Техану

зъба с трите червени петна по превръзките на Хейк, и да поговорят пак за събитията. Тенар си отдъхна, когато дойде вечерта. Повика Теру и затвори вратата.

Вдигна ръка да я залости. После я отпусна и с усилие над себе си се отдалечи, оставяйки незаключено.

— Ястреба е в твоята стая — уведоми я Теру, щом се върна в кухнята. Носеше яйца от хладното помещение.

— Извинявай, имах намерение да ти кажа, че е тук, обаче забравих.

— Нали го познавам — рече Теру, докато миеше лицето и ръцете си. А когато Гед влезе, разрошен и с натежали очи, направо се хвърли към него с разтворени обятия.

— Теру! — възкликна гостът и я вдигна на ръце. Тя се притисна за малко към него и бързо избяга.

— Научих началото от „Сътворението на Еа“ — похвали се момичето.

— Ще ми го изпееш ли? — той отново погледна към Тенар за разрешение и зае мястото си край огнището.

— Мога само да го кажа.

Гед кимна и зачака със сериозно изражение. Детето започна:

Сътворено от неръкотворно,
края от началото
как да различим?
Единствено ни е позната
вратата между двата свята,
където влизаме,
когато си отиваме оттук.
Сред всички същества,
които вечно се завръщат,
най-старият, Сегой, Вратарят…

Гласът на детето бе като четка по метална повърхност, като шепот на сухи листа, като пращене на огън. В края на първата строфа Теру каза:

И светлата Еа излязла от морската пяна.

Ястреба кимна леко и сериозно в знак на одобрение.

— Колко е хубаво — забеляза той.

— Снощи го научи — обясни Тенар. — Имам чувството, че оттогава е минала година.

— Мога да науча и още.

— Разбира се, че можеш — съгласи се Гед.

— Сега иди да си довършиш миенето, моля те — рече вдовицата и детето се подчини.

— Ами аз какво да правя? — попита Ястреба. Тенар не отговори веднага. Гледаше го.

— Трябва да се сипе вода в котлето и да се стопли на огъня.

Той стана, взе котлето и отиде при помпата. Направиха си вечеря, нахраниха се, сетне почистиха масата.

— Кажи ми пак „Сътворението“, докъдето го знаеш. Ще продължим оттам нататък.

Теру изпълни втория куплет заедно с него, после заедно с жената и накрая сама.

— А сега в леглото — рече Тенар.

— Ти не разказа на Ястреба за краля.

— Разкажи му ти — предложи вдовицата, малко изненадана от подобен повод за отлагане.

Теру се обърна към Гед. Цялото й лице, белязаното и здравото, виждащото и сляпото, бе напрегнато, пламнало.

— Кралят дойде на един кораб. Имаше меч. Този костен делфин той ми го даде. Корабът направо летеше. Но аз се чувствах зле, защото Хенди ме беше пипнал. Кралят обаче докосна белезите и те изчезнаха.

Тя му показа заоблената си, тъничка ръка. Тенар погледна учудена. Бе забравила за белезите.

— Един ден искам да отида при него — призна Теру на Гед. Той кимна. — И ще го направя. Ти познаваш ли го?

— Да, познавам го. Бяхме заедно на дълго пътешествие.

— Къде?

— Там, където слънцето не изгрява и звездите не залязват. Дотам и обратно.

— Летяхте ли?

Той тръсна глава:

— Аз мога само да ходя.

Момичето се замисли и после, сякаш удовлетворено от отговора, пожела „Лека нощ“ и излезе от стаята. Тенар го последва. Този път Теру не искаше да й пее, докато заспи.

— Мога да кажа „Сътворението на Еа“ в тъмното. И двата куплета…

Жената се върна в кухнята и седна срещу Гед край огнището.

— Колко бързо се променя! Не успявам да я догоня. Стара съм вече, за да гледам дете. А тя… тя ме слуша само защото така иска.

— Това е едничкото оправдание за послушанието — отбеляза Гед.

— Но ако й хрумне да не ме слуша, какво ще правя? У нея има нещо диво. Понякога си е моята Теру, понякога нещо друго, недосегаемо. Питах Айви дали е готова да я учи. Бийч предложи. Обаче Айви отказа. Защо? Отвърна ми: „Страх ме е от нея…“ Ала ти не се страхуваш от Теру. Нито тя от тебе. Ти и Лебанен сте единствените мъже, на които детето позволи да го докоснат. Аз допуснах онзи… Хейди… О, не мога да говоря за това. Уморена съм. Нищо не разбирам…

Ястреба сложи голяма цепеница в огъня, за да гори бавно и тихо, и двамата се загледаха в потрепването на пламъците.

— Ако искаш, можеш да останеш тук, Гед — каза тя.

Той не отвърна веднага.

— Или ти се ходи в Хавнър?

— Не, не. Няма къде да ида. Бях тръгнал да търся работа.

— Е, тука има достатъчно. Клиърбрук не ще да си го признае, но артритът му направо го е довършил. Става само за лека работа в градината. Нужна ми е помощ, откакто съм се върнала. Щях да дам на стария дръвник да разбере защо те е пратил горе, ама няма смисъл.

— Това беше добре за мен — рече Гед. — Трябваше ми време.

— Овце ли пасеше?

— Кози. Горе, из най-високите пасища. Едно от козарчетата се разболяло. Сери ме нае и ме проводи там още първия ден. Гледат ги до късно горе, за да се угоят хубаво. Последния месец бях почти сам в планината. Сери ми изпрати един ямурлук и малко храна и заръча да държа стадото колкото се може по- нависоко и по-дълго. Така и сторих.

— Сам.

Той кимна, леко усмихнат.

— Ти винаги си бил сам.

— Да, наистина.

Тя нищо не каза. Ястреба я погледна:

— Искам да работя тук.

— Значи е уредено — обеща Тенар. И добави: — Поне за зимата.