— Мисля, че не знаем туй.
— Кога жената има собствена сила? С децата, предполагам. За известно време…
— Може би в своя дом.
Тя огледа кухнята:
— Но при затворени врати. При заключени врати.
— Защото сте много скъпи.
— О, да. Безценни сме. Доколкото не притежаваме сила… Спомням си кога за първи път го научих! Косила ме заплаши — мене, единствената Жрица на Гробниците. Тогава осъзнах своята безпомощност. На мен принадлежаха почестите, обаче на нея принадлежеше силата. Тя й бе дадена от Бога-крал, от мъжа. О, как се разгневих! И как се уплаших… Веднъж с Ларк говорихме на тая тема. Ларк попита: „Защо мъжете се боят от жените?“
— Когато единствената ти сила е само чуждата слабост, живееш в страх — рече Гед.
— Да, ала излиза, че жените се страхуват от собствената си сила, страхуват се от себе си.
— А нима някога са били учени да се доверяват на себе си? — запита Гед.
В това време отново се появи Теру, изпълнявайки своето задължение. Погледът й срещна погледа на Тенар.
— Не. Никой не ни е учил на доверие — тя наблюдаваше как детето подрежда дървата в сандъка. — Ако силата беше доверие. Харесва ми тази дума. Ако само ги нямаше всичките тия условности — крале, учители, магьосници, собственици. Всичко това ми се струва толкова излишно. Истинската сила, истинската свобода би трябвало да се състои в доверието, не в насилието.
— Каквото е доверието на децата към родителите — уточни той.
И двамата замълчаха.
— В действителност дори и доверието се опорочава. Мъжете от Роук имат доверие в себе си и един у друг. Тяхната мощ е чиста, нищо не хвърля сянка върху нейната чистота, тъй че те вземат чистотата за мъдрост. Даже и не подозират, че могат да грешат.
Тя вдигна очи към него. За първи път Ястреба говореше така — напълно откъснат, освободен от Роук.
— Може би се нуждаят от някоя и друга жена, за да им посочи такава възможност — рече вдовицата и той се разсмя.
Тя отново завъртя чекръка:
— Продължавам да не схващам защо, след като може да има жени кралици, да няма жени Върховни жреци?
Теру ги слушаше.
— Суха вода, горещ сняг — каза Гед една гонтийска поговорка. — Кралете получават силата си от другите хора. Докато силата на магьосника е у него самия.
— И тази сила е мъжка. Защото дори не се знае в какво е силата на жената. Добре. Разбирам. И все пак, защо тогава не си намерят Върховен жрец — мъж Върховен жрец?
Гед оглеждаше скъсания ръб на панталоните.
— Ами щом Повелителят на градежа не е отговорил на техния въпрос, значи е отговорил на въпрос, който те не са си поставили. Значи е нужно именно това — да се постави въпросът.
— Гатанка ли казвате? — попита Теру.
— Да — отвърна Тенар. — Но не знаем самата гатанка. Знаем само отговора й. И той е: „Една жена от Гонт.“
— О, има много такива — отбеляза Теру, след като се замисли за малко. И явно доволна от себе си, отиде да донесе още един наръч дърва.
Гед остана загледан подир нея.
— Всичко се промени — рече гостът. — Всичко… Понякога си мисля, Тенар, питам се дали възкачването на Лебанен на престола не е всъщност началото? Вратата… А той — вратарят, позволяващ да се премине отвъд?
— Та кралят е толкова млад — каза с нежност Тенар.
— Толкова млад, колкото е бил Моред, когато е спрял Черните кораби. Толкова млад, колкото бях аз, когато…
Той млъкна и се взря през прозореца към посърналите, замръзнали поля между оголените клони на дърветата.
— Или колкото млада беше ти в онова място на мрака… Какво е младостта или старостта? Понякога ми се струва, че съм живял хиляда години, а понякога, че животът ми е прелетял като лястовица покрай пролука в стената. Неведнъж съм умирал и възкръсвал — не само в пустата земя, но и тук, под слънцето. В „Сътворението на Еа“ се казва, че всички ние сме се върнали и вечно ще се връщаме към първоизвора, който е неизчерпаем. И че единствено чрез смъртта се постига животът… Много мислих за това, когато бях горе с козите, из планината, където дните бяха сякаш вечни и времето бе спряло между утрото и вечерта… Козите ми предаваха своята мъдрост. И ето че се запитах: „За какво е тази скръб? Кого оплаквам? Върховния жрец Гед ли? Защо козарят Хоук трябва да се поболее от мъка и срам по Гед? Какво съм сторил, от което да се срамувам?“
— Нищо — рече Тенар. — Абсолютно нищо.
— О, да. Величието на мъжете се крепи на срама, гради се на него. Затова и козарят Хоук оплакваше Върховния жрец Гед. И тичаше след козите като онова момченце, което беше навремето…
Скоро лека усмивка се плъзна по лицето на Тенар. Тя малко свенливо промълви:
— Мос казваше, че тогава си бил петнадесетгодишен.
— Горе-долу толкова. Оджиън ме кръсти през есента. На другото лято заминах за Роук… Кое е било онова момче? Една празнота… Свобода.
— А каква е Теру, Гед?
Той дълго мълча. Тя вече реши, че няма да й отговори, когато Ястреба се обади:
— Такава, каквато е. Каква ли е пък нейната свобода?
— Значи нашата свобода е у нас самите, така ли?
— Струва ми се, че да.
— Когато беше в силата си, ти изглеждаше най-свободният човек. Но на каква цена? Какво те правеше свободен? Що се отнася до мене… мене ме моделираха като глина по волята на женнте, дето служеха на Древните сили, или на мъжете, владеещи всички служби, ритуали и места, за които вече не си спомням дори. После бях свободна за кратко — с тебе и с Оджиън. Ала това не беше моята свобода. Това беше само правото на избор. И аз избрах. Избрах да моделирам себе си според потребностите на фермата, фермера и нашите деца. Превърнах се в съд. Зная неговата форма, но не и глината, от която е направен. Животът ме увлече в своя танц. И аз познавам танца, но не познавам танцуващата.
— Ами тя — подзе Гед след дълго мълчание, — ако някога започне да танцува и тя?
— „Те ще се страхуват от нея“ — прошепна Тенар. В този момент детето влезе и разговорът се прехвърли върху тестото, което бе оставено да втасва в ъгъла до огнището. Приказваха тихо и дълго, докато краткият ден превали. Прехвърляха се от тема на тема и пак се връщаха, предяха и съшиваха с думи живота си, годините, събитията и мислите, които не бяха успели да споделят. После отново млъкваха, работеха, съзерцаваха, мечтаеха с кроткото дете наоколо им.
Мина зимата и се запролети. Дните станаха по-дълги и светли, работата — повече. Лястовиците се завърнаха от слънчевите острови, от Южния разлив, където свети звездата Гобардон в Съзвездието на края. И техните лястовичи разговори едва сега започваха.
ГОСПОДАРЯТ
С настъпването на пролетта корабите се понесоха от остров на остров като лястовици. Из селата тръгнаха слухове от Валмаут, че кралски кораби са почнали да преследват пиратските, да залавят и наказват по-големите разбойници и да конфискуват заграбеното от тях. Самият лорд Хено бе изпратил трите си най-хубави и бързи кораба, управлявани от магьосника Толи — морски вълк, от когото се страхуваха всички търговци от Солеа до Андрадите. Имал намерение с тази малка флотилия да причака кралските
