непрекъснато повтаряйки някакво лечебно заклинание. Изгореното момиченце се разкашля и се приповдигна от вонята на пушека, като все се гушеше и трепереше. Чуваше се затрудненото му, кратко и учестено дишане. То погледна към Гоха с единственото си око.
Вдовицата пристъпи напред и хвана лявата ръка на детето. Заговори му на своя език:
— И аз съм им служила, но ги напуснах. Няма да те дам на тях.
Момичето се бе втренчило в нея или в нищото, правейки усилия отново и отново да си поеме дъх.
СОКОЛОВО ГНЕЗДО
Една година след това, в горещите и дълги дни подир Големия танц, по пътя към Средната долина от север дойде вестоносец и запита къде живее вдовицата Гоха. Хората от селото го упътиха и той пристигна във фермата Оук късно следобед. Беше човек с остри черти на лицето и живи очички. Погледна Гоха и стадото овце зад гърба й и рече:
— Хубави агънца. Магьосникът от Ри Алби те вика.
— И е изпратил тебе? — премига учудено и недоверчиво Гоха. Когато се нуждаеше от нея, Оджиън използваше по-надеждни и бързи вестители — зова на някой орел или собствения си глас, който й нашепваше: „Ще дойдеш ли?“
Човекът кимна.
— Болен е — каза той. — Ще ми продадеш ли някое от тези агнета?
— Бива. Разбери се с овчаря. Ей го там, до оградата. Ще хапнеш ли? Можеш да пренощуваш тук, ако искаш, но аз трябва да вървя.
— През нощта ли?
Тоя път в строгия й поглед нямаше учудване.
— Не мога да чакам — отвърна тя.
Поговори за минутка със стария овчар Клиърбрук и се обърна, поемайки към къщата, издигната край гробището под дъбовете. Вестоносецът я последва.
В кухнята, застлана с каменен под, едно дете, което той погледна само веднъж и веднага извърна глава, му поднесе мляко, хляб, сирене и пресен лук, сетне излезе безмълвно. То отново се появи заедно с жената: и двете приготвени за път, нарамили леки кожени торби. Вестоносецът тръгна заедно с тях и вдовицата заключи вратата на фермата. Всички потеглиха. Мъжът пое по своята задача, понеже известието от Оджиън бе само услуга наред със сериозната работа, която имаше да върши — да купи овни за разплод за господаря на Ри Алби. Гоха и детето се сбогуваха с него на селския кръстопът. Те се отправиха на север, откъдето той беше дошъл, после на запад към подножието на планината Гонт.
Вървяха, докато дългият летен здрач се сгъсти. Тогава свърнаха от тесния път и отседнаха в една долчинка край бърз, тих ручей, в който между гъстите клонаци на върбите се оглеждаше бледото вечерно небе. Гоха направи постеля от суха трева и върбови листа, скрита зад шубраците като заешко леговище, и сложи на нея детето, завито в одеяло.
— Ето че сега си сякаш в пашкул — каза тя. — На сутринта ще се превърнеш в пеперуда и ще излетиш.
Вдовицата не запали огън, а легна, загърната в наметката си, и се загледа в звездите, които изгряваха една по една, вслушана в тихия ромон на ручея, докато заспи.
Щом се събудиха в утринния студ, Гоха накладе малък огън, стопли вода и приготви овесена каша за себе си и за детето. Крехката озлочестена пеперудка излезе трепереща от своя пашкул и жената охлади тигана в росните треви, за да може тя да го хване и да яде от него. На изток високото, тъмно било на планината започна да просветлява, когато те отново поеха по пътя си.
Вървяха през целия ден с крачката на дете, което често се уморява. Вдовицата копнееше в сърцето си да побърза, но ходеше бавно. Не би могла дълго да носи момичето на ръце, затова му разказваше истории да го развлича.
— Сега ще отидем при един човек, един много стар човек, който се нарича Оджиън — говореше тя, докато се влачеха нагоре из тесния път, виещ се през гората. — Той е мъдър старец и магьосник. Знаеш ли какво е това магьосник, Теру?
Даже и да имаше име, момиченцето не го помнеше или не искаше да го каже. И Гоха го кръсти Теру.
Детето поклати глава.
— Аз също не зная — кимна жената. — Но зная какво умеят магьосниците. Когато бях млада — по- голяма от тебе, ала все пак млада, — Оджиън беше мой баща, така както аз съм ти майка сега. Той се грижеше за мен и се опитваше да ме научи каквото е нужно. Живеехме заедно, въпреки че за него бе по- добре да се скита сам. Обичаше да се разхожда из тези пътеки, по които вървим днес, в горите, сред запустели места. Кръстосваше навред из планините, наблюдаваше, вслушваше се. Винаги слушаше. Затова го наричаха Мълчаливия. С мене обаче говореше. Разправяше ми истории. Не само ония героични предания за царе и подвизи от едно време, които всички са чували, но и такива, които знаеше единствено той.
Тя измина няколко крачки, преди да продължи:
— Ще ти разкажа една от тези истории. Магьосниците умеят да се превръщат в нещо друго — да приемат друга форма. Те наричат това преобразяване. Дори и обикновен магьосник ще направи така, че да изглежда като животно например, сякаш си е поставил маска, и в първия момент човек не може да каже какво точно вижда. Ала големите магьосници и жреците отиват още по-нататък. Те могат да станат самата маска, наистина да се превъплътят в друго същество. Ако някой от тях иска да преплава морето, обаче няма лодка, може да се превърне в чайка и да прехвръкне отвъд. Но трябва да внимава. Остане ли по-дълго птица, той започва да мисли като птица и забравя да разсъждава като човек. Тогава може да отлети, без да успее да се върне отново към човешкия си облик. Говори се, че навремето имало един велик магьосник, който обичал да се преобразява в мечка. Правел го твърде често, накрая останал мечка и удушил собствения си малък син. Наложило се да го преследват и убият. Ала Оджиън обичаше понякога и да се шегува на тази тема. Веднъж, когато в килера му се бяха вмъкнали мишки и изгризали сиренето, той залови една със заклинание, хвана я ей така, погледна я в очите и й рече: „Нали те предупредих да не се правиш на мишка!“ И в първия момент аз си казах, че говори сериозно…
Гоха помълча, сетне продължи:
— Историята, която ще чуеш сега, е за нещо подобно на превъплъщение. Но според Оджиън става дума за по-висше изкуство — как да имаш две същности едновременно, в една и съща форма, — а то вече надхвърля силата на магьосниците. Той бил свидетел на това в едно селце край северозападното крайбрежие на Гонт, наричано Кемай. Там живеела старица, рибарска жена, която не била нито магьосница, нито учена. Ала умеела да съчинява песни. Случило се така, че Оджиън узнал за нея. Един ден, както се разхождал край брега по онези места, което обичал да прави, той дочул някой да пее — рибари шиели мрежи, поправяли лодки и си тананикали, докато работели:
Ето думите, които чул Оджиън, и понеже не ги бил слушал никога преди, попитал каква е тази песен. И тъй, от отговор на отговор намерил се един селянин, дето му казал: „Това е песен на жената от Кемай.“
Тогава Оджиън отишъл в Кемай, в малкото рибарско пристанище, където живеела тая жена. Открил къщичката й в ниското, близо до пристанищната дига, Почукал на вратата с магическия си жезъл. Тя излязла и му отворила.
Нали си спомняш, че децата също имат детски имена и всеки притежава име, с което го наричат хората, а понякога и прозвище. Хората могат да се назовават един друг по най-различен начин. Ти си моята Теру, но щом пораснеш, може би ще носиш хардийско име. Пък когато, живот и здраве, станеш жена, можеш да
