такива не могат да вършат почтена работа.
— Биха могли, ако имаше какво да се работи — каза Ястреба. — Хангарите ви са празни, градините — запуснати. Коприната във вашите складове е изтъкана отпреди години. С какво се занимавате сега вие тук, в Лорбанъри?
— Гледаме си работата — сопна се кметът. Ала сухият се намеси някак развълнувано:
— Защо не се завръщат корабите, можете ли да ни кажете? За какво стоят в Хорт? Дали не е, защото нашата работа е калпава?
Прекъснаха го гневни опровержения. Всички крещяха един през друг, скачаха на крака, кметът размахваше юмруци пред лицето на Ястреба, някой извади нож. Бяха се развихрили дивашки страсти. Арен веднага бе скочил и гледаше към Ястреба, целият в очакване той да се изправи, обгърнат от магическо сияние и разкрил своята сила, да ги накара да онемеят. Но гостът не го направи. Остана седнал, местеше поглед от човек на човек и слушаше заплахите им. И постепенно те се успокоиха, сякаш не можеха да задържат гнева повече, отколкото задържаха веселието. Ножът беше прибран, заплахите се обърнаха на закачки. Хората почнаха да се изнизват като кучета след бой, едни наперено, други крадешком.
Когато останаха сами, Ястреба се изправи, влезе в хана и отпи от каната до вратата глътка вода.
— Хайде, момче — каза той. — Стига ми толкова.
— На лодката ли?
— Да.
Жрецът остави на перваза два сребърни търговски жетона, за да плати преспиването, и метна на рамо лекия вързоп с дрехи. Арен бе уморен и умираше за сън, но като погледна стаята на хана, задушна и грозна, с неспокойни прилепи по тавана, спомни си миналата нощ и с готовност последва Ястреба. Мислеше също, докато се спускаха по тъмната, единствена улица на Сосара, че ако тръгнат сега, ще успеят да се изплъзнат от лудия Сопли. Щом обаче стигнаха на пристанището, той ги чакаше там.
— Ето те и теб — кимна жрецът. — Качвай се, ако искаш да дойдеш.
Без да каже дума, Сопли скочи в лодката и се сви до мачтата като голямо бездомно куче. Този път Арег: се разбунтува:
— Повелителю!
Ястреба се обърна. Те застанаха очи в очи на кея над лодката.
— Всички на тоя остров са луди. Но аз мислех, че ти не си. Защо го вземаш с нас?
— За водач.
— Водач — към по-голяма лудост? Към смърт чрез удавяне или нож в гърба?
— Към смъртта, ала по кой път, не зная. Арен говореше разгорещено и въпреки че Ястреба му отвръщаше кратко, в гласа му имаше свирепа нотка. Не бе свикнал да му задават въпроси. Но откак този следобед се опита да го предпази от лудия на пътя и се убеди колко безсмислена и ненужна е помощта му, Арен изпитваше горчивина и целият пристъп на всеотдайност, който го бе обзел сутринта, се изгуби. Беше неспособен да защити Ястреба, не му позволяваха да взема решения, неспособен бе и не му бе позволено даже да узнае същността на тяхното дирене. Просто го влачеха, непотребен като дете. Обаче той не беше дете.
— Няма да се карам с теб, повелителю — рече принцът колкото можа по-студено. — Но това е … Това е отвъд всякакъв разум.
— То е отвъд разума. Ние отиваме там, където разумът няма да ни отведе. Ще дойдеш ли или не? Сълзи на гняв бликнаха от очите на Арен.
— Казах, че ще дойда и ще ти служа. Аз не изменям на думата си.
— Туй е добре — сурово отвърна жрецът и понечи да се обърне. После отново погледна момчето. — Ти си ми нужен, Арен. Както и аз на теб. Защото сега мога да ти кажа: убеден съм, че това е твоят път, пътят, който трябва да следваш не от покорност и вярност към мене, а понеже ти е бил предопределен още преди да ме срещнеш; още преди да стъпиш на Роук, преди да отпътуваш от Енлад. Не можеш да му обърнеш гръб.
Гласът му бе омекнал. Арен му отвърна все така мрачно:
— Как бих могъл да му обърна гръб, без лодка, тук, на края на света?
— Нима това е краят на света? Не, той е много по-далеч. Но все пак ние може би ще го достигнем.
Арен кимна и се метна в лодката. Ястреба върза въжето и повика лек вятър в платното. След като веднъж се отдалечиха от мержелеещите се пусти пристанища на Лорбанъри, хладен и чист въздух полъхна от тъмния север, сребърната луна изгря от гладкото море пред тях и се издигна от лявата им страна, докато те плаваха на юг, заобикаляйки острова.
7. ЛУДИЯТ
Лудият, бояджията от Лорбанъри, седеше свит на кълбо до мачтата, прегърнал с ръце коленете си и клюмнал глава. Огромната му буйна коса изглеждаше черна под лунната светлина. Ястреба се бе завил с едно одеяло и потънал в сън на кърмата на лодката. Никой не се помръдваше. Арен остана седнал на носа, като си даде клетва да бди цяла нощ. Ако жрецът предпочиташе да си мисли, че лудият им спътник няма да ги безпокои през нощните часове, това си беше негова работа. Арен обаче имаше свое мнение и своя отговорност.
Ала нощта бе твърде дълга, твърде спокойна. Лунната светлина се сипеше неизменна. Свит до мачтата, Сопли издаваше дълги полугласни похърквания. Лодката се движеше неусетно и неусетно Арен се предаде на съня. Веднъж се стресна, видя, че луната не се е издигнала много, и изостави самозвания си пост, настани се удобно и заспа.
Отново го навестиха сънища, както през цялото това пътуване; в началото те бяха накъсани, но странно сладостни и успокояващи. На мястото на мачтата на „Взор“ растеше дърво с огромни извити клони, покрити с листак. Лебеди водеха лодката, като се стрелкаха пред нея със силните си криле. В далечината над синьо- зеленото море сияеше град от белоцветни кули. После Арен се намери в една от кулите, изкачвайки спираловидното стълбище, като тичаше по него с нетърпение и лекота. Картините се меняха, пак се появяваха и се превръщаха в други, които отминаваха без следа. Ала внезапно той се озова сред страшния мъждив полумрак на блатото и у него се всели ужас, който го задави. Въпреки всичко продължи напред, защото трябваше да върви. Дълго време беше нужно, докато осъзнае, че да вървиш напред тук означава да се въртиш в кръг, да стигнеш отново до собствените си следи. И все пак трябваше да се измъкне. Това ставаше все по-неотложно. Започна да тича. Както тичаше, кръговете се стесняваха и земята взе да хлътва подобно фуния. Той бягаше в сгъстяващия се мрак все по-бързо и по-бързо около пропадащото устие на една яма, огромен водовъртеж, който всмукваше надолу, към мрака. Едва разбрал това, кракът му се подхлъзна и принцът падна.
— Какво има, Арен? — Ястреба му говореше от кърмата. В сивата зора небето и морето бяха тихи.
— Нищо.
— Кошмар ли?
— Нищо.
Арен бе измръзнал и дясната ръка го болеше, понеже дълго бе стояла свита под него. Момчето примижа срещу прииждащата светлина и си помисли: „Той ми намеква едно или друго, но няма ясно да ми каже къде сме тръгнали и защо, и защо аз трябва да ходя там. А ето че помъкна и този луд с нас. Кой е по-луд, побърканият или аз, че съм поел с него? Те двамата се разбират помежду си. Всички магьосници са луди сега, спомена той. Бих могъл да си бъда у дома, в двореца в Берила, в моята стая с дърворезба по стените и застлана с червени килими, край горящата камина. Можех днес да се будя, за да тръгвам на лов с баща си. Защо дойдох с него? Защо ме взе със себе си? Защото такова било предопределението ми, твърди той, ала това са магьоснически приказки, които правят нещата да изглеждат големи чрез големи думи. Но смисълът им винаги е отвъд думите. Ако трябва да отида някъде, то е у дома, а не да се скитам безсмислено из Разливите. Аз имам задължения вкъщи, а пък се опитвам да се измъкна от тях. Ако Ястреба наистина мисли, че съществува някакъв враг на магията, защо тръгна сам с мене? Би могъл да вземе друг жрец за свой помощник — или стотици. Би могъл да доведе цяла армия или корабна флотилия. Така ли се посреща гибелна злина — като изпратиш с лодка един старец и едно момче? Това си е чиста лудост. Самият той е луд — както каза, отива да търси смъртта. Търси смъртта, а иска да вземе и мен. Обаче аз не съм нито луд,
