Пред каменната стена онзи мъж се свлече откъм страната на живите. Той впи ръце в камъните, като плачеше и стенеше. Принудих го да продължи. Страхът му ме отвращаваше и ядосваше. По това трябваше да позная, че постъпвам зле. Ала бях овладян от гняв и суета. Съперникът беше силен, пък аз копнеех да докажа, че съм по-силният.
— И какво направи той после, когато се върнахте обратно?
— Пълзеше и се кълнеше никога повече да не употребява Палнийския завет, целуваше ръката ми, а би ме убил, ако имаше смелост.
— Какво стана по-нататък с него?
— Замина на запад от Хавнър, може би към Палн. Никога повече не съм чувал за него. От времето, когато го познавах, той беше белокос, макар и все още пъргав, дългорък човек и приличаше на борец. Трябва да е мъртъв вече. Не мога даже да си спомня името му.
— Истинското му име ли?
— Не! Него си спомням — жрецът направи кратка пауза и в продължение на три удара на сърцето остана съвършено неподвижен.
— В Хавнър го наричат Коб — произнесе той с променен, внимателен глас.
Беше твърде тъмно, за да се различи изразът на лицето му. Арен видя как той вдигна очи към жълтата звезда, сега високо над вълните, която очертаваше по повърхността им накъсана, фина като паяжина златна нишка.
След известно време Върховният жрец продължи:
— Не само на сън, Арен, съзираме онова, което предстои, залегнало в отдавна забравеното, и говорим неща, които ни се струват безсмислени, защото не разбираме тяхното значение.
6. ЛОРБАНЪРИ
Лорбанъри се виждаше на десет мили разстояние отвъд огряната от слънцето вода, целият в зелено, зелено като мъха около някой водоскок. С приближаването му се различаваха листни корони и стволове, сенки, улици и къщи, лица, облекла, прах и всичко друго, от което е съставен един остров, населен от хора. Но повече от всичко в него беше зеленината. Всеки декар, който не бе застроен или превърнат в пътища, бе оставен на ниските топчести черничеви дървета, с чиито листа се хранеха малките буби, предящи коприната, а мъжете, жените и децата на Лорбанъри я изтегляха на нишки и тъчаха на платна. По здрач въздухът се изпълваше с дребни сиви прилепи, които се гощават с бубите. Те поглъщат много, ала тъкачите на коприна не ги преследват или убиват, тъй като да убиеш сивокрил прилеп се смята за особено лоша поличба. Защото, както казват, щом хората се прехранват от бубите, прилепите също имат право на това.
Къщите са странни, с малки, произволно разположени прозорци и стрехи от черничеви клони, позеленели от лишеи и мъхове. Лорбанъри е бил богат остров, каквито са повечето в разлива, и туй още можеше да се забележи по красиво боядисаните и добре обзаведени домове, по големите предачни чекръци и тъкачни станове в навесите и работилниците и по каменните кейове на малкото пристанище Сосара, което побираше няколко търговски галери. Но галери там нямаше. Боята на къщите бе олющена, покъщнината — стара, повечето чекръци и станове бяха тихи, покрити с прах и паяжина между педалите, между механизма и рамката.
— Магьосници ли? — каза кметът на Сосара, нисък човек с лице, закоравяло и кафяво като петите на босите му крака. — В Лорбанъри няма магьосници. И никога не е имало.
— Кой би помислил? — възкликна Ястреба с почитание.
Той седеше заедно с осем-девет селяни и пиеше резливо вино от черничеви плодове, тазгодишна реколта. По необходимост бе обяснил, че са дошли в Южния разлив да търсят емелов камък, но не беше променил нито своя вид, нито този на другаря си. Само Арен, както обикновено, бе оставил меча си, скрит в лодката,а ако Ястреба носеше жезъла си, той не се виждаше. Селяните, в началото навъсени и враждебни, бяха готови всеки момент отново да станат такива. Единствено със своята власт и умение Ястреба ги накара да го приемат, макар и неохотно.
— Та тук трябва да имате чародейци по дърветата — говореше той сега. — Как се справят те с късния скреж по градините?
— Никак — отвърна му мършав мъж в края на редицата. Селяните бяха насядали един до друг, облегнати на стената на кръчмата под стряхата от клони. Едрият, мек априлски дъжд ръмеше досами голите им стъпала.
— В дъжда е бедата, не в скрежа — рече кметът. — Бубените пашкули загниват. Никой човек не може да спре дъжда. И никога не е можел.
Той бе войнствено настроен срещу магията и магьосниците. Някои от останалите бяха по- колебливи.
— Никога по това време на годината не се е изливал такъв дъжд, докато беше жив старецът — уточни един измежду тях.
— Кой? Старият Милди? Да, но вече го няма. Мъртъв е — каза кметът.
— Наричаха го Градинаря — вметна сухият.
— Да, Градинаря му викаха — повтори още някой. И после се спусна мълчание като дъждовен облак.
Арен седеше до прозореца в единствената стая на хана. Беше намерил стара лютня, окачена на стената — дългошиеста, триструнна лютня, с каквито свирят на Острова на коприната, — и сега си играеше с нея, учеше се да извлича нейната музика, тиха като ромоленето на дъжда по покрива.
— На пазара в град Хорт — спомня си Ястреба — видях да продават такава материя за лорбанърска коприна. Част от нея бе коприна, но не и лорбанърска.
— Времето е лошо вече четири-пет години — каза сухият.
— Пет години има от онзи Празник на земята — рече един старец с преживящ, самодоволен глас, — когато умря старият Милди, да, а беше много по-млад, отколкото съм в момента аз. Умря на Празниха на земята.
— Недостигът вдига цените — намеси се кметът. — За един топ сивя, средно тънка коприна днес
