„Да — признаваше Гоха. — Беше справедлив. Поне се опита.“
„Е, нека тогава показва тази справедливост на козите, които пасе, не на мене“ — помисли Тенар и тръгна срещу вятъра и първия едър, хладен дъжд.
— Може и сняг да завали до довечера — посрещна я на пътя оттатък ливадите на Кахеда ратаят Тиф.
— Толкова рано и сняг? Да се надяваме, че грешиш.
— Студ обаче ще хване. Това е сигурно.
И наистина хвана студ, веднага щом слънцето се скри. Локвите и коритата за вода на животните замръзнаха, оковани в лед, тръстиките на Кахеда застинаха, застина сякаш обезсилен и самият вятър.
Край огъня — по-ласкав от огъня на Айви, с пъна от старата ябълка повалена миналата пролет — вдовицата и Теру предяха и си говореха, след като бяха вдигнали вечерята.
— Разкажи ми за котешките призраци — рече дрезгаво детето и завъртя чекръка, та да изпреде от хубавата, мека козя вълна пухкава прежда.
— Това е лятна приказка.
Теру наостри уши.
— През зимата се разказва за великите подвизи. Тогава научаваш „Сътворението на Еа“, за да я пееш, щом дойде лятото по време на Големия танц. През зимата се учат коледарски песни и „Подвизите на младия крал“, за да се изпълняват на празника на Слънчевото завръщане, когато слънцето отиде на север и възвести пролетта.
— Ала аз не мога да пея — прошепна момичето. Тенар сваляше изпредените чилета от хурката и ги намотаваше на кълбо. Ръцете й се движеха бързо и ритмично.
— Не само с гласа си пее човек, но и с ума си. Какво значение има и най-сладкият глас на света, ако песента не стига до съзнанието?
Накрая развърза и последното чиле, което бе изпрела в началото.
— У теб се крие сила, Теру. А невежата сила е нещо опасно.
— Като онези, дивите, дето отказали да се учат, така ли?
Тенар не разбра думите й. Погледна я въпросително.
— Онези, дето отишли на запад — обясни момичето.
— А-а-а, драконите, за които пеела жената от Кемай. Да, именно. И тъй, с какво да почнем — как били въздигнати островите от морето или как крал Моред отблъснал Черните кораби?
— С островите — промълви Теру.
Тенар се беше надявала, че ще предпочете „Подвизите на младия крал“, защото си представяше Лебанен в лицето на Моред. Но детето бе право в своя избор.
— Много добре — каза тя и хвърли поглед към дебелите книги със Завета на Оджиън, поставени върху полицата. Даде си кураж, че ако нещо е забравила, ще го намери там. После си пое дъх и започна.
Докато дойде време за лягане, Теру вече знаеше как Сегой е издигнал първите острови от дълбините на Времето. Вместо да й пее, вдовицата я сложи в леглото, седна до нея и те заедно подеха тихо да рецитират първия куплет от „Сътворението“.
Тенар занесе малката газена лампа обратно в кухнята и се заслуша в пълната тишина. Целият свят бе окован, заключен в скреж. Ни една звезда не се показваше на хоризонта. През единственото кухненско прозорче нахлуваше тъма. От каменния под лъхаше студ.
Тя се върна край огъня. Още не и се спеше. Силните думи на песента бяха разтърсили душата й, пък и продължаваше да е ядосана след разговора с Айви. Взе ръжена да разпали отново големия пън. В това време от задната част на къщата долетя някакъв шум.
Тенар се изправи и наостри уши. И пак се чу тихо, глухо почукване или удар. Чукаше се отвън, може би по прозореца на млекарната?
Вдовицата, все още с ръжена в ръка, слезе по тъмния коридор до вратата на хладното помещение. Зад него беше млекарната. Къщата бе строена върху нисък хълм и двете помещения бяха под наклон като мазета, макар и на нивото на останалата сграда.
Млекарната имаше една врата и само един прозорец на външната стена, нисък и широк като кухненския. Пред прага на хладното помещение тя чу шум, както при опит да се разбие или откърти прозореца с лост и шепот на мъжки гласове. Флинт беше грижовен стопанин. От двете страни на всяка от вратите личаха резета — здрави чугунени плъзгачи, които се поддържаха винаги чисти и смазани, въпреки че никога не се заключваше.
Тенар пусна резето на хладното помещение. Металът се плъзна безшумно и плътно прилегна до железния жлеб на рамката.
Усети външната врата към млекарната да се отваря. Един от хората най-сетне бе съобразил да опита бравата, преди да разбият прозореца, и откри, че не е заключена. Чу се отново тих разговор, след което толкова дълго мълчание, че пулсът задумка в ушите й. Почувства как краката й се разтрепериха и студът на пода пропълзя под нейната пола като ръка.
— Свободно е — прошепна мъжки глас близо до нея и сърцето й болезнено се обърна.
Протегна ръка към резето, защото и се стори отворено и наистина вместо да заключи, тя беше отключила. Вече почти го бе плъзнала обратно, когато дочу, че вратата между хладното помещение и млекарната изскърца и се открехна. Познато й бе туй характерно скърцане на горната панта. И гласът също й прозвуча познато, макар и по различен начин.
— Това с килер — каза Хенди, след което, щом резето на преградата, до която се беше прилепила тя, издрънча, добави: — Тази е заключена.
Пак издрънча. Тънък слой светлина като острие на нож се промъкна през процепа между вратата и рамката и се плъзна по гърдите й. Тенар се отдръпна, сякаш я бе пронизало. Вратата отново изскърца, полека. Беше масивна, тежка конструкция и имаше яко резе.
Откъм другата й страна се чуха някакви разговори. От тях разбра, че възнамеряват да заобиколят и да влязат отпред. Тя веднага се оказа пред входната врата, без да усети как се е озовала тук. Сложи резето. Може би това беше само кошмарен сън. Сънувала бе такъв сън — че се опитват да проникнат в къщата и напъхват тънки остриета в процепите на вратите. Вратите… Имаше ли някое друго място, през което да влязат? Прозорците… Кепенците на прозорците в спалнята… Дъхът й спря, стори и се, че няма да може да се добере до стаята на Теру, ала съвсем скоро беше там и вече затваряше тежките, дървени крила отвъд стъклата. Пантите заяждаха, кепенците трещяха. Ох, усетиха я. Всеки момент щяха да дойдат насам. Ще минат през прозореца на другата, на нейната стая. Ще бъдат там, преди да успее да се справи. И наистина, ето ги.
Видя лицата им, смътните им силуети, които се движеха навън в тъмното, докато се опитваше да освободи лявото крило. Заяждаше. Не можеше да го затвори. Една ръка докосна стъклото и се залепи за него:
— Ето я!
— Пусни ни. Нищо няма да ти направим.
— Искаме само да говорим с теб.
— Той просто желае да види малкото си момиченце.
Най-сетне освободи крилото и закри прозореца.
Но кепенците можеха да се отворят и отвън. Те се държаха само на едни куки, които щяха да се измъкнат от дървото, ако то се насили.
— Пусни ни и нищо няма да ти сторим — каза нечий глас.
Чуваше стъпките им по замръзналата земя, в прошумоляващите листа. Дали се бе събудила Теру? Шумът от затварящите се кепенци сигурно я беше сепнал, обаче тя не издаде нито звук. Тенар стоеше в коридора между своята стая и стаята на детето. Бе тихо и тъмно като в рог. Страхуваше се да докосне Теру, за да не я стресне. Ще стои тук, при нея. Няма да им я даде. Нали ръженът беше в ръцете й? Къде ли го е оставила? Май на пода, когато затваряше кепенците. Ала ето че в момента не можеше да го открие. Търсеше опипом в мрака, но имаше чувството, че стаята е без стени.
Входната врата, водеща към кухнята, изскърца като извадена от пантите.
Ако намери ръжена, ще остане тука. Ще им се противопостави.
— Елате насам! — извика един и тя се досети какво е открил. Представи си прозореца на кухнята —
