— Когато тя говореше за Великия мъж, Краля на сенките…
Ястреба отново кимна:
— Така ми се струва. Смятам, че трябва да стигнем не само до някакво място, но и до човек. Това е зло, зло, което става на острова: загубата на изкуството и гордостта, тази безрадостност, тази пустота. Те са дело на зла воля. Ала воля, която дори не се извръща насам, дори не забелязва Акарен или Лорбанъри. Следата, която дирим, е следа на разрухата: все едно да зърнем талига, препускаща по планински склон, да свлича лавини зад себе си.
— Не може ли Акарен да ти разкаже повече за тоя враг — кой е той, къде се намира, какво представлява?
— Вече не, момче — отвърна жрецът с мек, донякъде печален глас. — Безспорно, тя би могла. В нейната лудост имаше запазена магическа сила. Всъщност лудостта й бе нейната магическа сила. Но не издържах да й задавам въпроси. Тя бе цялата в болка.
И той продължи да върви с глава, сгушена между раменете, сякаш сам изживяваше и искаше да се освободи от някаква болка.
Арен дочу стъпки отзад и се обърна. Един мъж тичаше след тях, доста далеч, обаче бързо ги настигаше. Прахът по пътя и дългата му къдрава коса виеха червени ореоли около фигурата му на фона на залязващото слънце, а високата му сянка скачаше безумно по стволовете и пътеките на крайпътните градини.
— Чуйте! — викаше той. — Спрете! Аз го открих! Открих го!
Настигайки ги, непознатият почти ги връхлетя. Ръката на Арен посегна към мястото, където трябваше да бъде дръжката на меча, после към изчезналата кама и накрая се сви в юмрук — всичко това за миг. Той се навъси и излезе напред. Мъжът беше с цяла глава по-висок от Ястреба, широкоплещест, запъхтян, разпален — един луд с безумни очи.
— Открих го! — повтаряше той, докато Арен се опитваше да го усмири със строг, заплашителен глас и държание:
— Какво искаш?
Мъжът се стремеше да го заобиколи, за да стигне до Ястреба. Арен отново се изпречи пред него.
— Ти си бояджията от Лорбанъри — каза Ястреба. Принцът се почувства глупаво задето се е опитвал да предпази другаря си. Отдръпна се встрани и освободи пътя. Защото жрецът произнесе само пет думи и лудият престана да диша тежко, нашарените му от боя ръце се отпуснаха, гласът му стана по-тих и той кимна.
— Аз бях бояджия, но вече не мога да боядисвам — промълви той.
Сетне погледна подозрително към Ястреба и се озъби, разтърсвайки червеникавата си, прашна, буйна коса.
— Ти си отнел името на майка ми — рече той. — Вече не я познавам и тя не ме познава. Тя все още много ме обича, ала ме напусна. Мъртва е.
Сърцето на Арен се сви, обаче момчето видя, че Ястреба само тръсна глава:
— Не, не е мъртва.
— Но ще бъде. Тя ще умре.
— Да. Както всеки, който е живял — каза жрецът. Бояджията изглеждаше за миг объркан от тези думи, после се хвърли право към Ястреба, хвана го за раменете и се наведе над него. Направи всичко това толкова бързо, че Арен не можа да му попречи, ала успя да се приближи достатъчно, за да чуе шепота му: „Открих пролома в мрака. Кралят стоеше там. Той го пази, той го владее. Носеше малък пламък, една свещица в ръката си. Духна я и тя угасна. Духна отново и тя се запали! Засвети!“ Ястреба не се възпротиви, че го държат и му шепнат в ухото. Просто попита:
— Къде се намираше, когато видя туй?
— В леглото.
— Сънуваше ли?
— Не.
— Отвъд стената?
— Не — отвърна бояджията, внезапно отрезвен и като че ли с неудобство. Той пусна жреца и отстъпи назад. — Не, аз… аз не зная къде е. Видях го, ама не знам къде е…
— Именно това искам да науча — обясни Ястреба.
— Мога да ти помогна.
— Как?
— Имаш лодка. Нали си дошъл с нея? Ще продължиш нататък. На запад ли отиваш? Там е пътят. Пътят към мястото, където е той. Трябва да има място, място тук, защото той е жив — не е като духовете и сенките, които прекосяват стената, и не е от тях… През стената могат да преминават само духове, но кралят е тяло, безсмъртна плът. Аз видях как неговият дъх запалва пламъка в мрака, пламъка, който бе угасен. Видях всичко това.
Лицето на мъжа се бе преобразило с дива красота в златисточервената светлина.
— Аз зная, че той е преодолял смъртта. Зная го. Отдадох своето магическо умение, за да го узная. Някога бях магьосник! Ти също го знаеш и отиваш там. Вземи ме със себе си.
Същата светлина падаше върху лицето на Ястреба, но го оставяше неподвижно и сурово.
— Опитвам се да отида — каза магьосникът.
— Вземи ме със себе си! Ястреба кимна леко.
— Ако си на брега, когато отплаваме — рече той студено като преди.
Бояджията отстъпи още крачка назад и се втренчи в него. Въодушевеният му вид бавно помръкваше, докато придоби странен, вглъбен израз, сякаш някаква разумна мисъл се мъчеше да си пробие път през бушуващите думи, чувства и видения в обърканото му съзнание. Накрая той се обърна, без да каже дума, и затича обратно по пътя, обгърнат от облака прах, който още не бе се уталожил след него. Арен пое дълбоко въздух с облекчение.
Ястреба също въздъхна, но не с лекота на сърцето.
— Е, добре — промълви той. — Странните пътища имат странни водачи. Да вървим. Арен пое редом с него.
— Нали няма да го вземеш с нас? — попита принцът.
— Това зависи от него.
В пристъп на гняв Арен помисли: „Зависи и от мен.“ Ала не каза нищо и те продължиха в мълчание.
В Сосара не ги посрещнаха ласкаво. На малък остров като Лорбанъри всичко се знае в мига, в който стане, и несъмнено бяха ги видели, когато свърнаха към къщата на бояджиите и когато говореха с лудия на пътя. Ханджията ги обслужи неучтиво, а жена му се престори на смъртно уплашена от тях. Вечерта, щом мъжете от селото се събраха под стрехите на хана, те твърде ясно показаха, че не разговарят с чужденци, но са много духовити и весели помежду си. Обаче не разполагаха с кой знае колко остроумия и скоро оживлението им пресекна. Дълго време седяха в мълчание и накрая кметът се обърна към Ястреба:
— Намери ли от твоя камък?
— Намерих малко — отвърна Ястреба учтиво.
— Без съмнение Сопли ти е показал къде да го откриеш.
— Ха-ха-ха — подеха другите мъже при този шедьовър на иронията.
— Сопли трябва да е името на червенокосия?
— На лудия. Ти се отбива при майка му тая сутрин.
— Дирех някой магьосник — каза жрецът.
Сухият, който седеше близо до него, плюна в тъмното:
— За какво ти е?
— За да намеря това, което търся.
— Хората идват в Лорбанъри за коприна — рече кметът. — Не идват за камъни. Нито за магии, фокуси, ала-бала или вълшебни номера. Тук живеят честни хора и вършат честна работа.
— Което е право, право е — потвърдиха останалите.
— И други тука не са ни нужни — чуждоземци, които слухтят и си пъхат носа в нашите дела.
— Което е право, право е — обади се хорът.
— Ако имаше някой заклинател, който да не е луд, щяхме да му дадем почтена работа в хангарите. Но
