получиш и истинското си име. То ще ти бъде дадено от човек с голяма сила, от магьосник или жрец, защото те владеят умението да даряват имена. И него ти навярно никога няма да кажеш на друг, понеже в звуците му е заключена твоята същност. То е твоята сила, твоята власт; но за друг човек би било риск и товар, който трябва да се дава само при крайна нужда и доверие. Ала един велик магьосник ще го знае и без да му го съобщаваш, защото той знае всички имена.
И така, Оджиън спрял пред вратата на къщурката край морската дига и старицата му отворила. И ето че магъосникът отстъпил, издигнал високо жезъла си и се заслонил с ръка като от огън. В своето удивление и страх Оджиън произнесъл истинското й име: „Драконе!“
И в този момент, както разправяше той, на вратата вече не виждал жената, а ослепителни пламъци и сиянието на златистите люспи, нокти и огромните драконови очи. Казват, че човек не бива да наднича в очите на дракона.
После всичко това изчезнало и пред него застанал не дракон, ами обикновена старица — малко прегърбена, висока, побеляла рибарска жена с едри длани. Двамата стояли и се гледали. Най-сетне тя рекла: „Влез, господарю Оджиън.“
И магьосникът влязъл. Старицата го нагостила с рибена чорба, нахранил се той, заприказвали се край огъня. Оджиън предположил, че тя владее изкуството да се преобразява, но не знаел дали е жена, която може да се превръща в дракон, или дракон, който умее да се преобрази на жена. Затова я попитал направо: „Жена ли си ти или дракон?“
Тя не отвърнала, а казала само: „Ще ти изпея една песен.“
Малко камъче бе влязло в обувката на Теру. Спряха се да го извадят и после много бавно продължиха, защото пътят се виеше стръмно между отвесните скали, обрасли отгоре с гъсталаци, където пееха цикади в лятната горещина.
— Ето историята, която тя изпяла на Оджиън. Когато Сегой въздигнал островите на света изпод морето в началото на времето, драконите били първите, родили се от земята и вятъра, духащ над нея. Така се пее в песента на Сътворението. Но в нея се казва още, че в началото драконите и хората били едно цяло. Те представлявали един народ, една крилата раса и говорели истинния език.
Ала нищо не може да съществува, без да се развива. И ето че някои дракони все повече обиквали летежа и необята и все по-малко имали нещо общо с труда и съзиданието, с учението и познанието, с домовете и селищата. Те искали само да летят, все по-далеч и по-далеч, да ловуват и да се хранят със своята плячка, неуки и нехайни, стремейки се към все по-голяма свобода.
Други от драконовия народ се интересували по-слабо от летене, а вместо това започнали да трупат съкровища, вещи, знания. Те взели да строят къщи и крепости, където да си държат богатствата, за да предават натрупаното в наследство на децата си, и се стремели да събират все повече и повече. И ето че започнали да се страхуват от прелетните дракони, които можели да долетят и да унищожат скъпото им имане, да го подпалят с огнения си дъх от чисто невнимание или от жестокост.
Дивите дракони въобще не се бояли. Те не научавали нищо. Понеже били невежи и лишени от страх, не умеели да се спасяват, когато нелетящите дракони им поставяли клопки като на животни и ги умъртвявали. Но тогава други диви дракони долитали и подпалвали красивите къщи, рушели, убивали. Най-силните и най- умните първи се избивали. Най-страхливите се спотайвали по време на битките и щом нямало вече къде да се скрият, забягвали. Те се възползвали от своите умения, правели лодки и отплавали с тях далеч на изток, далеч от западните острови, където великите крилати водели война помежду си сред съсипаните крепости.
И тъй, онези, които били едновременно и дракони, и хора, се променили, превръщайки се в два народа: драконите, винаги по-редки и по-диви, разединявани от тяхната нескончаема и безумна алчност и гняв в отдалечените острови на Западния разлив; и човешкият род, винаги по-многоброен из богатите селища и градовете на югоизток, във Вътрешните острови. Ала сред тях останали някои, дето съхранили драконовото познание — истинния език на Сътворението, — и това са днешните магьосници.
Но както се пее в песента, между нас има хора, които помнят, че някога са били дракони, и сред драконите се срещат такива, които знаят родството си с хората. И те твърдят, че когато единният народ се разделил, някои — едновременно човеци и дракони — отишли не на изток, а на запад, в открито море, и стигнали обратната страна на света, Там те живеят в мир — огромни крилати същества, свободни и мъдри, с човешко съзнание и с драконови сърца… И тъй, рибарската жена пеела:
Това била историята, която разказала старицата от Кемай, и тя завършвала с тези думи.
Тогава Оджиън рекъл: „Когато те видях в първия момент, съзрях истинската ти същност. Тая жена, застанала отсреща ми пред камината, не е онова, което изглежда.“
Старицата тръснала глава и казала: „Де да беше така просто!“
След известно време Оджиън се върнал в Ри Алби. И щом ми разправи тази история, добави:
„Оттогава насам все се чудя дали някой, човек или дракон, е стигал толкова далеч на запад и кои сме ние, в какво се крие нашата цялостност…“
— Не огладня ли, Теру? — попита Гоха. — Онуй място зад завоя изглежда удобно за сядане. Може би оттам се вижда пристанището на Гонт, долу, в подножието на планината. То е голям град, по-голям от Валмаут. Като завием, ще седнем да починем малко.
От възвишението те наистина зърнаха ширналите се гористи склонове чак до града с неговия залив и канарите, препречващи достъпа до брега, а също и лодките, които върху тъмните вълни напомняха дървени черупки или водни бръмбари. Далеч пред тях по пътя и малко над него от планинския скат се издаваше една скала — Откосът, на който се намираше Ри Алби, Соколово гнездо.
Теру не се оплакваше, но когато Гоха скоро каза „Искаш ли да тръгваме?“, детето, седнало между бездните на небето и морето, кимна утвърдително. Слънцето бе топло и те бяха вървели дълго след закуската в долчинката.
Вдовицата извади бутилка вода да пийнат по глътка. После измъкна пакетче стафиди и орехи и го подаде на детето.
— Вече се вижда мястото, където отиваме — съобщи тя. — Ще ми се да стигнем преди мръкване, ако можем. Нямам търпение да срещна Оджиън. Ще се умориш, но ние няма да бързаме прекалено. Още тази вечер ще сме там по живо, по здраво. Вземи пакетчето и го прибери в колана си. Стафидите и ядките ще те подкрепят. Искаш ли жезъл — като магьосник — да се подпираш?
Теру кимна, дъвчейки. Гоха измъкна ножче и отряза тънко лесково стъбло за детето, а сетне, щом съгледа една паднала на пътя елша, отчупи клон и го одяла, за да си направи здрава и лека тояга.
Отново потеглиха. Момичето вървеше с усилие и се залъгваше със стафидите. Гоха запя, развличайки и двете — любовни и пасторални песни и балади, които бе научила в Средната долина. Ала изведнъж гласът й секна насред мелодията. Жената спря и посочи предупредително с ръка.
Четиримата мъже на пътя пред тях ги бяха видели. Нямаше смисъл да се крият в гората, докато отминат или ги изпреварят.
— Това са просто пътници — каза тихо тя на Теру и продължи да върви, като здраво хвана елшовата тояга.
Онова, което Ларк бе споменала за банди и крадци, не бяха само вайкания, присъщи на всички стари хора, че нещата не са както едно време и че светът не върви на добро. През последните седем години ставаха размирици и цареше подозрителност в селищата на Гонт. Младежите се държаха като чужди сред своите, не тачеха гостоприемството, крадяха, продаваха откраднатото. Ширеше се просията, а неудовлетворената просия таеше заплаха от насилие. Жените не смееха да се движат сами из пътищата и съжаляваха, че са загубили свободата си. Някои млади жени забягваха и се присъединяваха към бандите на крадците и бракониерите. Често преди да е изтекла и година, те се връщаха у дома свъсени, целите в
