получаваме толкова, колкото някога получавахме за три топа.
— Ако изобщо получим. нещо. Къде са корабите? И синята боя не я бива — възрази сухият мъж, като по такъв начин предизвика половинчасов спор за качеството на боите, използвани в големите работилници.
— Кой прави боите? — попита Ястреба и нова кавга избухна около този въпрос.
Стигна се до извода, че боядисването се ръководи от членовете на.едно семейство, които всъщност се представят за магьосници. Но ако някога са били магьосници, сега бяха загубили своето изкуство и никой друг не бе го усвоил, както кисело отбеляза сухият мъж. Защото всички, с изключение на кмета, се съгласиха, че прочутите сини бои на Лорбанъри, неподражаемият пурпур, „драконовият огън“, носен навремето от кралиците на Хавнър, не са това, което са били. Нещо в тях беше изчезнало. Бяха виновни ненавременните дъждове, оцветителите или разтворителите.
— Или очите на хората, които не могат да различат небесносиньото от синкавата мътилка — добави сухият мъж и стрелна с поглед кмета. Кметът не пое предизвикателството и всички отново потънаха в мълчание.
Резливото вино само вкисваше настроението им и лицата им бяха начумерени. Вече не се чуваше нищо освен шумоленето на дъжда в неизброимите листа на градините в котловината, шепотът на морето долу в края на улицата и монотонният звук на лютнята иззад вратата в мрака.
— Умее ли да пее този твой момък, който е като момиче? — попита кметът.
— Да, умее. Арен, изпей ни нещо, момчето ми.
— Не мога да настроя тая лютня в мажор — каза усмихнат Арен през прозореца. — Плаче й се. Какво искате да чуете, стопани?
— Нещо непознато — промърмори кметът. Лютнята леко потрепери, той вече я докосваше.
— Това може би е непознато по тези места. И принцът запя:
Всички притихнаха — печалните и хитри лица, отрудените ръце и тела. Седяха, без да помръдват в топлия дъждовен южен здрач, и слушаха песента, звучаща като гласа на сивия лебед в студените морета на Еа, изпълнен с копнеж, безутешен. Когато Арен свърши, те постояха известно време смълчани.
— Странна е тази мелодия — пророни неуверено някой.
Друг, убеден, че Лорбанъри е едничкият център на пространството и времето, рече:
— Чуждоземните песни са винаги странни и тъжни.
— Изпейте някоя от вашите — помоли Ястреба. — И аз искам да чуя жизнерадостен напев. Това момче все пее за някогашни мъртви герои.
— Аз ще изпея — каза последният, който се бе обадил, прокашля се леко и поде песента за „онуй руйно, буйно вино, е-хей, пей и се смей!“. Но компанията не се включи в напева и мъжът запъна на „е-хей“.
— Вече никой не пее като хората — ядоса се той. — Младите са виновни — все променят и правят нещата различно, вместо да научат някогашните песни.
— Не е там работата. Вече нищо не е като хората. Нищо не върви както трябва.
— Ай-ай-ай — изхриптя най-старият. — Избяга ни късметът. Ето това е. Избяга ни късметът.
Нямаше какво повече да се каже. И селяните си тръгнаха по двама, по трима, докато Ястреба остана сам пред прозореца, а Арен — зад него. Тогава Ястреба се разсмя, ала смехът му не беше весел.
Плахата жена на ханджията дойде и им постла на пода, после излезе и те легнаха да спят. Но таванският гредоред на стаята бе свърталище на прилепи. Цяла нощ те летяха навън-навътре през неостъклените прозорци и силно скимтяха. Едва призори се прибраха и успокоиха, като се настаниха в малките сиви спретнати гнезда, провиснали от гредореда.
Сигурно поради непрестанното движение на прилепите Арен спа неспокойно. От много нощи вече не беше заспивал на брега. Тялото му бе отвикнало от неподвижността на земята и докато навлизаше в съня, му липсваше люлеенето… А сетне светът пропадаше под него и той се събуждаше стреснат. Когато накрая се унесе, засънува, че е окован в трюма на кораба с роби. И други бяха оковани до него, ала всички те бяха мъртви. Принцът се буди няколко пъти от този сън, мъчейки се да се отърси от него, но щом заспеше, отново го виждаше. Накрая взе да му се струва, че е съвсем сам на кораба, обаче продължава да е окован и не може да се движи. После чу в ухото си странен бавен шепот:
„Махни оковите си, махни оковите си.“ Опита се да се раздвижи и успя. Тогава се изправи. Стоеше насред огромно, мрачно блато под натежало небе. В земята, в сгъстения въздух се таеше ужас, огромен ужас. Това пространство беше страхът, самият страх и той се намираше в него. Трябваше да намери излаз, но пътека нямаше, чувстваше се дребен като дете, като мравка, докато пространството беше грамадно, безкрайно. Опита се да тръгне, препъна се и се събуди.
Сега страхът, все така ужасен и безконечен, бе вътре у него, а не той в страха. Черният мрак в стаята го задушаваше и Арен затърси някоя звезда през тъмния квадрат, който служеше за прозорец, ала въпреки че дъждът бе престанал, не се виждаха звезди. Лежеше буден, изпитваше страх, а прилепите кръжаха насам-натам с безшумните си кожени крила. Понякога едва дочуваше тъничките им гласчета.
Настъпи светло утро и те станаха рано. Ястреба настойчиво заразпитва за емелов камък. Въпреки че никой от жителите не знаеше какво е това емелов камък, всички имаха разни теории и се караха помежду си. Той ги изслушваше с надеждата да разбере нещо не само за емеловите камъни. Накрая двамата с Арен тръгнаха натам, накъдето ги насочи кметът — към изкопите, от които се добиваше цветната глина. Но по пътя Ястреба се обърна встрани.
— Това ще да е къщата — каза той. — Нали споменаха, че семейството бояджии и съмнителни магьосници живее на тази улица.
— Каква полза да говорим с тях? — попита Арен, който добре си спомняше Заека.
— Туй злощастие си има сърцевина — отвърна рязко жрецът. — Има някъде пролука, откъдето изтича щастието. Някой трябва да ме заведе до нея. И той тръгна, а Арен бе принуден да го следва. Къщата стоеше уединена сред собствените си градини, хубава каменна постройка, ала и тя, както цялата останала площ, беше отдавна запусната. Несъбрани бубени пашкули висяха избелели по проядените клони; земята под тях бе осеяна с изсъхнали като хартия мъртви ларви и какавиди. Около къщата под гъстите дървета витаеше дъх на разложение и щом наближиха, Арен изведнъж си спомни ужаса, изпитан през нощта.
Преди още да достигнат вратата, тя се отвори с трясък. Навън изскочи посивяла жена, която замята гневни погледи със зачервените си очи и се разкрещя:
— Марш оттук, проклетници, крадци, клеветници, безумци, лъжци и презрени глупаци! Вървете си, махайте се! Бъдете трижди проклети!
Ястреба се спря някак озадачен и бързо вдигна ръка в странно движение, като изрече: „Отклони се!“
Жената спря да крещи на мига. Тя се втренчи в него:
— Защо направи това?
— За да отклоня клетвите ти. Непознатата го зяпа известно време и накрая попита с дрезгав глас:
— Чужденец ли си?
— От Севера.
