отнета, или пък ти я отдадеш — това ще остане.
— Тази празнота — забеляза той.
— Празнота е просто начин да се назове. Сигурно не е най-подходящата дума.
— Може би скрита възможност? — вметна Гед. — Възможност за… за осъществяване?
— Струва ми се, че си бил на пътя точно тогава и точно там тъкмо затова. Само на теб може да се случи такова нещо. Ти не си го предизвикал. То не е станало, защото имаш сила. Случило се е с теб. Поради твоята… празнота.
След малка пауза той рече:
— На подобни неща ме учеха в Роук: че истинското магьосничество означава да вършиш единствено онова, което е потребно. Ала ти отиваш още по-далеч — не да ги правиш, а да оставиш събитията да ти се случват…
— Истинското действие възниква именно така. Нима ти не дойде да спасиш живота ми, нима не нападна Хейк с вилата? Това означава да правиш онуй, което е потребно…
Гед отново се замисли:
— В Гробниците на Атуан ли си усвоила тази мъдрост?
— Не — тя се изтегна леко, загледана в мрака. — Арха я учеха, че за да има сила, трябва да принася жертви. Да жертва себе си и другите. Нещо като сделка — за да получиш, трябва да дадеш. Не бих казала, че тук няма истина. Но моята душа не може да живее толкова натясно: това за онова, зъб за зъб, смърт за живот… Истинската свобода е отвъд всичко. Отвъд разплатата, изкуплението, възмездието. Свободата е отвъд всички сделки и сметки… „Вратата между двата свята“ — нежно добави вдовицата.
Тази нощ Тенар сънува. Сънува, че вижда вратата от „Сътворението на Еа“. Тя представляваше малко прозорче от грубо, дебело и мътно стъкло, ниско в западната стена на старата къща над морето. Прозорчето бе затворено. Беше залостено, така че да не се отваря. Жената искаше да го отвори, обаче имаше някаква дума, някакъв ключ, нещо забравено — дума, ключ, име, без което не можеше да го отвори. Започна да го търси из каменни стаи, които ставаха все по-малки и тъмни, докато се озова в ръцете на Гед, които се опитваше да я събуди:
— Успокой се, любов моя, всичко е наред!
— Не мога да изляза на свобода! — викаше тя и го прегръщаше.
Той я утешаваше, галеше косите й. Легнаха отново и Ястреба прошепна:
— Погледни.
Старата луна беше изгряла. Белите й отблясъци върху натрупалия сняг хвърляха своите отражения в стаята, понеже Тенар не спускаше кепенците въпреки студа. Въздухът над тях блестеше. Те лежаха в сянка, но сякаш таванът бе воал, който ги отделя от тихите, сребристи, безконечни дълбини от светлина.
Дебели снегове паднаха над Гонт. Зимата беше дълга и снежна, Реколтата бе добра. Имаше достатъчно храна за хората и за добитъка и нямаше кой знае какво да се прави, освен да се яде и да се стои на топло.
Теру изцяло научи „Сътворението на Еа“. В деня на зимното слънцестоене тя рецитира една зимна песен и „Подвизите на младия крал“. Вече умееше да разточва кори за баница, да преде на чекръка и да приготвя сапун. Познаваше името и приложението на всяко растение, което се подадеше над снега. Знаеше и много предания, много неща за билките, които Гед бе успял да съхрани в паметта си от краткото време на своето чиракуване при Оджиън и дългите години в Роукската школа. Ала той нито веднъж не свали от лавиците книгите с Руните и Завета и не каза на детето нито думичка от езика на Сътворението.
Двамата с Тенар разговаряха за това. Тя му разправи как бе научила Теру на една-единствена дума — „толк“, но после се беше отказала, защото й се сторило нередно, макар и без да разбира защо.
— Помислих си, че сигурно е така, понеже никога не съм говорила на този език, не съм го използвала в магията. Реших, че трябва да го научи от човек, който наистина го владее.
— Няма такъв човек.
— А още по-малко пък жена.
— Имам предвид, че само драконите го говорят като роден език.
— Ами те учат ли го?
Изненадан от въпроса, той не отвърна веднага. Очевидно се опитваше да си спомни всичко, което беше чувал и знаеше за драконите.
— Нямам представа — рече Гед. — Какво ли можем да знаем ние за тях? Дали техните знания се предават, както при нас — от майката на детето, от по-възрастния на по-младия? Или може би е като при животните — някои от знанията се предават, а други са им вродени. Дори и това не знаем. Обаче аз предполагам, че драконът и неговата реч са нещо единно, цяло.
— И не използват никакъв друг език?
Ястреба кимна.
— Те не се учат. Те са туй, което са.
Теру мина през кухнята. Едно от задълженията и беше да поддържа сандъка с подпалките винаги пълен и сега се бе заела с тая задача. Облечена в скъсено палтенце от агнешка кожа и с шапка, тя тичаше от кухнята до бараката за дърва и обратно. Изсипваше товара си в ъгъла до огнището и тръгваше пак.
— Какво е онова, дето пее? — попита Гед.
— Кой, Терули?
— Когато е сама.
— Но тя никога не пее. Не може да пее.
— Пее по своему: „Някъде далеч на запад…“
— А, тази история ли? — възкликна Тенар. — Никога ли Оджиън не ти е разказвал за жената от Кемай?
— Не, разкажи ми ти.
Тя му разправи историята, както предеше, и бръмченето на чекръка и припяваше. Накрая добави:
— Когато Повелителят на ветровете спомена, че е дошъл да търси „една жена от Гонт“, аз си помислих за нея. Ала тя сигурно е умряла вече. Пък и как някаква си рибарска жена, някогашен дракон, би могла да бъде Върховен жрец!
— Все пак Повелителят на градежа не е казал, че жената от Гонт ще стане такъв жрец — забеляза Гед.
Той кърпеше чифт доста прокъсани панталони и бе седнал близо до перваза на прозореца, за да използва цялата достъпна светлина в сумрачния ден. От зимното слънцестоене беше минал половин месец и времето все още бе мразовито.
— А какво тогава е казал?
— „Една жена от Гонт“ — така разбрах от тебе.
— Но въпросът е бил кой ще стане Върховен жрец.
— Този въпрос е останал без отговор.
— „Неопровержими са доводите на магьосниците“ — произнесе Тенар твърде сдържано.
Гед скъса конеца със зъби и го нави на двата си пръста.
— Вярно е, че в Роук съм се научил малко да увъртам — призна си той. — Това обаче не е увъртане, струва ми се. „Една жена от Гонт“ не може да стане Върховен жрец. Никоя жена не може да бъде Върховен жрец. Тя би била своето собствено отрицание. Жреците на Роук са мъже, силата им е мъжка сила, познанието им с мъжко познание. Мъжествеността и магьосничеството са изградени върху една и съща основа — силата принадлежи на мъжете. Ако жените обладаваха сила, какво щяха да бъдат мъжете, ако не жени, които не могат да раждат? И какво щяха да бъдат жените освен мъже, които могат?
— Ха! — възкликна Тенар. И добави с известно коварство: — Но нали е имало кралици? Нима те не са жени на силата?
— Кралицата не е нищо друго освен жена крал.
Тя се присмя.
— Искам да кажа, че силата й е дадена от мъжете. Те й позволяват да използва тяхната сила. Ала нима тази сила й принадлежи? Тя я притежава не защото е жена, а въпреки това.
Вдовицата кимна и се облегна назад от чекръка.
— В какво е тогава силата на жената?
