широк, без кепенци, лесен за достигане.
Заопипва пътя си натам, макар да изпита усещането, че се движи много бавно. Това сега бе стаята на Теру. Навремето принадлежеше на нейните деца. Затова и не се залостваше отвътре — да не стане така, че дечурлигата да се затворят и да се уплашат, ако резето заяде.
Сигурно Клиърбрук и Шенди спокойно спяха в къщурката си оттатък баира зад овощната градина. Може би ако викнеше, Шенди щеше да я чуе. Дали пък да не отвори прозореца на спалнята и да позове за помощ? Или да събуди Теру, да прескочат перваза и да избягат през овощната градина? Та нали онези бяха там и само туй чакаха!
Не може повече да издържа така. Целият вледеняващ ужас, който я бе обзел, избухна и тя се спусна разярена към кухнята. Пред очите й играеха червени кръгове. Грабна от дъската дългия, остър касапски нож, дръпна резето и застана на вратата:
— Хайде, идвайте! Какво чакате?
При тези думи се чу стон, някой изохка, а един от мъжете предупреди:
— Пазете се! Друг се провикна:
— Насам! Насам!
После настъпи тишина. През отворената врата падаше светлина върху тъмните, замръзнали локви и проблясваше в черните клонаци на дъбовете и меките окапали листа. Когато се вдигна пердето от очите й, тя видя нещо, което се влачеше по пътеката към нея. Някаква неясна грамада или туловище се свлече на земята, стенейки провлачено и глухо. Една черна сянка пробягна в ивицата лъчи и няколко зъба заискриха.
— Тенар!
— Спри се на мястото си! — изкрещя вдовицата.
— Тенар! Това съм аз — Хоук5, Ястреба!
— Спри на място! — повтори тя.
Черният силует застина до тъмната грамада на пътеката. Смътната светлина, процеждаща се през вратата, очерта едно лице, едно тяло и една островърха вила със зъбите нагоре. „Като магически жезъл“ — помисли си жената.
— Ти ли си това?
Той коленичи край черното нещо на пътеката.
— Струва ми се, че го убих — каза и погледна през рамо. Изправи се. От останалите нямаше и следа,
— Къде са онези?
— Избягаха. Помогни ми, Тенар.
Тя още държеше ножа в дясната си длан. С лявата улови ръката на мъжа, който лежеше свлечен на пътеката. Гед го хвана под мишница от другата страна, повлякоха го през чардака и го вкараха в къщата. Положиха го върху каменния под в кухнята. От гърдите и корема му течеше кръв като от чешма. Горната му устна се бе дръпнала, оголила зъбите, и само бялото от очите му се виждаше.
— Заключи вратата — рече Гед и тя я заключи.
— В шкафа има чаршафи.
Той измъкна един, накъса го и превърза мъжа през гръдния кош и корема. Три-четири от остриетата на вилата се бяха забили в него с всичка сила и от дупките бликаше кръв, докато Гед се занимаваше с бинтовете.
— Какво правиш тук? С тях ли дойде?
— Да, без да ме усетят. Какво друго можех да сторя, Тенар?
Той пусна тялото на непознатия и то се свлече на пода. Седна, дишайки тежко, и избърса лице с опакото на окървавената си ръка,
— Струва ми се, че съм го убил — повтори Ястреба.
— Възможно е.
Тенар гледаше как яркочервените петна бавно плъзват по превръзките, плътно увити около плоските космати гърди и корема на мъжа. Изправи се и се олюля. Виеше й се свят.
— Приближи се до огъня — каза тя. — Сигурно умираш от студ.
Не знаеше как е успяла да го познае в тъмното. Навярно по гласа. Той носеше огромен зимен пастирски ямурлук от стригана вълна, обърнат с кожата навън, и пастирска гугла, смъкната ниско над очите. Лицето му бе сбръчкано и остаряло, косата — дълга, с металносив цвят. От нето идеше дъх на дим, скреж и кошара. Трепереше. Цялото му тяло се тресеше.
— Върви до огъня — подкани го тя пак. — Сложи дърва.
Гостът така и направи. Тенар напълни котлето, сетне го окачи на желязната кука над пламъците.
Полата й беше опръскана с кръв. Вдовицата взе едно парче платно, за да я почисти със студена вода. Подаде парчето и на Гед да си избърше ръцете от кървавите петна.
— Как стана тъй, че ти дойде с тях, без да те усетят?
— Бях тръгнал да слизам от планината. Надолу по пътя от изворите на Кахеда. — Говореше глухо, сякаш дъхът не му стигаше, а от треперенето думите му се сливаха. — Дочух, че зад мене вървят някакви мъже, и се отдръпнах от пътеката в гората. Нямах желание да разговарям с никого. Пък и, кой знае защо, нещо у тези хора ме накара да изпитам страх.
Тя кимна нетърпеливо и седна срещу него от другата страна на огнището. Наведе се напред да го чува, здраво стиснала ръце на скута си. Полата върху краката й мокрееше.
— Както минаваха, долових да споменават Оукската ферма. Затова и тръгнах след тях. Единият приказваше нещо. За Теру.
— И какво рече?
Той помисли малко и продължи:
— Че ще си я върне обратно. Щял да й даде да разбере. А на тебе да отмъсти, задето си я откраднала. Каза… — Гед млъкна.
— Че и на мен ще ми даде да разбера?
— Из целия път си говореха. И все за това.
— Този не е Хенди — посочи тя с глава мъжа на пода. — Дали е…
— Каза, че била негова — Ястреба също погледна непознатия и се обърна към огъня. — Умира. Трябва да му се помогне.
— Няма да умре — промълви Тенар. — Ще изпратя на сутринта да повикат Айви. Другите може да са още на двора. Колко са?
— Двама.
— Ако ще мре, да мре: ако ще живее, да живее. Никой от нас няма да ходи навън.
Изведнъж скочи в пристъп на страх:
— Внесе ли вилата, Гед?
Той й я показа. Стоеше облегната на стената. Четирите й дълги зъба просветваха.
Тя се върна на мястото си до огнището, но цялата се тресеше, треперейки от главата до петите. Ястреба протегна ръка над огъня и хвана нейната:
— Успокой се.
— Ами ако още са вън?
— Избягаха.
— Обаче могат да се върнат.
— Нали сме двама на двама? Пък и вилата е тук.
Тя снижи глас и направо ужасена прошепна:
— Овощарската ножица и косата са под навеса в плевника.
Гед поклати глава:
— Избягали са. Като те видяха на вратата… И него…
— После какво се случи?
— Той се нахвърли върху мене и аз му отвърнах.
— Искам да кажа — преди, по пътя?
— Докато вървяха, им стана студено. А и заваля. Измръзнаха и им хрумна да свърнат насам. Първо беше
